Стивън Кинг
Злокобен танц (60)

9

Всичко това ни довежда до Харлън Елисън… и цял куп проблеми. Защото тук просто не е възможно да се отдели човека от творчеството му. Реших да приключа този кратък преглед на някои от елементите на съвременния хорър, като обсъдя работата на Елисън, защото, макар той да отхвърля етикета „хорър писател“, за мен той обобщава някои от най-съществените характеристики на този термин. Почти е задължително да приключа с Елисън, защото неговите фентъзи и хорър разкази улучват най-точно всички онези неща, които ни забавляват и ужасяват (понякога едновременно) в този наш съвременен живот. Елисън е преследван от смъртта на Кити Дженовезе^[1] — едно убийство, което се появява в разказа му „Скимтенето на битите кучета“; в няколко от неговите есета се споменава масовото самоубийство в Джоунстаун; той също е убеден, че иранският аятолах е материализирал своята старческа мечта за власт и сега всички ние живеем в нея (като герои във фантастична история, които осъзнават, че живеят в налудничавите халюцинации на някой психопат). Главната причина, поради която смятам да завърша с Елисън, е, че той никога не се обръща назад. Вече петнадесет години той е водеща фигура в своята сфера и ако изобщо може да се избере фантазист на осемдесетте години (стига, разбира се, осемдесетте години да не се окажат нечия илюзия, ха-ха), то това би бил Харлън Елисън. Неговите творби умишлено провокират бурни противоречия — един наш колега писател, когото лично познавам, счита, че Елисън е прероденият Джонатан Суифт. Друг един колега постоянно го нарича „онзи кучи син без капка талант“. Елисън впрочем се чувства отлично именно в разгара на тази буря.

„Вие изобщо не сте писател“, каза ми веднъж един интервюиращ, леко троснато. „Вие сте цяла проклета индустрия. Как очаквате сериозните хора да ви вземат сериозно, ако продължавате да пишете по една книга всяка година?“ В интерес на истината, аз не съм „проклета индустрия“ (освен ако не мога да мина за домашна манифактура). Просто работя с установено темпо, това е всичко. Ако един писател издава по една книга веднъж на седем години, това не означава непременно, че той Обмисля Много Дълбоки Мисли. Дори най-дългата книга може да се обмисли и напише за три години. Не, писател, който завършва по една книга на седем години, просто отбива номера. Но моята лична плодотворност — колкото и плодотворна да се окаже — бледнее пред Елисън, който пише с бясна скорост. До момента той е публикувал малко над хиляда разказа. Освен под собственото си име, той също публикува като Налрах Нъсиле, Слей Харсън, Ландън Елис, Дери Тайгър, Прайс Къртис, Пол Мърчант, Лий Арчър, Е. К. Джарвис, Айвар Йоргенсен, Клайд Митчъл, Елис Харт, Джей Соло, Джей Чарби, Уолъс Едмъндсън и Кордуейнър Бърд^[2].

Името Кордуейнър Бърд е добър пример за неизтощимото остроумие на Елисън и недоволството му от работа, която той счита посредствен боклук. От началото на шестдесетте той е написал множество сценарии за телевизионни сериали, включително за „Алферд Хичкок представя“, „Човекът от АНКЪЛ“, „Младите адвокати“, „До краен предел“ и онзи епизод на Стар Трек, който мнозина смятат за най-добрия в целия сериал, „Градът на ръба на вечността“^[3]. Докато пише всички тези телевизионни сценарии, които му носят нечуваните три награди от Американската писателска гилдия, Елисън води тежка творческа битка с други ТВ продуценти по повод умишлените опити да се принизи неговата работа и медията като цяло (Елисън го сравнява с ефекта на кухненските роботи върху кулинарното изкуство). Ако усети, че работата му е толкова размита, че дори няма желание да свързват името му с нея, той се подписва като Кордуейнър Бърд. Това име се появява и в разказа „Нюйоркски преглед на птиците“ от „Странно вино“ — безумно забавна история, която спокойно може да е озаглавена „Чикагската седморка^[4] посещава книжарница Брентано“.

„Кордуейнър“ е староанглийска дума за „обущар“, а „Бърд“, разбира се, е „птица“. Т.е. буквалното значение на името, с което Елисън подписва сценариите, които според него са неспасяеми, е „Птичи обущар“. Мисля, че това е отлично описание на обичайната работа на телевизията, а също и на нейната полезност.

Тази книга не си поставя за цел да говори за хората като цяло, нито тази глава, посветена на художествения хорър се опитва да изпълни функцията на личен поглед към писателя. Това е работа на рубриката „Извън страниците“ в списание „Пийпъл“ („Хора“ — Б.пр.), което най-малкият ми син с неочаквана критична прозорливост нарича списание „Пимпъл“ („пъпка“ — Б.пр.). В случая на Харлън Елисън обаче писателят и творбите му са толкова преплетени, че няма как да се разделят.

Книгата, която бих искал да обсъдя тук, е неговият сборник разкази „Странно вино“ (1978 г.). Всеки негов сборник изглежда надгражда над предишния — сякаш всеки от тях е своеобразен доклад пред външния свят на тема „Ето какво се случва с Харлън в момента“. Затова се налага да обсъдим тази книга в доста по-личен план. Той го изисква от себе си, което не е особено важно, но работата му също го изисква, което вече е от съществено значение.

