Стивън Кинг
Злокобен танц (56)

5

И тъй, от градската параноя да минем към параноята на малкия град: „Крадци на тела“ на Джак Фини^[1]. Ето какво има да каже самият Фини за книгата си, излязла като оригинално издание с меки корици на издателство Дел през 1955 г.:

Книгата беше написана в началото на петдесетте и аз почти не си спомням как се случи това. Помня, че бях в настроение да напиша нещо за странна поредица събития в малък град, нещо необяснимо. Първата ми мисъл беше, че някое куче ще бъде ранено или убито от кола и хората ще открият, че част от скелета му е от стомана — че кост и стомана са се споили, т.е. стоманени нишки пронизват костта и костите са проникнали в стоманата, така че да е ясно, че са се сраснали. Но тази идея не доведе до никъде. Ако помня правилно, написах първа глава кажи-речи във вида, в който в крайна сметка беше отпечатана — няколко души, които се оплакват, че техни близки са заменени от двойници. И тази идея не бях сигурен как да развия, но докато си блъсках главата как да продължа историята, попаднах на научна теория, според която различни обекти могат да се придвижват през космоса под давление на светлината и заедно с тях е възможно да пътува някаква латентна форма на живот. Това в крайна сметка реши проблема ми със сюжета.

Самият аз никога не съм бил особено доволен от обяснението как тези обекти, подобни на сухи шушулки, се превръщат в хората, които имитират. И тогава, и сега връзката ми се струва незадоволителна, но това беше най-доброто, на което бях способен.

Чел съм тълкувания на „скрития смисъл“ на тази история, което искрено ме забавлява, защото няма никакъв скрит смисъл. Целта ми беше единствено да напиша нещо развлекателно, нищо повече. Първата филмова екранизация се придържаше към книгата доста точно, ако не броим идиотския финал. Винаги ме е забавлявало мнението на хората, работили по филма, че са искали да предадат някакво послание. Ако са прави, не знам как са го вмъкнали, защото аз нищо такова не съм залагал в текста, а те следваха книгата ми почти буквално. И изобщо, предполагаемото послание винаги ми е звучало твърде простовато. Идеята да се напише цяла книга, само за да се каже, че не е добре всички да сме еднакви и че индивидуалността е много хубаво нещо, ми се струва смехотворна.

Въпреки това, голяма част от работата на Джак Фини се занимават тъкмо с идеята, че индивидуалността е хубаво нещо и че конформизмът започва да изглежда доста страшно, след като мине определена граница.

Неговите коментари (описани в писмо до мен от 24-ти декември 1979 г.) за първата филмова версия на „Крадци на тела“ доста ме забавляваха. Както Полийн Кейл, Пенелъпи Гилиът и всички останали свръх сериозни филмови критици редовно доказват — никой не е толкова лишен от чувство за хумор или толкова готов да съзира дълбок смисъл в простите неща, както един виден филмов критик (Полийн Кейл например явно съвсем сериозно смята, че: „В «Ярост» Браян Де Палма разкрива гнилото сърце на Америка.“). Сякаш тези критици изпитват нужда постоянно да си доказват собствената си начетеност — точно както някой пубертет постоянно се опитва да докаже, че е мъж… предимно на себе си. Може би, защото им се налага да пристъпват в област, която е изцяло доминирана от картини и жива реч. Със сигурност им е ясно, че човек трябва да има поне средно образование, за да разбере и оцени особеностите дори на популярна книга като „Крадци на тела“, но всеки неграмотник може да си купи билет за кино и да открие гнилото сърце на Америка. Филмите са просто говорещи илюстрирани комикси и това, изглежда, внушава на доста начетени филмови критици остро чувство за непълноценност.

Самите създатели на филми често се включват в гротескно преувеличените анализи на критиците, затова аз лично съм много доволен от отговора на Сам Пекинпа, когато го попитали защо е направил толкова агресивен филм като „Дивата банда“: „Защото обичам филми, в които всички се стрелят“, предполага се, че отговорил той, а ако не е било така, приятели, това е трябвало да им каже.

Версията на Дон Сийгъл на „Крадци на тела“ е един интересен случай, когато критиците се опитаха да комбинират двата подхода. Още от самото начало те обявиха, че и книгата на Фини, и филмът на Сийгъл са алегории за атмосферата на преследване, възцарила се по време на разследванията на Макарти^[2]. После и самият Сийгъл обяви, че филмът му наистина се е отнасял за Червената заплаха. Той не стигна до там да каже, че зад всеки ъгъл се крие комунист, но беше ясно, че намерението му е било да направи филм за прокрадващите се прикрити враговете вътре в страната. Може да се каже, че беше формулирал идеалния източник на параноя: те дебнат навсякъде и изглеждат точно като нас!

В крайна сметка, самият Фини е най-прав от всички — „Крадци на тела“ е просто интересна история, която трябва да се чете и оценява единствено сама по себе си. За четвърт век, откак е излязла за първи път като скромно издание с меки корици (съкратена версия беше публикувана от Колиър, едно от онези добри стари списания, които се изгубиха от вестникарските будки, за да направят място на интелектуалните четива, осигурени от разните еротични издания), книгата почти не е излизала от печат. Тя достигна дъното, когато беше публикувана като фотороман, след излизането на филмовата версия на Кауфман. Ако съществува по-долна, противна и антикнижна идея от фоторомана, аз лично не мога да си я представя. Мисля, че бих предпочел да видя децата си забили нос в някое от ония еротични книжлета, отколкото да четат фотокомикс.

