Стивън Кинг
Злокобен танц (49)

4

Няма да кажа: „А сега, от великолепното да минем към смехотворното“, защото телевизията рядко е великолепна, а телевизионните сериали почти никога. Но да речем, че от майсторското ще минем към възможно най-калпавото.

Нощен преследвач

По-горе в тази глава споменах, че телевизията е твърде регулирана, за да изработи нещо очарователно некадърно. Сериалът „Нощен преследвач“ на телевизия АВС е изключение, което потвърждава правилото. Имайте предвид, че говоря за сериала, а не за филма. Филмът „Нощен преследвач“ е един от най-добрите телевизионни филми изобщо, ако и да е направен по мотиви от един отвратителен роман, „Хрониките на Колчак“, написан от Джеф Райс — романът беше издаден с меки корици, едва след като непубликуваният ръкопис попаднал в ръцете на Дан Къртис и се превърнал в основа за филма.

Ако не възразявате, тук ще направя кратко отклонение. Дан Къртис си създаде име в хорър жанра чрез продуцентската си работа по вероятно най-странния възможен сапунен сериал, появявал се по телевизията — „Тъмни сенки“. По време на последните две години от излъчването си „Сенките“ добиха славата на нещо като „чудо за три дни“. Първоначално замислен като мелодраматичен готически сериал за дамската публика — тема, която по онова време беше особено популярна във вид на евтини романчета (а сега е заменена от сладникави любовни истории на писателки като Розмари Роджърс, Катрин Удуиз и Лори Макбейн), в крайна сметка той, подобно на „Трилър“, мутира в нещо съвсем различно от оригиналната идея. Под вдъхновеното ръководство на Дан Къртис „Тъмни сенки“ се превърна в нещо като свръхестествена версия на чаеното парти на Лудия Шапкар (дори го излъчваха по обичайното време за следобеден чай, в четири часа) и на хипнотизираните зрители бяха поднасяни порции трагикомична адска панорама — неочаквано завладяваща комбинация от Деветия кръг на Данте и Спайк Джоунз. Един от членовете на изпадналото в немилост семейство Колинс, Барнабас Колинс, е вампир. Ролята донесе на актьора Джонатан Фрид незабавна, но нетрайна слава, продължила не по-дълго от популярността на Вон Медър (ако не помните кой е Вон Медър, пратете ми картичка с обратен адрес и марка и аз лично ще ви осветля).

Човек си пускаше да гледа „Тъмни сенки“ всеки ден с убеждението, че нещата не биха могли да станат по-смахнати… но някак си това се случваше. По едно време всички герои някак се бяха върнали назад във времето до 17-ти век, където за шест седмици се размотаваха в старомодни дрехи. Барнабас имаше братовчед върколак. Друга братовчедка беше полувещица-полудемон. На сапунените сериали, разбира се, никога не им е липсвала тяхна собствена уникална лудост. Например моят любим похват е „Номерът с хлапето“, който се изразява в следното: да речем, че на дадена героиня й предстои да роди през март. До юли хлапето вече ще е на две години. През ноември на шест. През февруари момчето ще лежи в болницата, в кома, блъснато от кола на връщане от училище, където вече е в шести клас. И през март, година след раждането си, младежът ще е вече на осемнадесет и готов да се включи във веселбата като сам надуе корема на съседското момиче, развие самоубийствени наклонности или заяви на ужасените си родители, че е хомосексуалист. „Номерът с хлапето“ е достоен за история на Робърт Шекли с неговите алтернативни светове, но ако не друго, поне в другите сапунени сериали героите си остават мъртви, след като им изключат животоподдържащите системи (и, разбира се, в следващите четири месеца се проточва дълго дело срещу доктора, който ги е изключил, за убийство от състрадание). Актьорите, чиито герои умират, си прибират последната заплата и отиват да си търсят друга работа. Това не важеше за „Тъмни сенки“. Там мъртвите просто се връщаха като призраци. Този трик бие даже „Номерът с хлапето“!

По-късно Дан Къртис направи два филма по сюжета на „Тъмни сенки“ и неговите немъртви герои. Такъв скок от телевизията към киното не е необичаен (друг подобен пример е „Самотният рейнджър“), но се случва рядко. Филмите на Къртис, макар и не точно идеални, са приятни за гледане. Направени са стилно, остроумно и са пропити с изобилни кървища, каквито Къртис не би могъл да използва в телевизионния формат. Филмите освен това са направени с огромна енергия. Тъкмо тази енергичност беше причина „Нощен преследвач“ да стане „Телевизионен филм с най-висок рейтинг“, излъчван дотогава (в последствие този рейтинг е подобряван осем или девет пъти, като един от филмите с повече точки е пилотният епизод за — направо да ти приседне! — „Лодка на любовта“).

