Стивън Кинг
Злокобен танц (41)

10

Умишлено се въздържах да обсъждам един от филмите, включен във викторината, защото той противоречи на всичко вече обсъдено — за своя ефект, той разчита не на тъмнината, а на светлината. Избягвах го също, защото той ще ни увлече в обсъждане на още нещо, което митичният, „приказен хорър“ с радост би ни причинил, стига може. Ние всички познаваме идеята за „шокиращата погнуса“, която се постига относително лесно^[1], но само в един хорър филм погнусата, този съвсем детински емоционален импулс, понякога може да се превърне в изкуство. Вече чувам как някои от вас възразяват, че няма нищо художествено в това да погнусиш някого — достатъчно е само докато си дъвчеш храната да отвориш широко уста пред някой от сътрапезниците си — но тогава какво ще кажете за творбите на Гоя? Или творбите на Анди Уорхол от кутии сапун и консерви супа ако щете?

Дори най-лошите хорър филми понякога постигат един-два успешни момента на това ниво. С Денис Ечисън, един добър писател в нашия жанр, наскоро си побъбрихме по телефона за една сцена от „Нападението на гигантските паяци“, където героинята се кани да пие сутрешния си витаминен коктейл, без да знае, че един доста едър паяк се е вмъкнал в блендера й тъкмо преди тя да го пусне. Вкусотия. В безкрайно забравимия филм „Гърчене“ има една-единствена незабравима сцена (за всички нас, двеста души, които сме гледали филма) когато героинята, която се къпе, вдига поглед, за да провери защо водата от душа е спряла и вижда, че слушалката на душа е задръстена с провиснали пълзящи гадинки. В „Суспирия“ на Дарио Ардженто няколко ученички са подложени на истински дъжд от червеи, при това докато се хранят. Това няма нищо общо със сюжета на филма, но е относително интересно по своя си отвратителен начин. В „Маниак“, режисиран от Уилям Лъстиг, чиято предишна работа е в областта на еротиката, има един изумителен момент, когато откаченият убиец (Джо Спинел) внимателно скалпира една от жертвите си. При това камерата не взема никакво отношение — тя просто се взира като някакво мъртво наблюдаващо око, което прави сцената почти невъзможна за гледане.

Както вече споменах, добрите хорър филми понякога функционират най-ефективно на онова „виж-ми-сдъвканата-храна“ ниво — примитивно, детинско ниво. Аз го наричам фактора гадост, известен още като фактор „Леле майко, това беше адски гнусно!“. Това е моментът, в който мненията на повечето либерални критици и реакционистки критици относно хорър филмите се разминават (вижте например разликата между рецензията за „Зората на мъртвите“ в списание Маккол, написана от Лин Минтън — която май си излезе още след втората ролка на филма — и водещата статия в арт секцията на вестник Бостънски Фенкис за същия филм). Точно като пънк рока, добрите постижения на хорър филмите в областта на погнусата намират своята артистична страна в детинските прояви на анархия — онзи момент в „Знамението“, когато фотографът е обезглавен от падащото стъкло е доста особен тип изкуство, така че не можем да виним критиците, задето по-лесно реагират на съвсем неправдоподобното превъплъщение на Джейн Фонда като Лилиан Хелмън в „Джулия“, отколкото на нещо такова.

Погнусата обаче е изкуство и е важно да го разберем добре. Възможно е в някоя сцена да се лее кръв и публиката да си остане незаинтересувана. Ако от друга страна зрителите са започнали да харесват и разбират — или просто да оценяват — героите на екрана сякаш са истински хора, ако се е получила някаква артистична връзка, тогава публиката не може да остане безучастна, когато се лее кръвта. Аз например не помня случай след прожекция на „Бони и Клайд“ на Артър Пен или „Дивата банда“ на Сам Пекинпа, публиката на излизане от салона да не изглежда сякаш някой ги е халосал по главата с талпа. Но пък на излизане от други филми на Пекинпа — като „Донеси ми главата на Алфредо Гарсия“, „Железен кръст“ и др. — хората може и да се прозяват. Онази жизненоважна връзка така и не се е осъществила.

Всичко това е чудесно — никой не оспорва качествата на „Бони и Клайд“ като изкуство, но нека се върнем за момент към онази сцена с пасирания паяк в „Нападението на гигантските паяци“. Тя въобще не минава за изкуство по смисъла на създаване на връзка с героите. Повярвайте ми, на нас изобщо не ни пука за жената, която изпива паяка (нито пък за някой друг в този филм), но все пак налице е онзи стряскащ момент, когато търсещите пръсти на филмовия творец откриват слабото място в нашата защита, стрелват се навътре и се впиват в уязвимото място на нашата психика. Ние се отъждествяваме с жената, която, без да знае, изпива паяка на ниво, което няма нищо общо с нея самата, а е чисто човешко. Отъждествяваме се с нея като с човек, попаднал в кофти ситуация — с други думи погнусата служи като последен отчаян стимул за идентифициране с героите, когато обичайните и по-благородни методи не сработват. Когато тя си изпива коктейла, ние потръпваме и утвърждаваме своята човечност^[2].