Върха си книгата постигна като издание с твърди корици на Грег Прес през 1976 г. Грег Прес е малка фирма, преиздаваща с твърди корици научнофантастични книги от петдесетте и шестдесетте — романи, сборници, антологии — които първоначално са издадени с меки корици. Редакторите на поредицата (Дейвид Хартуел и Л. У. Къри) са направили отличен подбор и в библиотеката на всеки читател, който харесва научната фантастика и изобщо оценява книгите, вероятно може да се открие техен том с отличителния си зелен цвят и червено-златистия надпис на гръбчето.

О, боже, ето че пак се отплеснах. Както и да е. Исках да кажа, че идеята на Фини, че „Крадци на тела“ е просто поредната история, е едновременно правилна и погрешна. Личното ми мнение, в което съм дълбоко убеден, е, че историята е най-важна и трябва да засенчва всички други аспекти на художественото произведение. Историята за мен е определяща и спокойно мога да мина без всичко останало — мотиви, настроение, тон, символи, стил, дори характеристики. Има критици, които категорично отричат тази гледна точка за художествената литература и съм убеден, че те биха били много по-доволни, ако „Моби Дик“ беше докторска дисертация по китология, а не разказ за събитията на борда на Пекод при последното му плаване. Милиони студентски курсови работи са превърнали тази книга в същинска докторска дисертация, но историята си остава същата: „Ето какво се случи с Ишмиъл“. Точно както историята остава неизменна в „Макбет“, „Кралицата на феите“, „Гордост и предразсъдъци“, „Невзрачният Джуд“, „Великият Гетсби“… и в „Крадци на тела“ на Джак Фини. И историята, слава богу, след време става напълно непроницаема и неподатлива на какъвто и да било анализ. В никой колеж, никъде няма да откриете дипломна работа, озаглавена: „Елементи на историята в «Моби Дик» на Мелвил“. Ако намерите такова писание, изпратете ми го. Аз ще го изям. Със сос за пържоли.

Дотук добре. От друга страна обаче мисля, че и самият Фини няма да оспори, че достойнствата на всяка история се определят от ума, през който тя се филтрира, а умът на писателя е продукт на неговия обкръжаващ свят и вътрешния му нрав. Тъкмо този филтър е основополагащ за всички онези дипломанти по английска литература. Само, моля ви, не мислете, че съм против техните магистърски дипломи — бог знае, че като студент самият аз съм изписал достатъчно глупости да покрият половината източен Тексас — но много от хората, заели дългата, претоварена маса на дипломантите по английска литература, преливат от пусто в празно и се надпреварват да възхваляват новите дрехи на царя.

Все пак, тук говорим за типичен роман на Джак Фини и затова има някои неща, които можем да очакваме по подразбиране. Първо, можем да сме сигурни, че романът ще се корени в абсолютната действителност — прозаична, почти монотонна реалност, поне в началото. Когато за първи път се срещаме с героя на романа (според мен, Фини би възразил да го нарека с твърде формалното „действащо лице“, така че няма да го правя), доктор Майлс Бенел, той тъкмо изпраща последния си пациент за деня — изкълчен палец. Тъкмо тогава влиза Беки Дрискол — и това ако не е идеалното американско име — и внася първата тревожна нотка: братовчедка й Вилма някак си е втълпила, че чичо й Айра вече изобщо не е нейният чичо Айра. Нотката обаче е слаба и едва доловима, заглушена от мелодията на ежедневието в малкия град, която Фини демонстрира толкова умело в началните глави на книгата. Всъщност архетипът на малкия град, представен в тази негова книга, вероятно е най-добрият, написан през петдесетте години.

Ключовият мотив в композицията на Фини, който той повтаря отново и отново в тези първи глави, е толкова ненатрапчиво деликатен, че в ръцете на по-неопитен писател би прозвучал блудкав и скучен: всичко е приятно. Отново и отново Фини се връща към тази дума. Нещата в Санта Мира не са прекрасни, не са диви, не са налудничави, не са ужасни, не са скучни. Нещата в Санта Мира са приятни. Никой тук не е споходен от онова старо китайско проклятие: „Дано живееш в интересни времена“.

На страница девет четем: „За първи път наистина се вгледах в лицето й. Беше все същото приятно лице…“. Няколко страници по-нататък: „Навън беше много приятно и светло, температурата около осемнадесет градуса, все още беше слънчево.“

Братовчедката Вилма също е приятна, ако и доста невзрачна. Майлс смята, че от нея би излязла добра съпруга и майка, ако се е била омъжила. „Така е то“, философски размишлява Майлс, без да се тревожи, че може да звучи банално. Той също ни съобщава, че не би очаквал жена като нея да има психични проблеми, „но човек никога не знае“.

Това не би трябвало да ни въздейства, но все пак някак си успява. Имаме чувството, че Майлс не просто говори от първо лице, а говори директно на нас. Точно както в романа на Марк Твен ни се струва, че Том Сойер ни говори директно. Всъщност Санта Мира, Калифорния, както я е описал Фини, е точно такъв тип градче, в което бихме очаквали да видим Том Сойер да боядисва оградата (но не и образ като Хък да спи в плевнята, не и в Санта Мира).

