Стивън Кинг
Злокобен танц (27)

4

Първият филм, който се сещам да съм гледал като дете, беше „Създанието от Черната Лагуна“. Гледах го в автокино и трябва да съм бил на седем, защото филмът с участието на Ричард Карлсън и Ричард Денинг беше излязъл през 1954 г. Може обаче да съм гледал и някоя по-късна прожекция, защото първоначално филмът е бил в 3D формат, а аз не помня да съм носил очилата.

Само една сцена съм запомнил ясно от целия филм, но тя трайно се е запечатала в паметта ми. Героят (Карлсън) и героинята (Джулия Адамс, която изглеждаше зашеметяващо в целия си бял бански) са на експедиция някъде по поречието на Амазонка. Проправят си път по един тесен блатист ръкав на реката и стигат обширно езеро, което прилича на южноамериканската идилична версия на Райската градина.

Създанието обаче дебне, как иначе. То е страховито, земноводно на вид чудовище, което забележително прилича на онези противни мелези на Лъвкрафт — налудничави, богохулни изчадия, родени от връзката на богове и смъртни (казах ви, че няма измъкване от Лъвкрафт). Чудовището бавно и търпеливо препречва устието на потока с откършени клони, като необратимо отрязва пътя на антрополозите за отстъпление.

По онова време тъкмо свиквах да чета, до откриването на кашона с книги на баща ми щяха да минат години. Имам бегъл спомен за приятелите на майка ми по онова време — между 1952 г. и 1958 г. Помня достатъчно, за да знам, че тя имаше социален живот, но далеч не достатъчно, за да знам дали е имала интимни връзки. Имаше един на име Норвил, който пушеше Лъки Страйк и през лятото в апартамента му работеха три вентилатора; друг един се казваше Милт, караше Буик и лятно време носеше грамадни сини шорти; имаше още един, дребен тип, който струва ми се беше готвач във френски ресторант. Доколкото знам, майка ми нямаше намерение да се жени за никой от тях. Веднъж вече беше минала по тоя път. Освен това, по онова време омъжената жена се превръщаше в безгласна сянка в домакинството, без право да взема решения или да работи срещу заплащане. А майка ми, която беше упорита, твърдоглава, мрачно решителна и никога не се обезсърчаваше, беше познала усещането сама да е господар на живота си. Затова тя излизаше с мъже, но не задълбочаваше отношенията си с никой от тях.

Онази вечер тъкмо Милт ни беше завел на кино, онзи с Буика и големите сини шорти. Той изглежда наистина харесваше мен и брат ми и не възразяваше понякога да ги придружаваме на задната седалка на колата (може да е било, защото като прехвърли четиридесетте, на човек вече не му се струва толкова привлекателна идеята да се мляска с някого в колата… даже и ако колата е голяма като яхта). Докато дойде време за чудовището да се появи на екрана, брат ми вече се беше свил на пода пред задната седалка и спеше. Майка ми и Милт си говореха, а може да си подавали и бутилка безалкохолно. Те не са важни, поне не в този случай. Нищо друго няма значение, освен черно-белите образи на екрана, където неописуемото създание хваща красивия герой и сексапилната героиня в капана на… на… Черната Лагуна!

Докато гледах, знаех, че Създанието вече е моето Създание, че съм се хванал на историята. Дори за седемгодишно хлапе, чудовището не изглеждаше особено убедително. Тогава още не знаех, че това е добрият стар Рико Браунинг, известният водолаз каскадьор, облечен в латексов костюм, но разбирах, че някакъв тип е навлякъл костюм на чудовище. Точно както знаех, че по-късно същата нощ то щеше да ме навести в черната лагуна на сънищата ми и ще изглежда доста по-реалистично. Може би ще чака в дрешника, когато се приберем или изгърбеният му силует ще се спотайва в тъмната баня в края на коридора, вонящо на водорасли и блатна плесен, готово да си хапне малко момче за своята среднощна закуска. Седем години не са много, но са достатъчно да знаеш, че ще получиш това, за което си платил. Купил си го, притежаваш го, твое си е. Седем години са достатъчни да усетиш как търсещата пръчка оживява, натежава, завърта се в ръцете ти и посочва надолу към водата.

