Стивън Кинг
Злокобен танц (39)

8

Живял някога в покрайнините на голяма гора един беден дървосекач с жена си и двете си деца. Момчето се казвало Хензел, а момичето Гретел. Семейството живеело много оскъдно, а след като се случило така, че в страната настанал голям глад, дървосекачът вече съвсем не можел да си изкарва насъщния. Една нощ, докато се въртял в леглото, обзет от грижи и тревоги, той въздъхнал тежко и попитал жена си:

— Какво ще стане с нас? Как ще изхранваме децата си, като и за нас няма достатъчно?

— Ето какво ще направим, съпруже — отговорила жената, — утре ще заведем децата навътре в най-гъстата гора, ще им накладем огън и ще им оставим по парче хляб. После ще им кажем, че отиваме да работим и ще ги оставим сами. Те няма да могат да намерят пътя към дома и така ще се отървем от тях…^[1]

Дотук обсъждахме филми на ужасите с подтекст, чиято цел е да се свържат истински (ако и донякъде отнесени) притеснения с кошмарните страхове на един хорър филм. Сега обаче, след като намесихме „Хензел и Гретел“, тази толкова поучителна детска приказка, нека изхвърлим всяка следа от рационалност и обсъдим онези филми, които влизат още по-навътре, далеч отвъд рационалното и засягат страхове, които изглежда са универсални.

Тук определено навлизаме в територията на табуто и най-добре да съм напълно откровен с вас. Мисля, че ние всички сме ненормални, но онези от нас извън лудниците се прикриват малко по-добре — а може би и не толкова добре в крайна сметка. Всички познаваме хора, които си говорят сами или правят някакви ужасни гримаси, когато си мислят, че никой не ги гледа, хора, които имат някакъв ирационален страх — страх от змии, от тъмното, от тесни пространства, от високото… и, разбира се, от онези червеи и гадинки, които търпеливо изчакват в земята да изиграят своята роля във вечната трапеза на живота — всеки, който се е хранил, сам ще се превърне в храна.

Когато си купим билет и седнем по средата на десети ред в киното, където се прожектира филм на ужасите, ние предизвикваме кошмара.

Защо го правим? Някои от причините са съвсем прости и очевидни. Да покажем, че можем да го направим, че не ни е страх, че можем да се повозим на влакчето на ужасите. Което не означава, че добрият хорър филм няма да успее да изтръгне някой писък от нас в даден момент, например, когато влакчето прави завъртане на 360 градуса или минава с плясък през езерцето в най-ниската част на релсите. Хорър филмите, както и влакчетата на ужасите, винаги са били запазени за най-младите. Когато човек мине четиридесет или петдесет, той открива, че някак е загубил интерес към премятането през глава или двойното превъртане.

Както вече бях споменал, това преживяване също затвърждава нашето усещане за елементарна нормалност. По същността си хорър филмът е консервативен, дори реакционистки. Фреда Джаксън, ужасната топяща се жена в „Умри, чудовище, умри!“, ни демонстрира, че, независимо колко далеч сме от красотата на Робърт Редфорд и Даяна Рос, все пак сме на светлинни години от истински грозното.

И освен всичко друго, отиваме, за да се забавляваме.

Тъкмо от тук обаче тръгваме по наклонената плоскост, нали? Защото това е много особен тип забавление. Забавляваме се да гледаме как разни хора биват тормозени и понякога убивани. Един критик беше казал, че, ако чрез професионалния футбол хората задоволяват жаждата си за битки, то ужасът се е превърнал в съвременна версия на публичното линчуване.

Вярно е, че митологичният, „приказен“ филм на ужасите цели да премахне всяка следа от сивото (което е една от причините „Когато дойде непознат“ да не работи — психопатът, великолепно изигран от Тони Бъкли, е беден нещастник, затормозен от мъките на собствената си психоза; затова ние неволно му съчувстваме и нашата симпатия разрежда съдържанието на филма, точно както ледът разрежда уискито), предизвиква ни да загърбим цивилизованите си зрели опити за анализ и пак да се превърнем в деца. Да виждаме всичко в чисто бяло или напълно черно. Може би на това първично ниво хорър филмите представляват психически отдушник, защото ни дават възможност да потънем в една простота или дори откровено безумие, което не ни се позволява често. Казва ни се, че можем да отпуснем юздите на емоциите си… или изобщо да махнем юздите.