„Крадци на тела“ е единствената книга на Фини, която може да мине за истински роман на ужасите, но Санта Мира — типичното за неговите произведения приятно местенце — е идеалното място за една хорър история. Може би не е било и нужно Фини да пише повече страшни романи — дори само този се оказа достатъчен да оформи т.нар. модерен роман на ужасите. Ако такъв формат изобщо съществува, Фини несъмнено има огромен принос за възникването му. По-горе използвах фразата „фалшива нотка“ и може да се каже, че Фини използва този метод в цялата книга — първо една фалшива нотка, после две, после няколко, после цяла върволица. Накрая разпокъсаният, фалшив мотив на ужаса заглушава цялата приятна мелодия. Фини обаче отлично разбира, че хорър не може да съществува без красота — няма как да се усети фалшивият акорд, ако преди това не е звучала приятна мелодия, противното не съществува без приятното.

Тук ги няма Равнините Ленг, няма подземни развалини на древни циклопски градове, нито чудовища, лутащи се в тунелите на нюйоркското метро. Приблизително по същото време, докато Фини пише „Крадци на тела“, Ричард Матисън пише своя разказ „Роден от мъж и жена“, онзи, който почва с: „Днес майка ми ме нарече нищожество. «Нищожество такова», каза ми тя.“ Тези двама писатели заедно успяха да се откъснат от Лъвкрафтовата фантазия, властвала над сериозните хорър писатели повече от двадесет години. Разказът на Матисън беше публикуван в „Странни истории“ доста преди списанието да фалира. Книгата на Фини беше издадена година по-късно от Дел. Макар че Матисън има два ранни разказа, публикувани в „Странни истории“, никой от двамата писатели не е свързан с това култово за американската фентъзи-хорър литература списание. Те олицетворяват зараждането на съвсем нов тип фентъзи автор, точно както появата на Рамзи Кембъл и Робърт Айкман в Англия между 1977 г. и 1980 г. представлява ново, сериозно завъртане на колелото^[3].

По-рано бях споменал, че разказът на Фини „Трето ниво“ предшества сериала „Зоната на здрача“ на Род Сърлинг. По същия начин градчето Санта Мира предшества и очертава пътя за създаването на измисленото градче Милбърн, Ню Йорк на Питър Строб; за Корнуол Кум, Кънектикът, на Томас Триън; и за моето собствено творение Сейлъмс Лот, Мейн. Влиянието на Фини се усеща дори в „Екзорсистът“ на Блати, където противните събития стават още по-противни на фона на Джорджтаун — едно забележително богато и… приятно предградие.

Фини старателно съшива прозаичната реалност на идиличното малко градче с фантастичния свят на нашествениците, с които скоро ще се сблъскаме. Шевът е толкова фин, че когато пристъпваме от реалния свят в измисления, ние почти не усещаме разликата. Това е забележително постижение и точно както триковете с карти изглеждат толкова лесни в ръцете на умелия илюзионист, така и това произведение може да ни подведе да решим, че всеки може да се справи със задачата. В действителност ние виждаме само номера, не и дългите часове репетиции, довели до усъвършенстването му.

Докато говорихме за „Бебето на Розмари“, накратко споменахме параноята. В „Крадци на тела“ параноята е зряла, пълна и завършена. Ако у всички нас дебне несигурният параноик — ако винаги, щом чуем бурен смях, за всеки случай хвърляме поглед надолу, за да сме сигурни, че ципът ни е закопчан и не се смеят на нас — тогава мисля, че Фини се възползва от тази вродена параноя, за да ни манипулира и умишлено да насочи симпатиите ни към Майлс, Беки и приятелите на Майлс, семейство Беличек.

Вилма, например, не може да представи никакви доказателства за съмненията си, че чичо й Айра вече не е нейният чичо Айра, но ни впечатлява със силата на убеждението си и дълбоката й, необуздана тревога се просмуква като надигаща се мигрена. Ето един своеобразен параноиден сън, гладък и съвършен, сякаш изваден от роман на Пол Боуис или от някой от разказите на Джойс Карол Оутс за необяснимото.

Вилма се взираше в мен настойчиво.

— Нарочно изчаках да мине днешният ден — прошепна тя. — Чаках го да се подстриже и днес най-после го направи.

Тя отново се наведе към мен, очите й бяха облещени, а гласът не по-силен от съскащ шепот.

— Той има малък белег отзад на врата си. Някога му излязъл цирей и баща ти го пробил. Белегът се скрива, когато косата му израсте — шепнеше тя, — но когато вратът му е избръснат, се вижда ясно. Е, днес — специално чаках този момент — днес той се подстрига…

Аз се изправих, внезапно заинтригуван.

— И белегът го няма? Да не искаш да кажеш, че…

— Не! — прекъсна ме тя почти ядно, с блеснали очи. — Там си е — белегът — точно като на чичо Айра!

Ето така Фини ни показва, че сме попаднали в напълно субективна реалност… пропита с абсолютна параноя. Ние, разбира се, веднага приемаме думите на Вилма за истина, макар да няма реално доказателство, ако не по друга причина, поне заради заглавието, според което тук някъде има замесени крадци на тела.