Самият Къртис е забележителен, обаятелен човек, дружелюбен по един рязък, почти грубоват начин, склонен да си присвоява цялата заслуга за проектите си, но го прави толкова очарователно, че никой не възразява. Къртис ми напомня по-старото и по-очукано поколение холивудски продуценти и изглежда никога не се затруднява да реши с какво да се заеме. Ако ви харесва, той ще ви подкрепи безусловно. Ако не ви харесва, за него сте „кучи син без капка талант“ (фраза, която мен винаги ме е радвала и не бих се учудил, ако, след като прочете тези редове, той ми се обади и я използва по мой адрес). Той е забележителен ако не с друго, поне с това, че е единственият продуцент в Холивуд, който може да направи толкова откровено страшен филм като „Нощен преследвач“. Сценарият беше дело на Ричард Матисън — телевизионен сценарист, чийто ритъм на писане и драматичен стил вероятно не са се появявали в телевизията от времето на Реджиналд Роуз. Къртис и Матисън, заедно с Уилям Ф. Нолан, направиха заедно още един филм, за който феновете на жанра още говорят — „Трилогия на ужаса“, с участието на Карън Блек. Най-популярен от тази трилогия е последният сегмент, по мотиви от разказа на Матисън „Плячка“. Там госпожица Блек прави покъртително соло изпълнение в ролята на жена, преследвана от дяволска кукла с копие — кървави, завладяващи, ужасяващи петнадесет минути, които най-точно обобщават мнението ми за Дан Къртис: той има вроден, безпогрешен талант да открие най-податливото на ужаса местенце у зрителя и да го сграбчи с ледена ръка.

„Нощен преследвач“ разказва историята на прагматичен журналист на име Карл Колчак, който работи в Лас Вегас. Актьорът в ролята на Колчак, Дарън Макгавин, има лице, което някак успява да е едновременно изморено, достолепно, цинично и мъдро под очуканата сламена шапка. Героят е съвсем реалистичен — клони повече към Лу Арчър, отколкото към Кларк Кент — и основната му грижа е да изкара някой долар в града на казината.

Колчак попада на серия убийства, които изглежда са дело на вампир и като ги проследява, навлиза все по-дълбоко в сферата на свръхестественото, а в същото време води словесна битка със силните на деня във Вегас. В крайна сметка репортерът успява да открие вампира в една изоставена къща, която той използва за свое леговище, и пронизва сърцето му с дървен кол. Последният обрат в сюжета е напълно предвидим, но това не го прави по-малко удовлетворителен — Колчак е дискредитиран и уволнен, изхвърлен от вестника, който няма място за вампири нито в своя философски раздел, нито във връзките си с обществеността. Макар да е успял да види сметката на кръвопиеца (Бари Атуотър), победител накрая се оказва грандоманията на Лас Вегас.

Макгавин, който е талантлив актьор, никога не е постигал такава автентичност, както във филма „Нощен преследвач“^[1]. Тъкмо прагматизмът на героя ни позволява да повярваме в съществуването на вампира — ако скептик като Карл Колчак вярва, заявява филмът убедително, значи трябва да е вярно. Успехът на „Нощен преследвач“ не остана незабелязан в АВС, които по онова време, когато още не разполагаха с Морк, Фонз и всички останали страхотни герои, бяха постоянно гладни за потенциални хитове. Филмът набързо се сдоби с продължение — „Нощен удушвач“. Този път убийствата се извършваха от лекар, който беше открил тайната на безсмъртието, стига да отнема живота на пет души на всеки пет години, за да си направи нова доза еликсир. Този път действието се развива в Сиатъл, където патолозите прикриват факта, че по вратовете на удушените жертви са открити остатъци от разлагаща се човешка плът — към края на цикъла, разбирате ли, докторът доста се вмирисва. Колчак разкрива тайната на патолозите и проследява чудовището до леговището му в т.нар. „таен град“ на Сиатъл — подземен участък в старата част на града, който сценаристът Матисън посетил по време на една ваканция през 1970 г^[2]. Накрая Колчак, естествено, успява да бастиса лекаря зомби.

