Стивън Кинг
Злокобен танц (6)

4

Та ето ви въпрос. Спомняте си как сте научили за смъртта на президента Кенеди. Помните какво сте правили, когато сте чули, че и брат му Робърт е станал жертва на поредната откачалка, убит в някаква хотелска кухня. Може би дори се сещате къде сте били по време на Кубинската ракетна криза.

Но помните ли къде сте били, когато руснаците изстреляха Спутник I?

Ужасът — онова, което Хънтър Томпсън нарича „Страх и омраза“ — често е породен от всепроникващото усещане за разруха. Сякаш всичко е на път да се сгромоляса. Това чувство ни завладява неочаквано и изглежда съвсем лично. Ако подобно усещане порази сърцето ви, то всички обстоятелства около него се загнездват в паметта ви. Самият факт, че всеки помни какво е правил, когато е чул за убийството на Кенеди, ми се струва почти толкова изумителен, колкото факта, че един неудачник с поръчана по пощата пушка е могъл да промени световната история за около петнадесет секунди. Струва ми се, че в онези три дни на потрес и мъка, след като всички научиха новината, се приближихме, повече от когато и да било в историята, до споделеното масово самосъзнание и пълната обществена емпатия, а като се замисля сега, и до напълно споделената памет — двеста милиона души в замръзнал жив кадър. Оказва се, че любовта за съжаление не може да постигне същия универсален емоционален удар.

Не казвам, че изстрелването на Спутник е оказало същото влияние върху американската психика (макар несъмнено да е имало своя ефект; вземете например крайно интересното описание на събитията, последвали тази новина, представено от Том Улф във великолепната му книга за нашата космическа програма „Добрата работа“), но съм сигурен, че повечето деца — военните бебета, както ни наричаха — си спомнят това събитие, също толкова ясно като мен.

Ние, военните бебета, бяхме плодородна почва за семената на страха. Бяхме отгледани в странната, почти циркаджийска атмосфера на параноя, патриотизъм и национална надменност. Бяха ни казали, че ние сме най-великата нация на света и че ако бандитите отвъд Желязната завеса се опитат да ни вдигнат мерника във величествената кръчма на международната политика, бързо ще открият кой е най-бързият револвер на Запада (както се посочва и в крайно просветителния роман на Пат Франк от този период „Уви, Вавилон“). В същото време обаче бяхме инструктирани какви запаси да държим в бомбените си убежища и колко дълго ще ни се наложи да останем там, след като сме спечелили войната. Ние разполагахме с повече храна от всеки друг народ в света, но в млякото ни имаше следи от Стронций-90, дължащи се на ядрените експерименти.

Ние бяхме децата на мъжете и жените, спечелили Голямата война, както я наричаше Дюк Уейн и, когато пушекът се беше разнесъл, ние се бяхме оказали на върха. Бяхме изместили Англия от мястото й на могъщата сила, възседнала целия свят. Когато нашите родители се събрали, за да създадат мен и още милиони хлапета като мен, Лондон бил почти изравнен от бомбите, слънцето залязвало над Британската империя на всеки 12 часа^[1], а Русия била почти напълно обезкървена след борбата си с нацистите. При обсадата на Сталинград руските войници били принизени до там, да се хранят с телата на мъртвите си другари. Но върху Ню Йорк не беше паднала нито една бомба и САЩ бяха дали най-малко жертви от всички велики сили, участвали във войната.

Освен това ние имахме своята велика история (всяка кратка история е велика), особено в областта на откритията и нововъведенията. Всеки учител в основните училища размахваше същата двойка думи за огромно удоволствие на своите ученици; две магически думи, блеснали като неонов надпис; две думи с почти невероятна власт и елегантност. Тези две думи бяха Изследователски дух. Аз и връстниците ми израснахме с непоклатима вяра в американския изследователски дух. Вяра, затвърдена от поменик имена, които наизустявахме в клас: Илай Уитни, Самюъл Морз, Александър Греъм Бел, Хенри Форд, Робърт Годард, Уилбър и Орвил Райт, Робърт Опенхаймер. Всички тези мъже, дами и господа, ги свързваше едно нещо. Те всички до един бяха американци, изпълнени с изследователски дух до пръсване. Ние бяхме и винаги щяхме да бъдем, както гласи онази надута американска фраза: „По-бързи, по-добри и най-големи“.