Моята реакция на Създанието онази нощ, беше вероятно идеална. Точно на такава реакция се надяват всеки писател и режисьор в този жанр, когато хващат писалката или свалят капачката на обектива: пълно емоционално обсебване, ненарушено от реален процес на логическо мислене. А нали разбирате, че когато става въпрос за хорър филми, всичко, което е достатъчно да наруши магията, е някой приятел да се наведе към вас и да каже: „Виждаш ли ципа на гърба му?“.

Мисля, че само хора, които са работили в този жанр, разбират колко е крехка тази материя и каква дълбока отдаденост се изисква от читателя или зрителя, постигнал известен интелект и зрялост. Когато Колридж говори за „отхвърляне на скептицизма“ в своето есе върху фантастичната поезия, той е наясно, че скептицизмът не е балон, който може да се изхвърли от ума с минимално усилие. Той е оловна тежест, която може да се повдигне само с усилието на тежкоатлет — първо до гърдите и после с тласък над главата. Скептицизмът не е лек, той тежи. Разликите между продажбите на Артър Хейли и Х. П. Лъвкрафт вероятно съществуват, защото всички вярват в коли и банки, но е нужно изтънчено и дълбоко енергично интелектуално усилие, за да се повярва дори за момент в Нярлатотеп, Безликия слепец, надаващ нощния си вой. Когато някой ми каже: „Аз не чета фантазии, нито гледам такива филми, нищо в тях не е истинско“, ми става мъчно за него. Той просто не може да понесе товара на фантазията. Мускулите на въображението му са закърнели.

В този смисъл, децата са идеалната публика за хорър жанра. Ето ви парадокс: децата, които физически са доста слаби, отхвърлят тежестта на скептицизма с лекота. Те са истински факири на невидимия свят — напълно разбираем феномен, когато вземете предвид тяхната гледна точка. Децата идеално си обясняват такива същества като Дядо Коледа (той умее да се смалява, за да мине през комина, ако пък няма комин, има го процепът на пощенската кутия, ако и кутия няма, има го разстоянието под вратата); Великденското зайче; Господ (едър тип, на бая години, бяла брада, трон); Исус („Как според теб е превърнал водата във вино?“, попитах сина си Джо, когато той — Джо, не Исус — беше на пет; според Джо, той трябва да е имал „нещо като някаква вълшебна съставка, нали разбираш?“); дяволът (едър тип, червена кожа, копита вместо крака, заострена опашка, злодейски завити мустаци); Роналд Макдоналд; Кралят на Бургерите; Елфите на Киблър; Дороти и Тото; Самотният ездач и Тонто, и още хиляди… Повечето родители си мислят, че разбират отвореното съзнание на децата си доста добре, но се заблуждават, и все се стараят да им спестят нещата, които твърде много намирисват на ужас или хорър (филмът „Челюсти“ например беше сложен в категория „Препоръчителен родителски контрол — може да е твърде напрегнат за малки деца“), понеже вярват, че да оставят децата си да видят истински хорър филм, би било също толкова лошо, колкото да им връчат истинска граната.

В резултат на избирателното забравяне (което е неразделна част от процеса на „порастване“) обаче родителите вече не разбират, че всяко нещо би могло да се окаже страшно за дете под осем години. При правилните обстоятелства децата буквално се страхуват от собствената си сянка. Известен е случаят с четиригодишното дете, което настоявало в дрешника да свети лампа, когато ляга да спи. По-късно открили, че детето се страхува от нещо, което чувало татко си да споменава често. Страшилището, което така обсебили въображението на детето, била най-обикновена „вечерна двойка“^[1].