След това АВС реши да продължи приключенията на Колчак в телевизионен сериал, съвсем предвидимо озаглавен: „Колчак: Нощен преследвач“, и скоро първият епизод беше излъчен на 13 септември 1974 г. Сериалът някак оцеля един сезон, но беше пълен провал. Още от самото начало имаше проблеми с продукцията. Дан Къртис, на когото се дължеше успехът на двата филма, по никакъв начин не беше свързан със сериала (никой от хората, с които разговарях, не можа да ми каже защо). Матисън, сценаристът на филмите, не беше написал нито един епизод от сериала. Пол Плейдън, оригиналният продуцент, беше напуснал още преди да почне излъчването на сериала и беше заменен от Сай Чърмак. Повечето режисьори бяха незабележими, а за специалните ефекти беше отделен смехотворен бюджет. Един от любимите ми специални ефекти, съвсем в духа на покрития с козина Фолксваген в „Нападението на гигантския паяк“, беше постигнат в епизод, наречен „Смъртоносният Испанския мъх“. В него Ричард Кийл — който по-късно щеше да стане известен като злодея Челюсти в два от филмите за Джеймс Бонд — се промъкваше из задните улички на Чикаго с не съвсем добре прикрит цип на гърба на костюма си тип „Блатно чудовище“.

Но най-големият проблем на „Нощен преследвач“, който важи за всички сериали с окултна тематика, където епизодите не са обособени всеки за себе си, беше абсолютната неспособност да се отхвърли товарът на скептицизма. Човек можеше да се вживее в приключенията на Колчак, докато той издирваше вампира във Вегас. С известно усилие зрителят можеше да му повярва и втори път, докато той беше по следите на безсмъртния доктор в Сиатъл. Но с цял сериал беше много по-трудно. Колчак отива да отрази последното пътуване на стар луксозен кораб и открива, че един от спътниците му е върколак. Заема се да пише за изборната кампания на един млад начинаещ политик и открива, че кандидатът за Сената е продал душата си на дявола (ако вземем предвид Уотъргейт или Абскам, този сюжет дори не звучи особено свръхестествено). Колчак също се натъква на праисторическо влечуго в канализацията на Чикаго (в „Часовият“); сукубус (в „Страховито наследство“); сборище на вещици (в „Колекцията Треви“); и в една от най-безвкусните продукции в историята на телевизията, дори си има работа с мотоциклетист без глава („Резачка“). В един момент стана напълно невъзможно да се отхвърли скептицизмът. Изглежда даже екипът, който правеше сериала, сам не си вярваше, затова все по често почнаха да правят горкия Колчак за смях. Накратко, това, което се случи с този сериал, беше ускорена версия на Синдрома на Юнивърсъл: от хорър към хумор. Само че филмовите чудовищата изминаваха този път за към осемнадесет години. На нощния преследвач му отне само двадесет епизода.

Както Бърт Роджър отбеляза, интересът към „Колчак: Нощен преследвач“ беше подновен за кратко, когато сериалът беше повторно излъчен по CBS в часа за вечерна класика. Не мога обаче да се съглася със заключението на Роджър, че интересът се дължи на качествата на самия сериал. Ако излъчването е събрало голяма аудитория, подозирам, че това се дължи на същата причина, поради която салоните са пълни за среднощните прожекции на „Луда трева“. Вече споменах притегателната сила на пълната некадърност и тук отново се натъкваме на същото нещо. Мисля, че хората, които са видели програмата веднъж, не са могли да повярват колко е ужасна и са гледали втори път, за да се уверят, че очите им не ги лъжат.

Е, уверили са се. Вероятно само „Пътуване до морското дъно“, платформата, чрез която изгря звездата на онзи апостол на некадърната телевизия Ъруин Алън, може да се мери със срива на Колчак. Но все пак да не забравяме, че дори Сийбъри Куин със своята поредица за Джулс де Грандин в списание „Странни истории“ невинаги се справяше с форма̀та на продължителния сюжет с един главен герой, а той беше един от най-талантливите научнофантастични писатели за времето си. Все пак „Колчак: Нощен преследвач“ (който стана известен сред някои коментатори като „Седмичното чудовище на Колчак“) има своето местенце в сърцето ми — вярно, съвсем малко местенце — и в сърцата на множество почитатели. Има нещо детинско и съвсем опростено в тази негова пълна некадърност.