След всичко казано, време е да обърнем внимание на „Х — Мъжът с рентгеновите очи“ — един от най-интересните и най-нетипични хорър филми създавани въобще, при това завършващ с една от най-разтърсващите гнусни сцени в киното.

Този филм от 1963 г. е режисиран и продуциран от Роджър Корман, който по това време търпи своето преобразяване от скучната гъсеница, продуцирала такива посредствени филми като „Нападението на чудовищните раци“ и „Малкото магазинче за ужаси“ (който не успява да впечатли дори с дебюта на Джак Никълсън) в пеперудата, на която дължим такива интересни и доста красиви филми като „Маската на Червената Смърт“ и „Ужасът“. Мисля, че „Х — Мъжът с рентгеновите очи“ отбелязва точно момента на измъкването му от пашкула. Сценарият е дело на Рей Ръсел, автор на „Сардоникус“ и още няколко романа, сред тях доста претрупаният „Инкубус“ и много по-успешният „Принцеса Памела“.

В „Мъжът с рентгеновите очи“ Рей Миланд играе учен, който разработва капки за очи, които му позволяват да вижда през стени, дрехи, карти за игра и каквото друго се сетите. Т.е. става нещо като супер герой. Но се оказва, че веднъж започнал, процесът не може да спре. Очите на Миланд започват физически да се променят, като първо стават силно кървясали, а после се покриват с причудлива жълтеникава люспа. По това време ние, зрителите, вече започваме да се изнервяме — може би усещаме задаващата се погнуса, да не кажем, че дори вече сме се сблъскали с нея. Очите ни са една от онези уязвими точки в защитата ни, които биха могли да ни предадат. Представете си, например, как забивате палец в нечие око, как го усещате пихтиесто, как ви изпръсква, когато се пуква. Противно, нали? Не можете дори да си представите такова нещо. Но пък сигурно си спомняте онази стара игра, която се играе на Хелоуин, когато в тъмното от ръка на ръка се предават обелени гроздови зърна и се произнася със злокобно-тържествен глас: „Това са очите на мъртвеца“. Отврат, а? Гадост, нали? Или както казват моите деца „ГНУУУС!“

Очите, както и всички останали части на лицето, присъстват у всички хора — даже оня стар нещастник Аятолах Хомейни си има чифт очи. Доколкото знам обаче никога не е правен филм на ужасите за нос, излязъл от контрол. И никога не е съществувал филм, наречен „Пълзящото ухо“, но има филм, озаглавен „Пълзящото око“. Ние всички усещаме, че очите са най-уязвими сред нашите сетивни органи, а освен това (гадост!) са меки, което май е най-лошото от всичко.

И така, когато Миланд не сваля тъмните очила във втората половина от филма, ние ставаме все по-подозрителни какво ли се крие зад тях. В същото време обаче се случва и още нещо, което извисява този филм до Лъвкрафтови висини, по начин различен и някак по-чист, отколкото в споменатия по-горе „Пришълец“.

Древните Богове, казва ни Лъвкрафт, са някъде там, в пространството и единственото им желание е някак да се завърнат тук. Той също загатва, че те имат достъп до енергийни източници, които биха довели обикновен смъртен до лудост; сили толкова могъщи, че цяла пламтяща галактика не може да се равнява и на една хилядна тяхна част.

Мисля, че докато зрението на Рей Миланд продължава да се засилва бавно и неумолимо, той започва да вижда тъкмо един от тези източници на енергия. Първо го вижда като светлинна призма, просветваща някъде там в мрака — видение, каквото бихте очаквали под въздействието на ЛСД, да речем. Ако си спомняте, пак на Корман дължим изпълнението на Питър Фонда в „Пътешествието“ (в съавторство с Джак Никълсън), да не говорим за „Дивите ангели“, който съдържа онази великолепна сцена, в която умиращият Брус Дърн изхриптява: „Някой да ми даде цигара.“ Но да се върнем на яркото ядро, което Миланд вижда и което постепенно става все по-голямо и се вижда все по-ясно. Но което е по-лошо, то може да се окаже живо… и да осъзнава, че някой го гледа. Зрението на Миланд е проникнало до края на Вселената и отвъд и това, което вижда там, го влудява.

Накрая образът на тази сила запълва почти цялото видимо поле в кадрите, заснети от гледната точка на героя: ярко, помръдващо чудовище, чиито линии така и не се виждат съвсем отчетливо. Докато в един момент Миланд не издържа повече. Откарва колата си до някакво пустеещо място (с яркото Присъствие пред очите му през цялото време), маха очилата си и ние виждаме, че очните му ябълки са станали напълно, искрящо черни. Той спира за момент… и после си избожда очите, а Корман задържа последния кадър върху празните кървави гнезда. Носят се обаче слухове, които може да са верни, а може и да не са, че последната реплика от филма била отрязана, защото била твърде ужасяваща. Ако е вярно, тя действително е единственото нещо, което би могло да надмине този финал. Според слуховете, накрая Миланд се провиквал: „Все още виждам!“.