Като ни поставя на страната на Вилма от самото начало, Фини кара всеки от нас да се чувства като своеобразен Йоан Кръстител, който броди и вика из пустошта. Нищо чудно, че книгата е възприета толкова ентусиазирано от онези, които в началото на петдесетте са били убедени, че съществува или комунистически заговор или фашистки заговор с антикомунистически цели. Защото какъвто и да е случаят, това е книга за абсолютния заговор с подчертани елементи на параноя. Иначе казано — точно такъв тип история, която политическите малоумници от всички цветове биха приели за чиста политическа алегория.

По-горе споменах идеята, че идеалната параноя е идеалното осъзнаване на реалността. Към нея можем да добавим, че параноята е вероятно последната защитна линия на претоварения ум. Според по-голямата част от литературата на двадесети век, дело на такива разнообразни автори като Бертолт Брехт, Жан-Пол Сартр, Едуард Алби, Томас Харди и дори Ф. Скот Фицджералд, ние живеем в екзистенциален свят, една огромна лудница без никакъв план или замисъл, където нещата просто се случват безпричинно. „Мъртъв ли е Бог?“ пита от корицата си списание Тайм, което Розмари Удхаус вижда в чакалнята на своя гинеколог-сатанист. В такъв един свят е напълно допустимо един слабоумен човек да се крие на последния етаж на една малко използвана сграда, да носи тениска на Хейнс и да яде пържено пиле, докато чака да вдигне поръчаната си по пощата карабина и да пръсне главата на американския президент; напълно е възможно друг слабоумник да чака в една хотелска кухня няколко години по-късно, за да постъпи по абсолютно същия начин с по-малкия брат на покойния президент; разбираемо е, че съвсем свестни американски момчета от Айова, Калифорния и Делауеър ще прекарат военния си набор във Виетнам, като колекционират човешки уши, някои от тях изключително мънички; че светът отново е заплашен от унищожителна война заради проповедите на осемдесетгодишен мюсюлмански духовник, който вероятно по залез вече не помни какво е закусвал.

Всички тези неща могат спокойно да бъдат асимилирани, стига да приемем идеята, че Бог се е оттеглил на дълга почивка или току-виж, наистина се е поминал. Умът може да ги възприеме, но нашите емоции, настроения и най-важното, нашата жажда за ред — тези могъщи елементи на човешката природа — ще се възпротивят. Ако заявим, че не е имало никаква причина за смъртта на шест милиона евреи в лагерите по време на Втората световна война, за пребитите до смърт поети, за изнасилените старици, за децата, превърнати в сапун, ако кажем, че всичко това просто се е случило и никой не е отговорен за тези събития — нещата излязоха малко от контрол тук, ха-ха, извинете ни — тогава умът започва да залита.

Самият аз бях свидетел как това се случва през шестдесетте, в разгара на сътресение обзело цяло едно поколение, започнало с участието ни във Виетнамската война и включващо всичко: от стриктните правила за междуполово общуване в колежанските общежития и правото да се гласува на осемнадесет до търсенето на отговорност от корпорациите за замърсяването на околната среда.

По онова време аз бях колежанин в Университета на Мейн. В началото политическите ми убеждения клоняха прекалено надясно, за да добият истински радикален оттенък, но до 1968 г. завинаги си бях променил мнението по редица ключови въпроси. Един от героите на Джак Фини от по-късния му роман „Отново и отново“ го е казал по-добре, отколкото аз бих могъл:

Аз бях обикновен човек, който дълго след като беше пораснал, все още пазеше детското си убеждение, че хората, които до голяма степен контролират живота ни, някак са по-добре информирани и са способни да вземат по-добри решения от всички останали; че са по-интелигентни. Едва Виетнамската война ми показа, че някои от най-важните исторически решения се вземат от хора, които са също толкова непросветени като всички нас.

За мен това откритие беше разтърсващо. Началото му, предполагам, беше поставено онзи ден в киното на Стратфорд, когато уредникът ни съобщи, че руснаците са извели сателит в орбита, а изражението му беше като да е прострелян в корема от упор.

При все това ми беше невъзможно изцяло да приема раздуващата се като балон параноя през последните четири години на шестдесетте. През 1968 г., по време на моята трета година в колежа, трима представители на Черните пантери от Бостън дойдоха да ни говорят (под претекста на участие в серията Обществени лекции) за това как американските бизнес институции, водени от Рокфелер и AT&T, са отговорни за създаването на неофашистко политическо статукво в Америка; как те подкрепят войната във Виетнам, защото е полезна за бизнеса и всячески насърчават дискриминацията въз основа на раса, пол и обществено положение. Джонсън бил тяхна марионетка, точно както Хъмфри и Никсън. Иначе казано: „Запознайте се с новия шеф, същия като стария“, както щяха да изпеят The Who няколко години по-късно. Единственото решение, според тях, беше да излезем на улични протести. Завършиха с обичайни за Пантерите лозунг: „Цялата власт произтича от дулото на оръжие“ и ни приканиха да не забравяме Фред Хамптън^[4].