Погледнати в тази светлина, дори филмите на Дисни са източник не неизброими ужасии, а най-лоши от всички са анимациите, които явно ще бъдат преиздавани до свършека на света^[2]. Мнозина възрастни днес ще ви кажат, че най-страшното нещо, което са виждали като деца, е как ловецът застрелва бащата на Бамби или как Бамби и майка му бягат пред горския пожар. Други Дисни спомени, които не падат по-долу от земноводното чудовище, обитаващо Черната Лагуна, включват ходещите метли във „Фантазия“, които напълно са излезли от контрол (за едно малко дете истинският ужас в тази ситуация вероятно произтича от загатнатата бащинска връзка между Мики Маус и стария магьосник — онези метли правят огромни поразии и когато магьосникът/бащата се прибере, сигурно ще последва наказание…; тази сцена може да докара всяко дете на по-стриктни родители до истински пристъп на паника), нощта на планината Болд от същия филм, вещиците от „Снежанка“ и „Спящата красавица“, едната със своята примамлива отровна червена ябълка (а кое малко дете не е научено от рано да се страхува от отрови?) и другата, с въртящия се смъртоносен чекрък. Тази традиция продължава и с относително безвредната история за „101 далматинци“, където злодейката е логичната внучка на онези вещици от тридесетте и четиридесетте години, ужасната Круела Девил, със своето кльощаво противно лице, пронизителен глас (възрастните понякога забравят, колко се страхуват децата от повишения глас, идващ от великаните в техния свят, „големите“ хора) и плана си да убие малките далматинчета (разбирай „деца“, ако си хлапе) и да ги превърне в палто от кучешки кожи.

Тъкмо родителите са тези, които стоят зад постоянното прераждане на продукциите на Дисни, и самите те понякога настръхват, като си припомнят какво ги е ужасявало като деца. Понеже основният ефект от добрия филм на ужасите (или страшния епизод във филм, иначе минаващ за комедия или анимация) е да събори изградените подпори на възрастта и да ни хързулне обратно в детството. А там нашата собствена сянка внезапно придобива формата на зло куче, зяпнала уста или призоваваща ни тъмна фигура.

Вероятно върховното осъзнаване на това завръщане към детството се случва във великолепния хорър филм на Дейвид Кроненбърг „Роякът“, където една разстроена жена буквално бълва „гневни деца“, избиващи членовете на семейството й един по един. Около средата на филма баща й седи унил на леглото в спалнята си на горния етаж, пие и скърби за жена си, която е била първата жертва, усетила гнева на рояка. После камерата се фокусира върху самото легло… и ръцете с нокти, които внезапно се подават отдолу и се вкопчват в килима, близо до обувките на обречения баща. Ето как Кроненбърг ни бутва обратно по пързалката към детството — ние отново сме на четири и всичките ни страхове от това, което може да се крие под леглото, се оказват верни.

Иронията тук е, че децата са много по-способни да се справят с фантазията или ужаса сами по себе си, отколкото възрастните. Обърнете внимание, че нарочно използвам израза „сами по себе си“. Възрастният е способен да преодолее нещо толкова разтърсващо като „Тексаско клане“, защото разбира, че всичко е „наужким“, че в края на снимките мъртвите са се надигнали и са измили фалшивата кръв. Децата не правят тази разлика и затова такива филми съвсем правилно са забранени за тях. На дребосъците подобни сцени не са им нужни, точно както изобщо не им трябва да гледат края на „Ярост“, където Джон Касаветис буквално се взривява. Въпросът обаче е в това, че ако на прожекция на „Тексаско клане“ сложите един до друг малко дете и възрастен, временно лишен от способността да различава измислените неща от „истинските“ (както ги наричаше Дани Торънс, малкото момче от „Сиянието“) — да речем, например, че два часа преди това се е почерпил с щедра доза ЛСД, след филма детето вероятно ще го тормозят кошмари около седмица. Възрастният обаче нищо чудно да прекара следващата година в стая с подплатени стени, като пише писма до близките си с пастели.

Известно количество фантазия и страх в живота на детето ми се струват съвсем приемливи, дори полезни. Заради размаха на въображението им, децата са способни да го понесат, а заради уникалното им положение в живота, дори могат да използват породените чувства. При това те отлично разбират това свое положение. Дори в относително подредено общество като нашето, те разбират, че оцеляването им почти изцяло е извън техния контрол. До навършване на около осем години, децата са „зависими“ във всеки смисъл. Зависят от майка си и баща си (или някаква близка тяхна версия) не само за храна, облекло и подслон, но и да не блъснат колата в подпората на някой мост, да ги посрещнат от училищния автобус навреме, да ги съпроводят до вкъщи от сбирките на скаутите, да купят лекарства с обезопасени капачки, да не позволят да ги удари ток, докато ровичкат в тостера или си играят във ваната с мини електроуредите от Салона за красота на Барби.