Ако всички сме луди, то лудостта става въпрос на степен. Ако лудостта ви е такава, че ви подтиква да колите жени като Джак Изкормвача или Кливландския Убиец, тогава ви затваряме в лудницата и толкоз (само дето никой от тия двама любители хирурзи не е бил заловен, хи-хи-хи). Ако от друга страна лудостта ви се изразява в това да си говорите сам, когато сте под напрежение или да си чоплите носа в сутрешния автобус, ви оставяме намира… макар да е съмнително дали ще ви поканят на по-изисканите партита.

У всеки от нас може да се събуди жаждата за линч (изключвам миналите и настоящи светци, но пък и светците винаги са били побъркани по свой собствен начин) и от време на време тази кръвожадна личност трябва да бъде освободена и да бъде оставена да бесува. И ето че пак стигнахме до Върколака. Нашите емоции и страхове формират отделно тяло, което има нужда от упражнения, за да поддържа тонуса си. Някои от тези емоционални „мускули“ са напълно приемливи и дори се насърчават в цивилизованото общество. Това са, разбира се, емоциите, които обичайно поддържат статуквото и обществената структура. Любов, приятелство, вярност, доброта — всички тези чувства и емоции се аплодират и обезсмъртяват в посредствените куплети, отпечатани по сладникави поздравителни картички и в стиховете (не смея да ги нарека поезия) на Ленард Нимой.

Когато демонстрираме този тип емоции, обществото ни обсипва с положителни реакции. Това става ясно от най-ранна възраст. Когато като деца прегръщаме лигавата си малка сестричка и я цункаме, всички лели и чичовци се усмихват и чуруликат, и възклицават: „О, колко мило, колко сладко?“. Това поведение от своя страна води до такива жадувани лакомства като шоколадови бисквити например. Ако обаче притиснем пръстите на малката лигла на вратата, следват санкции — гневни изблици от родители, лели и чичовци и вместо шоколадови бисквити — пердах.

Тези нецивилизовани емоции обаче не изчезват и настояват да бъдат периодично упражнявани. Разказваме си такива „извратени“ вицове като: „Каква е разликата между ремарке пълно с топки за боулинг и ремарке пълно с умрели бебета?“ („Не можеш да разтоварваш топките с вила…“, виц, който, между другото, чух от един десетгодишен). Ние, разбира се, стреснато се отдръпваме от този тип смешки, но в първия момент, когато ни хване неподготвени, вицът може и да изтръгне от нас неловка усмивка, което идва да покаже, че ако всички ние сме част от Човешкото Братство, то също споделяме и Човешката Лудост. Аз по никакъв начин не защитавам извратения виц или лудостта, просто се опитвам да обясня защо най-добрите хорър филми, както и най-добрите приказки, успяват да са реакционистки, анархични и революционни едновременно.

Моят агент, Кърби МакКоули, обича да разказва една сцена от филма на Анди Уорхол „Лош“, при това я разказва с насладата на заклет почитател на хорър филми. Майка изхвърля бебето си от прозореца на небостъргач. Веднага след това виждаме тълпата, събрала се долу, и чуваме силен плясък. Друга майка си проправя път през тълпата, като води собствения си син до червената каша (която очевидно е диня с извадени семки), посочва я и казва нещо като: „Това те чака и теб, ако си лош!“ Историята е извратена, точно като онази с ремаркето с мъртви бебета — или другата, за малчуганите, изгубени в гората, наречена „Хензел и Гретел“.

На мистичния хорър филм, както и на извратените шеги, се пада да свършат една особено мръсна работа. Те умишлено извличат всичко най-лошо у нас. Освобождават първичните ни морбидни инстинкти, най-извратените ни садистични фантазии и всичко това, съвсем удачно, се случва на тъмно. По тази причина добрите либерали обикновено странят от хорър филмите. Лично за мен гледането на най-агресивните хорър филми — „Зората на мъртвите“ например — е като да отворя капак в цивилизованото си съзнание и да хвърля кофа сурово месо на алигаторите, които плуват в подземната река долу.

Защо да го правя? Защото това им пречи да излязат навън. Те си остават там долу, а аз тук горе. Ленън и Макартни бяха казали, че всичко, от което се нуждаем, е любов и аз съм склонен да се съглася с тях. Стига, разбира се, алигаторите да са нахранени.