Не, никога не съм вярвал, че ръцете на Рокфелер и компания са били съвсем чисти по време на онзи период. Винаги съм вярвал, че компании като Сикорски, Дъглас Еъркрафт, Дау Кемикъл и дори Банката на Америка повече или по-малко поддържат идеята, че войната е добра за бизнеса (но в никакъв случай не й давайте собствените си синове, не и когато можете да наклоните мнението на наборната комисия в правилната посока; доколкото е възможно, захранвайте военната машина с шпиони, негра и бели бедняци от Апалачия, но в никакъв случай нашите момчета, не и нашите момчета!). Вярвам също, че смъртта на Фред Хамптън е била най-малкото полицейско непредумишлено убийство. Но твърдението на онези Черни пантери, че съществува огромна всепроникваща конспирация беше просто смехотворно… само дето публиката не се смееше. След края на лекцията те задаваха смислени, тревожни въпроси за това как точно функционира конспирацията, кой я оглавява, как си получават заповедите и пр.

Накрая аз се изправих и казах нещо като: „Вие сериозно ли твърдите, че съществува Борд на фашистката конспирация в тази страна? Че конспиратори от рода на президента на Дженерал Моторс и Ексън, заедно с братята Рокфелер се събират в някой таен подземен бункер и обсъждат как да привлекат повече чернокожи войници и да удължат войната в югоизточна Азия?“. Тъкмо довършвах въпроса си с предположението, че тези бизнесмени вероятно пристигат в тайната си подземна крепост с летящи чинии, с което се обяснява не само войната във Виетнам, но и зачестилите случаи на наблюдавани НЛО — когато публиката се развика гневно да седна и да млъкна. Което аз направих набързо, изчервен до уши, внезапно осъзнал как трябва да се чувстват онези ексцентрици, стъпили върху щайгите си в Хайд Парк всеки неделен следобед. Чувството изобщо не е приятно.

Пантерите не отговориха на въпроса ми (който, ако съм честен, изобщо не беше въпрос). Един от тях просто спокойно каза: „Здравата се изненада, а?“, което беше посрещнато с бурни аплодисменти и смях от публиката.

Изненадата наистина си я биваше, при това крайно неприятна изненада. Но някак съм убеден, че беше невъзможно за хората от моето поколение, преминаващи вихрено през шестдесетте, с развяна коса, с очи, блеснали от комбинация на удоволствие и страх, под музикален съпровод, простиращ се от „Луи, Луи“ на Кингзмен до пронизващите мъгливи звуци на Джеферсън Еърплейн, да успят да се придвижат от точка A до точка Z без убеждението, че някой — пък бил той и Нелсън Рокфелер — дърпа конците.

Няколко пъти от началото на тази книга се опитвам да намеря начин да кажа, че четенето на хорър историите до голяма степен е едно оптимистично, стимулиращо преживяване. Често това е начин за един сериозен ум да се справи с някакъв ужасен проблем, който далеч не е нужно да има свръхестествена природа, а може да е съвсем реален. Параноята може да се окаже последната и най-здрава крепост на оптимистичната гледна точка — това е умът ви, който настоява: „Нещо смислено и обяснимо се случва тук! Тези неща не се случват от само себе си!“

Затова се взираме в сенките и твърдим, че в онзи фатален ден в Далас е имало втори стрелец на тревистия хълм; твърдим, че Джеймс Ърл Рей^[5] е бил нает от влиятелни южняшки бизнесмени или дори от ЦРУ; пренебрегваме факта, че американските бизнес интереси са подразделени в сложни сфери на влияние, които често са напълно противоположни, и приемаме, че глупашкото ни, макар и като цяло добронамерено участие във Виетнамската война, е било замислено и изпълнено от военнопромишления комплекс; или, както твърдяха разпространени наскоро из Ню Йорк плакати с отвратителен правопис и изпълнение, аятолах Хомейни е марионетка на — да, познахте — Дейвид Рокфелер. Прилагаме огромната си изобретателност и спрямо смъртта на капитан Мантел в далечната 1947 г. и твърдим, че той не се е задушил, докато е преследвал дневното отражение на Венера, известно сред опитните пилоти като Слънчевото куче, а е преследвал космически кораб от чужд свят, който е взривил самолета му със смъртоносен лъч, когато се е приближил твърде много.

Моля, не си мислете, че предлагам всички ние хубавичко да се посмеем на тези идеи — нищо подобно. Всичко това не са вярвания на побъркани хора, а вярвания на напълно нормални мъже и жени, чиято цел не е да запазят статуквото на всяка цена, а просто да открият какво по дяволите е статуквото. Затова, когато Вилма, братовчедката на Беки Дрискол, заявява, че чичо й Айра не е нейният чичо Айра, ние й вярваме инстинктивно и незабавно. Ако не й повярваме, значи си имаме работа с една стара мома, която постепенно си губи разсъдъка в малко калифорнийско градче. А тази идея изобщо не ни допада. В едно нормално общество приятните дами на средна възраст като Вилма не се предполага да изкуфяват; така просто не бива. Тази идея навява мисълта за хаос, който успява да е по-страшен дори от възможността тя да е права за чичо си Айра. Вярваме й, защото това потвърждава, че дамата не е луда. Вярваме й, защото… защото… защото тука става нещо! Всички онези параноидни фантазии изобщо не са фантазии. Ние — и братовчедката Вилма — сме си съвсем наред. Целият останал свят се е побъркал. Идеята, че светът е луд е доста неприятна, но както и с гигантската буболечка на Бил Нолан, веднъж щом видим с какво точно си имаме работа, можем да се справим с ужасната идея за побъркан свят, стига да знаем, че ние сме здраво стъпили на земята. Боб Дилън се обръща директно към екзистенциалиста у всеки от нас, когато казва: „Нещо става тук, / но ти нямаш идея какво, / нали, Господин Джоунс?“ Фини, чрез героя си Майлс Бенел, ни хваща здраво за ръката и ни казва, че знае точно какво се случва тук: ония проклети нашественици от космоса — те са виновни!