Инстинктът за оцеляване, заложен у всеки от нас, влиза в директно противоречие с това усещане за зависимост. Детето усеща, че няма никакъв контрол и мисля, че тъкмо това го кара да чувства притеснение. Това е същата тревога, която изпитват много пътници в самолета. Не ги е страх, защото се съмняват в безопасността на пътуването по въздуха. Страх ги е, защото нямат контрол над ситуацията и, ако нещо се случи, те ще могат само да седят, вкопчени в списанието си или в торбичката за повръщане. Да предадеш контрола в чужди ръце противоречи на инстинкта за оцеляване. Тъкмо обратното — един разумен, мислещ човек може да разбира, че автомобилът е по-опасен от самолета, но се чувства по-спокоен зад волана, защото владее ситуацията… или поне така му се струва.

Тази скрита враждебност и страх от пилотите, които управляват живота им, е едно възможно обяснение защо, точно както филмите на Дисни, излизащи всяка ваканция отново и отново, старите приказките също се оказват вечни. Родител, който би бил потресен от възможността да заведе децата си да гледат „Дракула“ или „Подмененото дете“ (с потресаващите си кадри на давещо се дете) изобщо не би възразил, ако бавачката чете на децата „Хензел и Гретел“ за лека нощ. Обаче само си помислете: историята на Хензел и Гретел започва с умишлено изоставяне (вярно, идеята е на мащехата, но тъкмо тя е символичната майка, а бащата е безмозъчно и безволево създание и изпълнява всичко, което тя реши, ако и да е знае, че е погрешно — така в библейския и в Милтъновия смисъл, тя се оказва неморална, а той направо зъл), продължава с отвличане (вещицата в захарната къща), поробване, незаконно задържане и накрая — оправдано убийство и кремация. Повечето родители никога не биха завели децата си да гледат „Оцеляване“, онзи мексикански филм, който набързо се възползва от идеята за ръгби състезателите, които, след като преживяват самолетна катастрофа в Андите, оцеляват, като се хранят с умрелите си спътници. Но същите родители не възразяват срещу „Хензел и Гретел“, където вещицата охранва децата, за да ги изяде. Ние захранваме децата с тези приказки почти инстинктивно. Явно някъде дълбоко разбираме, че те служат като идеално кристализирали версии на онези страхове и враждебност.

Дори хората, които се страхуват да летят, имат своя вариант на тези приказки — всички онези филми за летища, които като „Хензел и Гретел“ и анимациите на Дисни, явно ще съществуват вечно, но се излъчват само около Деня на благодарността, защото са пълни с надути пуяци.

Моята първична реакция на „Създанието от Черната лагуна“ в онази далечна нощ, беше нещо като кошмар наяве. Ужасният сън се разиграваше току пред очите ми. Всяка чудовищна форма, на която човешката плът е наследник, беше демонстрирана в онова автокино.

Около двадесет и две години по-късно имах шанса да гледам същия филм отново — за щастие не по телевизията, където всякакво драматично настроение е унищожено от постоянни прекъсвания за реклами на коли втора ръка, диско антологии и чорапогащници, а на кино, в пълната си, неорязана версия. Че даже и в триизмерен формат. За хората като мен, които носят очила, това 3D е истинско мъчение. Само попитайте който и да е очилат зрител как му харесват онези малки картонени очила, дето ти връчват на 3D прожекцията. Ако някой ден 3D форматът стане по-популярен, ще отида в оптиката и ще инвестирам седемдесет долара в чифт медицински очила с една синя и една червена леща. Но като оставим досадните очила настрана, трябва да спомена, че взех сина си Джо с мен — тогава той беше на пет, горе-долу на моята възраст през онази нощ в автокиното (и представете си моята изненада — неприятна изненада — да открия, че филмът, който така ме беше ужасил в онази далечна нощ, беше класифициран в същата категория от Американската филмова асоциация като филмите на Дисни: „За всяка публика“).

