Стивън Кинг
Злокобен танц (22)

9

Всичко това е много интересно, може да кажете вие, но истината е, че никой не е правил добър филм за върколаци вече поне петнадесет години (без да броим няколко ужасни телевизионни продукции от рода на „Вълча луна“). И макар да се нароиха доста филмови версии на „Джекил и Хайд“^[1], не мисля, че Стивънсъновата история е била подобаващо претворена (или осквернена) откак АИП спретнаха „Дъщерята на доктор Джекил“ в края на петдесетте — разочароваща версия на една от най-оригиналните истории за Лудия Учен, който се явява любим образ за всички ценители на хорър жанра.

Не забравяйте обаче, че на най-първично ниво това, за което говорим тук, е древният конфликт между Ид и Свръхего, свободната воля да се върши зло или да му се устои. Или, за да използваме термините на Стивънсън, конфликтът между стремежа да се потисне жаждата и желанието да бъде утолена. Тъкмо тази древна борба е в основата на християнството, но можем да я погледнем и от митологична гледна точка — двойствеността на Джекил и Хайд напомня противопоставянето между Аполон (създание на интелекта, морала, благородството, „с крака винаги здраво стъпили на правия път“) и Дионисий (бог на веселбата и физическата разюзданост, представляващ лудо танцуващата страна на човешката природа). Ако продължим търсенията си отвъд митологията, стигаме до разделението на тялото и ума, което именно се опитва да внуши на обкръжението си Джекил — че той е мислител в най-чиста форма, напълно лишен от човешки слабости и желания. Дотам, че даже не можем да си го представим седнал в тоалетната като човек и разтворил вестник.

Ако разгледаме историята за Джекил и Хайд като езическия конфликт между Аполониевия потенциал на човека и Дионисиевите му желания, ще видим, че митът за върколака е вложен в доста съвременни романи и филми на ужасите.

Вероятно най-добрият пример тук е филмът на Хичкок „Психо“, макар че, без да подценявам маестрото, той се е възползвал от идеята, разработената в романа на Робърт Блох. Всъщност, Блох изпипва този конкретен аспект на човешката природа и в няколко по-ранни книги, включително „Шалът“ (който започва с великолепно прокобните думи: „Фетиш бихте казали вие? Аз знам само, че винаги трябва да го нося със себе си…“) и „Безделникът“. Тези книги по същността си не са романи на ужасите — в тях не се случва почти нищо свръхестествено и кажи-речи не се виждат чудовища. По-скоро се явяват романи, които ви държат под напрежение. Но ако ги разгледаме в светлина на конфликта Аполон / Дионисий, виждаме, че те отлично се вписват в хорър жанра. Всеки от тях разглежда Дионисиевия психопат, заключен зад нормалната Аполониева фасада, но бавно проправящ си път навън. Накратко, Блох е написал серия върколашки романи, като си е спестил разните тинтири-минтири за отвари и пълнолуния. След като Блох приключи с писането на своите свръхестествени истории в духа на Лъвкрафт (макар че никога не се е отказвал от тях окончателно, вижте например наскоро излязлата „Странни епохи“) той не престана да бъде хорър автор. Вместо това прехвърли перспективата от външното (отвъд звездите, на морското дъно, в равнините Ленг^[2] или в изоставената камбанария на една църква в Провидънс, Роуд Айлънд) към вътрешното, към обиталището на Върколака. Може би някой ден тези три романа, „Шалът“, „Безделникът“ и „Психо“, ще влязат в антологиите като обединен триптих, подобно на тройката на Джеймс Кейн, „Пощальонът винаги звъни два пъти“, „Двойна застраховка“ и „Милдред Пиърс“, защото по свой начин романите на Блох от петдесетте са оказали също толкова съществено влияние върху развитието на американската проза, колкото историите, чийто герой е „злодеят със сърце“ на Кейн от тридесетте. И макар във всеки случай подходът да е различен, и двамата ни предоставят отлични криминални романи, и двамата възприемат натуралистична гледна точка върху американския начин на живот, и двамата разглеждат идеята за героя като антигерой, и двамата пишат романи, в сърцето на които стои конфликтът Аполон / Дионисий, което ги прави романи за Върколака.

„Психо“, най-популярният от трите, има за герой Норман Бейтс. Норман, представен във филма на Хичкок от Антъни Пъркинс, е безусловно нормален и хемороидно стегнат. За всеки външен наблюдател (или за онази малка част от света, която би се хванала да наблюдава съдържателя на западнал малък мотел), Норман Бейтс изглежда напълно нормален. Веднага се сещам за Чарлз Уитман^[3], член на Скаутите Орли, и неговото необуздано Дионисиево избухване на покрива на Тексаската кула. Норман е симпатичен мъж и Джанет Лий не вижда никаква причина да се бои от него в последните мигове от живота си.

Норман обаче е върколак. Само дето, вместо да му израства козина, неговата промяна се случва, когато той облича бельото и дрехите на майка си, а след това убива жертвите си с нож, вместо да ги разкъса със зъби. Както доктор Джекил има тайно жилище в Сохо и задна врата за господин Хайд в дома си, така откриваме, че и при Норман има тайно местенце, където двете му самоличности се срещат — в неговия случай, дупка в стената, прикрита зад една картина, през която той наблюдава дамите, докато те се събличат.

„Психо“ постига своя ефект, като пренасочва мита за Върколака навътре. Това не е външно, непреодолимо зло. Вината не е в съдбата, а в самите нас. Знам, че външно Норман е върколак, само когато носи дрехите на майка си и говори с нейния глас. Но ни мъчи неприятното подозрение, че в себе си той не престава да бъде Върколакът.

След „Психо“ се появиха доста имитации, повечето лесно разпознаваеми по своите заглавия, които намекват за някоя и друга хлопаща дъска: „Усмирителна риза“ (в този мрачен, ако и малко претрупан филм по сценарий на Блох, брадвата размахва Джоан Крофорд); „Деменция 13“ (първият пълнометражен филм на Франсис Копола); „Кошмар“ (филм на студио „Хамър“); „Отвращение“. Това са само няколко от отрочетата на филма на Хичкок, чийто сценарий е адаптиран от Джоузеф Стефано. По-късно Стефано пише пилотната серия на телевизионния сериал „До краен предел“, за който ще си говорим по-нататък.