И какъв свят само се простираше пред нас! Всичко беше изложено в историите на Робърт Хайнлайн, Лестър дел Рей, Алфред Бестър, Станли Уайнбаум и десетки други! Тези блянове запълваха евтините булевардни списания за научна фантастика, които през октомври, 1957 г. вече бяха на изчезване, но самата научна фантастика беше в разцвета си. Космосът не просто щеше да бъде завладян. Тези писатели ни казваха, че той ще бъде… изследван! Сребристи игли, разсичащи космическата бездна, следвани от мощни ракети, приземяващи огромни кораби над чужди светове и основаващи колонии от жилави мъже и жени (американски мъже и жени, разбира се), пращящи от изследователски дух. Марс щеше да стане нашия нов заден двор, новата златна треска (или може би родилна треска) щеше да пламне в астероидния пояс и в крайна сметка самите звезди щяха да станат наши. Чакаше ни славно бъдеще, когато тълпи туристи, щяха да щракат Кодак снимки на шестте луни на Процион IV, а на Сириус III Шевролет щеше да инсталира поточна линия за сглобяване на реактивни коли. Самата Земя щеше да се преобрази в същинска утопия, която можеше да се види на корицата на всяко издание от петдесетте на „Фантазия и фантастика“, „Невероятни истории“, „Галактика“ и „Изумителни истории“.

Бъдеще, изпълнено с изследователски дух. Още по-добре, американски изследователски дух. Погледнете например корицата на оригиналното издание с меки корици на „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, издадена от „Бантам“^[2]. Това артистично решение е дело на художника илюстратор, не на автора — никъде в класическото произведение на Бредбъри, сливащо фантазия и научна фантастика, не откриваме нещо толкова етноцентрично или направо глупаво. На корицата космическите пътешественици приличат на морски пехотинци, нахлуващи на бреговете на остров Сайпан или атола Тарауа. Вярно, на заден план се вижда ракета вместо акостиращ контейнер^[3], но размахалият огнестрелно оръжие командир с изсечена брадичка спокойно може да е излязъл от филм на Джон Уейн: „Хайде де, загубеняци, да не искате да живеете вечно? Къде ви е изследователският дух?“

Тъкмо в такава люлка на елементарна политическа теория и технологични блянове бяхме люлени ние, военните бебета, до онзи октомврийски ден, когато люлката беше грубо преобърната и ние изпопадахме навън. За мен това беше краят на бляновете… и началото на кошмара.

Децата схванаха значението на руското постижение не по-зле от всеки друг — във всеки случай не по-зле от политиците ни, които се избиваха да изкарат нещо положително от цялата тази противна история. Големите бомбардировачи, които бяха поразили Берлин и Хамбург през Втората световна война, още през 1957 г. вече бяха антики. В активния речник на страха се беше появила нова заплашителна абревиатура: ICBM — междуконтинентална балистична ракета. ICBM, беше ни обяснено, са порасналите братя на немските V-ракети. Те бяха в състояние да носят огромни заряди ядрена смърт и разруха и, ако на руснаците им хрумнеше да се заяждат с нас, щяхме да ги издухаме от лицето на земята. Пази се, Москва! Ето ти една голяма, гореща доза изследователският дух, Турция!

Само дето руснаците май също не бяха пропуснали да се запасят с ICBM. Така де, тези мощни оръжия не бяха нищо друго, освен големи ракети, а руснаците едва ли бяха извели сателита в орбита, закачен върху картофомелачка. И тъкмо в такава атмосфера филмът в стратфордското кино продължи, при което залата беше изпълнена с бумтящите гласове на злите извънземни, призоваващи: „Погледнете към небето… предупреждението ще дойде от небето… погледнете към небето…“