Стивън Кинг
Злокобен танц (13)

6

Ако в психологически аспект „Аз бях млад върколак“ се явява адски преувеличена версия на онзи стар кошмар, в който се изправяш в клас и панталоните ти се свличат, като изобразява абсолютния аутсайдер, заплашващ нормалните ученици в гимназията на Нашето градче, „Аз бях млад Франкенщайн“ е някакъв отвратителен паралел на пълната дерматологична катастрофа. Това е филм за всеки петнадесетгодишен хлапак, който, изправен пред огледалото, нервно е оглеждал новата пъпка, избила през нощта, и мрачно е осъзнавал, че каквото и да му обещават в рекламите, и най-модерните козметични продукти няма да му помогнат да се справи с тоя проблем.

Сигурно ще кажете, че все се връщам към тия пъпки. Няма да сгрешите. В много отношения аз виждам филмите на ужасите от края на петдесетте — да речем до появата на „Психо“ — като химни, възпяващи запушените пори. Вече споменах, че хора, които са добре нахранени, не биха могли да проумеят истинския ужас. По същия начин за американците представата за физически дефекти е радикално ограничена и затова акнето играе толкова важна роля във формирането на психиката на американската младеж.

Естествено, някъде там вероятно има човек с вроден дефект, който си мърмори: на мен ли ще ми говориш за деформации, задник такъв… И с абсолютна сигурност съществуват американци с деформирани по рождение крайници, американци без носове, американци с ампутирани крайници, слепи американци (винаги съм се чудил дали не намират обидна рекламната песничка на Макдоналдс, която призовава клиентите да си „държат картофките под око“). В сравнение с такива катастрофални физически издънки на Бог, човек и природа, няколко пъпки са не по-сериозен проблем от забрал нокът. Но трябва също да отбележа, че в Америка катастрофалните физически издънки (поне засега) са истинска рядкост. Тръгнете по която и да е обикновена градска улица в Америка и пребройте сериозните физически дефекти, които забележите. Ако откриете пет-шест в рамките на три мили, значи сериозно надвишавате средната норма. Огледайте се за хора под четиридесетте, чиито зъби са изгнили до корен, за деца с коремчета, подути от глад, за хора с белези от шарка и нищо няма да откриете. В местния супермаркет няма да видите никого с видими възпаления по лицето или непревързани рани по ръцете и краката. Ако сложите контролен пункт на ъгъла на главните улици и проверите стотици глави, ще намерите не повече от четири или пет жизнени колонии въшки. Подобни напасти сполетяват бялото население в провинциалните централни райони на страната, но в повечето градове и предградия на Америка хората изглеждат добре. Разпространяването на курсовете от типа „Помогни си сам“, нарастващият култ към развитието на личността („Ако не възразявате, бих искала да съм по-решителна в отношенията си с вас“, както казваше Ърма Бумбек^[1]) и все по-популярните нарцистични тенденции са признаци на това, че много американци са си разчистили сметките с по-неприятната страна на живота, която се явява ежедневие за света като цяло, където животът напомня повече курс по оцеляване.

Не мога да си представя, че някой, който страда от сериозно недохранване, ще се тревожи особено за системата „Аз съм добър — Ти си добър“ или, че някой, който се опитва да свърже двата края за себе си, жена си и осемте си деца, се интересува от метода на Вернер Ерхард за самоусъвършенстване или от мускулната терапия на института Ролф. Тези неща са предназначени за богаташите. Наскоро Джоун Дидиън издаде книга за собствените си преживелици през шестдесетте, озаглавена „Белият албум“. Предполагам на богаташите ще им се стори доста интересна: историята на заможна бяла жена, която може да си позволи да прекара своята нервна криза в Хавай — през седемдесетте години нервната криза се явява еквивалент на тревогите, причинени от младежките пъпки.

Когато хоризонтите на човешкото съществуване се свият до размера на умален модел, перспективата също се променя. За децата на войната, усещащи сигурност (с изключение на заплахата от Бомбата) в свят с медицински прегледи на всеки шест месеца, пеницилин и вечни зъбни протези, пъпките се превръщат в основната физическа деформация, допустима на улицата или в училище. Почти всички други деформации са прочистени. Като споменах грижата за зъбите, трябва да добавя, че коригиращите скоби, които доста деца носят тъкмо през годините на най-тежък тормоз от страна на съучениците си, понякога също се приемат за вид дефект. Все ще се намери някой из училищните коридори да се провикне „Ей ти, желязно чене!“. За всички останали те са просто форма на лечение, не по-необичайна от момиче с ръка в шина или футболист с ластичен бинт, увит на коляното.

За пъпките обаче няма лечение.

И така стигаме до „Аз бях млад Франкенщайн“. В този филм Уит Байсел сглобява създанието, изиграно от Гари Конуей, от телата на мъртви автомобилни състезатели. С остатъците от труповете им са нахранени алигаторите под къщата — това, разбира се, отрано намеква, че накрая самият Байсел ще се превърна в храна за крокодилите и зрителят никак не е разочарован. В този филм злодеят е абсолютен изверг, достигащ екзистенциални висоти на злодейството: „Той плаче — дори слъзните канали работят!“ (…) „Отговори ми човешки! Знам, че имаш функциониращ език, защото лично го заших в главата ти.“^[2] Но тъкмо нещастният Конуей привлича погледа и вниманието във филма. Точно като злодейството на Байсел, физическата деформация на Конуей е толкова преувеличена, че изглежда чак абсурдна, но и донякъде напомня младежка кожа, покрита с акне в ужасна форма. Лицето му прилича на планински терен, изпъстрен с издатини и буци, сред които се върти едно побесняло око.

И все пак… и все пак… това тромаво създание някак успява да си пада по рокендрол, така че не може да е съвсем зло, нали? Ето ни, изправени лице в лице срещу чудовището и, както Питър Строб отбелязва в „Призрачна история“, чудовището — това сме ние.

По-нататък ще поговорим още за чудовищното и да се надяваме, че то ще има по-дълбок смисъл от бисерите, които ни предлагат младият върколак и младият Франкенщайн, обаче е важно да уточним, че дори на най-първично ниво тези „Разкази за Куката“ постигат няколко неща, без дори да си го поставят за цел. Налице са и метафори, и катарзис, но само защото създателите на хорър истории са по същността си агенти на нормалното. Това важи за чисто физическата страна на ужаса, но ще открием, че същото се отнася и за доста по-артистични творби. Още повече, че когато говорим за митичните характеристики на страха и ужаса, се натъкваме на доста по-притеснителни и объркващи асоциации. За да стигнем до тази точка обаче трябва да се отклоним от филмите, поне засега, и да обърнем внимание на три романа, които в общи линии формират цялата основа на съвременния хорър жанр.