В резултат изпитах едно странно завръщане назад във времето, което мисля повечето родители изпитват, когато гледат филми на Дисни с децата си или когато им четат „Мечо Пух“, или ги водят на карнавал или цирк. Една популярна песен маркира определен „комплект“ обстоятелства в ума на слушателя, заради относително краткия си живот от около шест седмици до три месеца. „Златните“ хитове продължават да се въртят отново и отново, защото са музикалният стимулиращ еквивалент на разтворим кофеинов концентрат. Когато чуя по радиото Бийч Бойс да пеят „Помогни ми, Ронда“ за секунда-две винаги си припомням онова виновно удоволствие, когато за първи път пуснах ръка на момиче (и ако наум преброите обратно от сегашните ми тридесет и три години, ще забележите, че бях малко позакъснял в това отношение). Филмите и книгите имат същия ефект, макар че според мен дълбочината и плътността на „комплекта“ спомени са богати, когато са свързани с филм, но са доста по-наситени и сложни, когато се свързват с книги.

С Джо онзи ден аз наблюдавах „Създанието от Черната лагуна“ от другия край на телескопа, но тази конкретна теория, за запечатан комплект спомени, важеше с пълна сила. Времето, възрастта и опитът бяха оставили своя отпечатък върху мен, както се случва с всеки. Но времето не е река — Айнщайн греши по този въпрос — то е огромно проклето стадо бизони, което ви преследва и в крайна сметка успява да ви стъпче в прахта, мъртви и кървящи, със слухов апарат затъкнат в едно ухо и медицинска торбичка за изпражнения затъкната на колана ви, вместо пищов четиридесет и четвърти калибър. Двадесет и две години по-късно аз вече знаех, че Създанието е добрият стар Рико Браунинг, известният подводен каскадьор, в латексов костюм, и ми беше много по-трудно да се потопя в историята, да постигна онова умствено отхвърляне на товара на скептицизма. Обаче успях! Което може би не означава нищо, но може би означава, че стадото бизони още не ме е догонило. Когато скептицизмът най-после увисна изтласкан там горе, старите емоции ме заляха, както се случи преди около пет години, когато заведох Джо и дъщеря си Наоми на първия им филм, преиздадена версия на „Снежанка и седемте джуджета“. Във филма има момент, когато, след като Снежанка е отхапала от отровната ябълка, джуджетата я отнасят в гората сред обилно хлипане и подсмърчане. Половината хлапета в публиката плачеха, на другата половина им трепереше долната устна. Комплектът спомени запечатани от тази история беше толкова силен, че за своя изненада дори аз усетих как очите ми овлажняха. Мразех се, задето така лесно се поддавам на подобна манипулация, но манипулацията беше налице и аз се хванах да ридая в брадата си заради няколко рисувани герои. Обаче не Дисни ме манипулираха, аз го направих сам. Плачеше детето в мен, което временно беше събудено и доведено до сълзи… но си струваше да е будно за малко.

Докато вървяха последните две ролки от „Създанието от Черната лагуна“, а тежкият скептицизъм висеше добре балансиран някъде над главата ми, режисьорът Джак Арнолд за пореден път ми демонстрира символите, с които е изписано старото уравнение на класическите приказки — всеки символ е голям и ясно разпознаваем, все едно е написан на детски азбучен куб. Докато гледах, детето се пробуди отново, убедено, че точно така изглежда смъртта. Смъртта идва, когато Създанието от Черната лагуна препречи изхода. Смъртта идва, когато чудовището те спипа.

Накрая героят и героинята, съвсем живи, разбира се, не само оцеляват, но триумфират — точно като Хензел и Гретел. Когато мощните прожекторите на автокиното се бяха включили в края и на екрана се беше появил надписът „Лека нощ, карайте внимателно“ (придружен от благочестивото предложение „Посещавайте своята църква“), за момент се беше появило чувство на облекчение, едва ли не на възкръсване. Но усещането, което се запечата в моя ум, беше онзи кошмар наяве, страхът, че добрите стари Ричард Карлсън и Джулия Адамс със сигурност ще изгубят, а образът, от който не мога да се отърва, е как Създанието бавно и търпеливо прегражда изхода от Черната Лагуна. Дори сега мога да го видя, надничащо над израстващата стена от клони и кал.

Очите му. Древните му очи.