Стивън Кинг
Злокобен танц (4)

2

Ако има нещо неоспоримо вярно за злокобния танц, то това е фактът, че романите, филмите, телевизионните и радио предаванията, дори комиксите, създадени в този жанр на ужаса, винаги въздействат на две нива.

На повърхността е гнусното ниво — когато обсебената от демони Рийгън повръща върху свещеника или мастурбира с разпятието в „Екзорсистът“. Или когато отвратителното, сякаш обърнато наопаки чудовище в „Пророчество“ на Джон Франкънхаймър откършва главата на пилота на хеликоптера, като че ли е захарна пръчка. Отвратителното може да бъде представено с различна степен на артистичен финес, но винаги присъства.

На едно второ, по-въздействащо ниво обаче ужасът наистина се проявява като танц — едно подвижно, ритмично търсене. Той търси онова съкровено кътче у читателя или зрителя, където ние съществуваме на най-примитивно ниво. Творбите на ужаса не се интересуват от нашия цивилизовано обзаведен живот. Те си проправят път през тези помещения, които ние бавно и методично сме обзавели, така че показно да демонстрират нашия социално приемлив и изтънчен характер. Не, ужасът търси съвсем друга стая, която понякога прилича на тайната бърлога на викториански джентълмен, друг път на камера за мъчения на Испанската инквизиция… но може би най-често и най-пълно напомня брутално голата пещера на един първобитен човек.

Изкуство ли е ужасът? На това второ ниво хорър произведенията не биха могли да бъдат нещо друго. Ужасът постига художествена стойност, просто защото търси нещо отвъд изкуството, нещо, което е по-древно от изкуството: нещо, което аз наричам ключови точки на страха. Добрата страшна история с танцова стъпка ще си проправи път до самия център на вашия живот и ще открие тайната врата към онази стая, за чието съществуване вие сте убедени, че никой не подозира. Както и Албер Камю, и Били Джоуъл са отбелязвали: „Непознатият ни тревожи“… но, когато сме сами, ние обичаме тайно да нахлузваме лицето му върху своето.

Страх ли ви е от паяци? Чудесно. Ще си говорим за паяците в „Тарантула“, „Невероятният смаляващ се човек“ и „Царството на паяците“. А плъхове? В едноименния роман на Джеймс Хърбърт можете да ги усетите как ви полазват… и изяждат живи. А змии? Клаустрофобия? Страх от височини? Или… каквото и да е друго.

Понеже книгите и филмите са универсално изразно средство, хорър жанрът в последните тридесет години често е успявал да си намери още по-добри теми от тези лични страхове. През този период (и не толкова отчетливо в седемте десетилетия преди това) ужасът често успява да открие национални ключови точки на страха и изглежда най-успешните произведения в този жанр, книги и филми, почти винаги описват и изразяват страхове, присъщи на хора от всички обществени слоеве. Такива страхове, които често са по-скоро политически, икономически и психологически, а не свръхестествени, придават на най-добрите хорър произведения приятно алегорично усещане — и тъкмо тази алегория изглежда се отдава с най-голяма лекота на филмовите творци. Може би, защото ги успокоява фактът, че ако цялата история стане твърде суха, винаги могат да измъкнат клатушкащото се чудовище от мрака.

Скоро ще се върнем в Стратфорд през 1957 г., но преди това нека споделя мнението си, че един от филмите през последните тридесет години, който успя безпогрешно да улови една национална ключова точка на страха, беше „Крадци на тела“ на Дон Сийгъл. По-нататък ще разгледаме едноименния роман и ще чуем какво има каже авторът му, Джак Фини, но засега нека набързо прегледаме филма.

Няма нищо физически противно в тази версия на „Крадци на тела“^[1]. Никакви сбръчкани злобни извънземни, никаква изкривена мутирала форма под нормалното лице. Нашествениците са просто малко по-различни от нас, това е всичко. Малко по-отнесени. Малко по-разхвърляни. Макар че Фини не акцентира върху това в книгата си, той заявява, че най-ужасното нещо у тях, е липсата на дори най-обща и първична способност да оценяват естетиката. Не само че тези космически пришълци не оценяват „Травиата“ и „Моби Дик“ или дори една хубава вестникарска статия на Норман Рокуел, твърди Фини, макар че и това е достатъчно лошо; но — Боже мой! — та те не си косят моравите, нито сменят стъклото на гаражната врата, счупено от квартално хлапе с бейзболна топка, нито си пребоядисват къщите, когато старата боя почне да се лющи. Пътищата, водещи към Санта Мира, научаваме, са толкова изровени и осеяни с дупки, че скоро търговските пътници, които изпълват градските бели дробове с живителния дъх на капитализма, съвсем ще се откажат да го посещават.

Нивото на погнусата е едно нещо. Но тъкмо на второто ниво на ужаса най-често откриваме онова едва доловимо усещане за нередност, известно като да те побият тръпки. През годините доста хора са ги побивали тръпки, докато са гледали „Крадци на тела“ и на версията на Сийгъл са приписвани какви ли не претенциозни идеи. Първоначално филмът беше възприеман като противопоставяне на политиката на Макарти^[2], докато някой не отбеляза, че политическите възгледи на Дон Сийгъл едва ли могат да минат за леви. По-късно хората решиха, че филмът проповядва идеята „По-добре мъртъв, отколкото червен“ (т.е. комунист — Б.пр.). От тези две идеи, мисля, че втората по-добре пасва на филма, в чиято финална сцена актьорът Кевин Макарти се щура по магистралата и крещи срещу профучаващите коли: „Те идват! Те идват!“. За себе си обаче не мисля, че Сийгъл умишлено е вложил политически идеи в своя филм (по-късно ще видите, че и Джак Фини е съгласен с мен). Мисля, че просто се е забавлявал, а скритият смисъл… се е получил някак неволно.

Това не значи, че омаловажавам идеята за алегоричния елемент в „Крадци на тела“. Просто понякога тези ключови точки, тези терминали на страха, са толкова дълбоко скрити у нас и в същото време толкова интензивни, че ние черпим тяхното съдържание като вода от дълбок артезиански кладенец — на глас казваме едно, а шепнешком изразяваме съвсем друго. Филмовата версия на Филип Кауфман на същия роман е забавна (макар че, ако съм честен, не колкото версията на Сийгъл), но тук подмолният шепот е кривнал в съвсем друга посока: подтекстът у Кауфмановата версия осмива цялото „Аз-съм-добър-и-ти-си-добър-така-че-да-се-мятаме-във-ваната-и-взаимно-да-си-гъделичкаме-безценното-самосъзнание“^[3] егоцентрично движение, завладяло седемдесетте. А това означава, че, макар неловките мисли, витаещи в колективното подсъзнание на обществото, да се променят от десетилетие на десетилетие, каналът, проправен до този дълбок кладенец, си остава непокътнат.

Това, струва ми се, е истинският злокобен танц: онези забележителни моменти, когато авторът на хорър историята успява да обедини съзнателното и подсъзнателното чрез една силна идея. Мисля, че Сийгъл се е справил с тази задача по-добре от Кауфман, но, разбира се, и двамата не биха постигнали нищо без Джак Фини, който първи е прокопал канала до този кладенец.

Всичко това ни връща в стратфордското кино, в онзи топъл октомврийски следобед на 1957 г.