Забавно е да се проследят класическите нишки на параноята, която Фини вплита в историята си. Майлс и Беки отиват на кино, където срещат писателя приятел на Майлс, Джак Беличек. Джак моли Майлс да дойде да погледне нещо, което Джак е открил в мазето на къщата си. Нещото се оказва голо мъжко тяло, проснато на билярдна маса, тяло, което Майлс, Беки, Джак и жена му Теодора се съгласяват, че изглежда някак безформено — сякаш все още не е придобило окончателната си форма. Това, разбира се, е двойник, а формата, която придобива, е на самия Джак. Почти веднага получаваме конкретно доказателство, че тук става нещо ужасно нередно:

Беки изстена, когато видя отпечатъците от пръстите и сякаш й прилоша. Защото едно нещо е да спекулираш за някакво тяло, което досега изобщо не е било живо, някаква човешка бланка, но е съвсем друго нещо, нещо, което докосва най-примитивните ти инстинкти, подозренията ти да се потвърдят. Нямаше отпечатъци — само пет, абсолютно гладки, плътни черни кръгчета.

Тези четиримата, вече запознати с конспирацията на двойниците — решават да не се обаждат веднага в полицията, а да видят как ще се развие двойникът. Майлс изпраща Беки до дома й, а после сам се прибира, като оставя Беличек на пост до нещото на билярдната маса. Посред нощ обаче Теодора Беличек не издържа и двамата се появяват в дома на Майлс. Той веднага се обажда на свой приятел психиатър, Мани Кауфман (Психо доктор? Подозренията ни веднага са пробудени; не ни трябва психиатър, искаме да изкрещим на Майлс, повикай армията!), да остане със семейство Беличек, докато самият той отива да види Беки… която неотдавна е споменала, че баща й сякаш вече не е нейният баща.

На най-долния рафт в един шкаф в мазето на семейство Дрискол Майлс открива двойник, който придобива формата на Беки. Фини отлично описва какво представлява процесът на уподобяването. Той го сравнява с изчистване на фините детайли по грубо щампован метален елемент; с проявяване на фотография; а по-късно и с онези злокобни, изглеждащи досущ като живи южноамерикански кукли. Но, както сме изнервени до краен предел, това, което най-силно ни впечатлява, е колко добре е скрито нещото, зад затворената врата на прашното мазе, където може да се развива необезпокоявано.

Беки е упоена от мнимия си баща и в сцена, пропита от романтика, Майлс я измъква от къщата и я носи на ръце през улиците на спящата Санта Мира — като нищо можем да си представим как полупрозрачната материя на нощницата й едва ли не сияе на лунната светлина. А какво се случва междувременно? Когато Мани Кауфман пристига, двамата мъже решават да се върнат в къщата на Беличек и да огледат мазето.

На масата нямаше никакво тяло. Под ярката светлина на таванската лампа се виждаше яркозелената филцова повърхност, а върху филца, освен в ъглите и по краищата, се виждаше плътна сива прах, която можеше да е паднала от таванските греди горе.

За момент Джак се взираше в масата с отворена уста. После рязко се извърна към Мани и с протестиращ тон, сякаш умоляваше да му повярват, каза:

— Беше на масата, Мани, честно, там беше!

Мани бързо кимна и му се усмихна:

— Вярвам ти, Джак…

Но ние ги знаем тия психиатри. Винаги казват, че ти вярват, точно преди да повикат здравеняците в бели престилки. Ние знаем каква е тази прах и знаем, че не е паднала от гредите. Проклетото нещо е образувало семена. Но никой друг не го знае и на Джак му остава само финалната молба на всеки безпомощен параноик: „Трябва да ми повярваш, докторе!“

Мани Кауфман има свое обяснение за все по-големия брой хора в Санта Мира, които смятат, че роднините им не са техните роднини. Според него сантамирците са обхванати от масова психоза, подобна на явленията, довели до осъждането на вещиците в Сейлъм, масовите самоубийства в Гвиана и дори танцовата болест^[6] през средновековието. Но под това привидно логично обяснение се промъква грозният екзистенциализъм. Тези неща се случват, просто защото се случват, сякаш ни казва той. Рано или късно, нещата ще се оправят от само себе си.

Което се и случва. Госпожа Сийли, която се опасявала, че съпругът й не е нейният съпруг, идва да каже да Майлс, че вече всичко е наред. Същото правят и момичетата, които за известно време са се страхували от учителя си по английски. Дори братовчедката Вилма се обажда да каже колко се срамува, задето е създала толкова излишна суматоха. Разбира се, че чичо Айра си е чичо Айра. И всички тези случаи имат едно общо нещо помежду си — Мани Кауфман е бил при всички тези хора и им е помогнал. Нещо определено става тук, но ние отлично знаем какво, много благодаря, господин Джоунс. Забелязали сме как името на Кауфман постоянно изниква навсякъде. Да не би да сме глупаци? Нищо подобно! Кристално ясно е, че Мани Кауфман вече играе за противниковия отбор.

И още нещо. По настояване на Джак Беличек, Майлс най-накрая решава да се обади на свой приятел в Пентагона и да разкаже цялата невероятна история. За това обаждане до Вашингтон, Майлс ни казва:

Не е лесно да се обясни дълга, заплетена история по телефона. Пък и нямахме късмет с връзката. Първо с Бен се чувахме идеално, като да бях позвънил у съседите. Но когато почнах да му казвам какво се случва тук, връзката заглъхна. Бен постоянно ме молеше да повторя какво съм казал, а аз трябваше да викам, за да ме чуе изобщо. Човек не може да говори или дори да мисли като хората, когато му се налага да си повтаря думите, затова се свързах с оператора и помолих за по-добра връзка.

Тъкмо подновихме разговора си, по линията се появи някакво странно жужене и се наложи да се надвикваме с него…

Ето че те вече контролират комуникациите и съобщенията влизащи и излизащи от Санта Мира. („Ние контролираме това предаване“ — както заявяваше онзи заплашителен глас в началото на „До краен предел“ всяка седмица. „Контролираме хоризонталата и вертикалата, можем да накараме картината да се върти или да премигва… можем и да я разфокусираме…“) Подобен откъс със сигурност ще предизвика реакцията на някой, който е протестирал срещу войната, на член на студентския демократичен съюз или активист, който вярва, че телефонът му се подслушва, а човекът с фотоапарата на протеста е там, за да снима протестиращите за досиетата им. Те са навсякъде, те ни наблюдават, те ни подслушват. Нищо чудно, че Сийгъл е приел книгата като предупреждение за комунистическата конспирация, а други са сметнали, че предупреждава за надигащата се фашистка заплаха. Като затъваме все по-дълбоко във водовъртежа на този кошмар, нищо чудно да повярваме, че тъкмо нашествениците са убили президента Кенеди, пак те послушно са си изпили отровата в Джоунстаун и са принудили и децата да я изпият. Какво облекчение би било, ако можем да повярваме, че така е станало.

Разговорът на Майлс с неговия военен приятел най-точно демонстрира как функционира параноичният ум — макар да ви е известна цялата история, не ви е позволено да я разкриете пред властите… пък и е толкова трудно да мислите трезво с това жужене в главата ви!

Във всичко това е примесена силната ксенофобия, която изпитват героите на Фини. Нашествениците всъщност са „заплаха за нашия начин на живот“, както казваше сенатор Джо Макарти. „Ще се наложи да въведат военновременно положение“, казва Джак на Майлс. „Или да обявят, че сме под обсада, или каквото и да е! А после ще трябва да направят, каквото трябва да се направи. Да изкоренят тая напаст, да я смачкат, да я размажат, да я изтребят.“

По-късно, по време на тяхното кратко бягство от Санта Мира, Майлс и Джак откриват две от извънземните форми в багажника на колата. Ето как Майлс предава това, което се случва тогава:

Те лежаха там, в пулсиращите вълни на червената светлина: две огромни човекоподобни форми, вече почнали да се пропукват на места. Аз протегнах двете си ръце и ги изхвърлих на земята. Те бяха съвсем леки, като детски балони, усещах повърхността им суха и груба под пръстите си. Този допир с тях преля чашата и аз не издържах, почнах да скачам върху тях, да ги мачкам и троша под краката си, без дори да осъзнавам, че през цялото време издавам един гърлен, нечленоразделен вик, „Ъъърх! Ъъърх!“ на животински страх и отвращение.

Тук няма никакви добронамерени хипита с плакати, които призовават „Спрете и се дръжте приятелски“. Само Джак и Майлс, почти обезумели, подскачащи като в див танц върху тези странни, безчувствени нашественици от космоса. Никой не обсъжда (както в „Нещото“) какво бихме могли да научим от тези създания и колко ще е полезно това за модерната наука. Никой не издига бял флаг, никой не предлага да опитаме с преговори. Извънземните на Фини са странни и грозни, като онези подпухнали пиявици, които понякога откривате впити в тялото си, след като сте плували в някой тих вир. В тази ситуация няма нищо рационално, нито може да има. Налице е само сляпата, яростна реакция на Майлс към нашествениците.

Книгата, която най-много се доближава до романа на Фини, е „Кукловодите“ на Робърт Хайнлайн. И тя като книгата на Фини на пръв поглед минава за научна фантастика, но всъщност е хорър история. В този случай нашествениците от най-голямата луна на Сатурн, Титан, пристигат на Земята готови и решени да действат незабавно. Създанията на Хайнлайн не са двойници на хората. Те повече приличат на пиявиците. Подобни на голи охлюви създания, които яздят приемника си, прикрепени към врата му, както ние с вас бихме яздили кон. Двете книги споделят множество поразителни прилики. Разказвачът на Хайнлайн започва като се чуди на глас дали те са интелигентни. Историята приключва, след като заплахата вече е неутрализирана. Разказвачът е един от специалистите, които изграждат и пилотират ракети, насочени към Титан. Сега, след като дървото е повалено, време е да се изгорят и корените. „Смърт и разрушение!“, възкликва разказвачът ентусиазирано и това е финалът на книгата.

Но каква точно е заплахата, която представляват нашествениците на Фини? За него фактът, че те ще унищожат човешката раса изглежда почти второстепенен (двойниците, изглежда, не се интересуват от това, което един мой приятел нарича „палуване“). Истинската заплаха според Джак Фини изглежда се състои в това, че те заплашват всичко, което е приятно и, ако помните, точно от там почнахме. Един ден, докато отива към офиса си, след като атаката на двойниците вече доста е напреднала, Майлс описва обстановката така:

Видът на улица Трокмортън ми се стори крайно депресиращ. Улицата беше мръсна и разхвърляна на ранната утринна светлина. Боклукчийско кошче стоеше препълнено, глобусът на улична лампа беше счупен, а надолу по улицата един магазин беше опразнен. Прозорците бяха затъмнени и на стъклото беше подпрян зле изписан знак „Отдава се под наем“. Никъде обаче не пишеше къде да обадят евентуалните наематели и имах чувството, че на никого не му пука дали магазинът ще бъде нает. При входа на моята сграда имаше строшена бутилка от вино, а бронзовата табелка с името, вложена в сивия камък на сградата, беше потъмняла и неизлъскана.

От безкомпромисната лична гледна точка на Джак Фини, най-лошата последица от нашествието на крадците на тела е, че те ще позволят приятното малко градче Санта Мира да се превърне в нещо подобно на спирка на метрото в съмнителните квартали на Ню Йорк. Хората, заявява Фини, имат естествения стремеж да създават ред от хаоса (което идеално пасва на мотивите за параноята в книгата). Хората искат да направят света по-добър. Това са старомодни идеи, но пък, както казва Ричард Пауърс във въведението си към изданието на романа от издателска къща Грег Прес, Фини е традиционалист. Според него най-страшната характеристика на нашествениците е, че хаосът не ги притесняват и нямат никакъв естетически усет. Не е като да са ни нападнали рози от космоса, това са истински бурени. Двойниците ще си косят моравите известно време, а после ще спрат. На тях не им пука за паразитните треви. Никой от тях няма да отиде да пазарува в градската железария, за да превърне мазето си в стая за отдих в най-добрите традиции на домашния майстор. Пътуващ търговец, който попада в града, се оплаква от състоянието на пътищата. Ако дупките не бъдат закърпени скоро, предрича той, градът ще бъде откъснат от света. Но мислите ли, че нашествениците ще си загубят съня по тази причина? Ето какво казва в своето въведение към книгата Ричард Пауърс:

Сега, когато можем да направим сравнението с по-късните книги на Фини, е лесно да се види какво са пропуснали критиците, когато са интерпретирали книгата и филма просто като продукти на антикомунистическата истерия от петдесетте години; като сляп изблик срещу „чуждия начин на живот“, заплашил американските традиции. Майлс Бенел е предшественик на всички останали герои традиционалисти в по-късните книги на Фини. Само дето в „Крадци на тела“ градчето Санта Мира, Област Марин, Калифорния, все още представлява митичната, ненакърнена, идеална общност, която следващите герои трябва да пътуват във времето, за да преоткрият. Когато Майлс започва да подозира, че съседите му вече не са истински хора и не са способни на истински емоции, той ни представя началото на зараждащата се модернизация и дехуманизация, срещу която по-късните герои на Фини се изправят в завършената й форма.

Победата на Майлс Бенел над нашествениците е в тон с приключенията на по-късните герои на Фини: той толкова непримиримо се противопоставя на деперсонализацията, че нашествениците се отказват от плановете си за колонизиране на планетата и отиват да превземат някоя друга планета, чиито обитатели не са чак толкова самоосъзнати.

Ето какво още казва Пауърс за архетипа на героя на Фини като цяло и целта на тази конкретна книга:

Героите на Фини, особено Майлс Бенел, са интровертни индивидуалисти в свят, където нещата все повече са насочени навън. Техните приключения идеално илюстрират теорията на Токвил за съдбата на свободния индивид сред демократичната маса. „Крадци на тела“ е неподправената популярна версия на отчаянието, породено от дехуманизацията, което изпълва „Пуста земя“ на Т. С. Елиът и „Звук и ярост“ на Уилям Фокнър. Фини умело използва класическата ситуация на извънземно нашествие като символ за изтребването на свободната личност в съвременното общество. Той успява да създаде най-запомнящия се популярен образ на крайния конформизъм: цяло поле двойници, които се измъкват от обвивките си като идентични, бездушни, лишени от емоции зомбита, но на вид изглеждат точно като всички нас!

Последно, когато разглеждаме „Крадци на тела“ в светлината на онази своеобразна колода карти Таро, откриваме, че романът на Фини пасва на почти всяка проклета карта. Имаме Вампира, защото явно онези, които нашествениците нападат, за да им изсмучат живота, се превръщат в съвременната версия на немъртвите, както посочва Ричард Пауърс; имаме Върколака, защото, очевидно, тези хора изобщо не са хора, а са преминали някаква ужасна трансформация; освен това нашествениците от космоса, напълно извънземни създания, които дори не се нуждаят от космически кораб, за да стигнат до тук, съвсем спокойно пасват на определението за Нещото Без Име… и ако наистина искаме да разтеглим теорията докрай (и защо по дяволите да не го направим), може да се каже, че жителите на Санта Мира са се превърнали в призрачни версии на себе си.

Никак не е лошо за книга, която е „просто една история“.