Произведенията на Елисън открай време представляват една нервна противоречива плетеница. Той твърди, че не пише романи, но е написал поне два, при това един от тях „Рокабили“ (по-късно преименуван „Целувката на паяка“) си остава един от два или трите най-добри романи, занимаващи се с темата за канибалистичната природа на рокендрол музиката. Твърди също, че не пише фентъзи, но поне половината му писания са точно в този жанр. На страниците на „Странно вино“ например попадаме на писател, чиито истории се пишат от гноми, след като собственото му вдъхновение се е изчерпало. Запознаваме се също с приятно еврейско момче, което е преследвано от духа на майка си след смъртта й („Мамо, защо не ме оставиш на мира?“, напълно отчаяният Ланс пита призрака в един момент. „Снощи те видях да се пипаш“, отговаря призрачната майка тъжно.)

Във въведението на най-страшната история в книгата, „Кроатоан“, Елисън пише, че е за правото на жените да правят аборт, мнение, което е изразявал в произведенията си вече двадесет години, а също заявява, че е заклет свободомислещ либерал^[5]. Но „Кроатоан“, както и повечето разкази на Елисън, са тежко моралистични, сякаш излезли от устата на старозаветен пророк. В много от чисто хорър историите му се усеща доста осезателно онзи полъх на „Разкази от криптата“/„Подземие на ужасите“, в чиято кулминация злодеят сам става жертва на собствените си злодеяния… често многократно усилени. В работата на Елисън иронията е особено осезателна и далеч не ни оставя с усещането, че е раздадена някаква груба форма на справедливост или някакъв баланс е възстановен. В творбите на Елисън много рядко има победители и победени. Понякога има оцелели. Понякога няма.

„Кроатоан“ използва онзи мит за алигатори, подвизаващи се в канализацията на Ню Йорк като отправна точка — вж. също „V“ на Томас Пинчон и един забавен хорър роман на Дж. Майкъл, „Обиколката на смъртта“. Разказът е необичайно всепроникващ градски кошмар. Но историята на Елисън реално се отнася до идеята за аборта. Той може да не осъжда абортите (макар че никъде във въведението към разказа си той не казва и че одобрява абортите), но историята е изключително добре написана и много по-въздействаща от онази изрезка от жълт вестник, която противниците на абортите разнасят винаги в портфейла си, за да могат да я размахат под носа на всеки с мнение, различно от тяхното — става въпрос за онази история, написана уж от името на нероденото дете. „Нямам търпение да видя слънцето и цветята“, въодушевено говори зародишът, „нямам търпение да видя усмихнатото лице на майка си…“ И историята, разбира се, приключва с думите: „Снощи майка ми ме уби“.

В началото на „Кроатоан“ героят изхвърля в тоалетната абортирания зародиш. Дамите, които са извършили аборта на приятелката му, вече са си събрали инструментите и са си отишли. Тогава Карол, жената, направила аборт, изведнъж избухва и настоява героят да отиде и да намери изхвърления зародиш. За да се опита да я успокои, той излиза на улицата, повдига капака на една канализационна шахта… и слиза надолу в един съвсем различен свят.

Историята с алигаторите започва в резултат от онази луда мода от петдесетте години да се купуват на децата за домашни любимци малки крокодилчета, които след няколко седмици вече въобще не са толкова малки. Още след първото ухапване и първата капка кръв, крокодилчето заминаваше в тоалетната и надолу по канала. Изобщо не е трудно да си представим, че всички те може да са се събрали там долу, в тъмните подземия на нашето общество, пораснали и очакващи да изгълтат първия нищо неподозиращ ВиК работник, който им попадне, с все дългите си ботуши. Както казва Дейвид Мичъл в „Обиколката на смъртта“, проблемът е, че повечето подземни канали са твърде студени за възрастните алигатори, да не говорим за мъниците, които хората изхвърлят. Такъв банален факт обаче въобще не е достатъчен да заглуши толкова внушителна идея и, доколкото разбирам, вече се подготвя филм със същия сюжет.

Елисън винаги е бил социологически ориентиран писател, затова няма нищо чудно, че се е възползвал от символичните възможности на такава идея. Когато героят навлиза достатъчно дълбоко в това подземно чистилище, той се натъква на мистерия, достойна за Лъвкрафт: на входа на тяхното обиталище някой — не децата, няма как да са били те — много отдавна е изработил пътен знак. Той представлява изгнил дървен стълб, върху който е поставена дърворезба от фино черешово дърво във вид на отворена книга и една ръка. Ръката почива върху книгата и показалецът й докосва единствената дума на страницата. Думата е Кроатоан.

Малко по-късно тайната е разкрита. Както в мита за алигаторите, оказва се, че изхвърлените зародиши не са умрели — не е толкова лесно човек да се отърве от греха си. Свикнали да плуват в амниотичната течност в утробата, примитивни, почти влечугоподобни, зародишите са оцелели и живеят тук, в мрака. Съществуванието им символично понася всичката мръсотия и мизерия, която нашият, горен свят, изсипва върху тях. Те са живото въплъщение на такива старозаветни максими като: „Грехът не умира“ и „Греховете ви ще ви намерят“.

Тук долу, в тази подземна страна, живеят децата. Живеят с лекота по своите си странни начини. Едва сега започвам да осъзнавам изумителната природа на тяхното съществувание. Какво ядат, как го ядат, как успяват да оцеляват, как са оцелявали стотици години — научавам всички тези неща малко по малко всеки ден и всеки ден изумлението ми расте.

Аз съм единственият възрастен тук.

Те са ме очаквали.

Наричат ме татко.

На най-елементарното си ниво „Кроатоан“ е история за справедливо отмъщение. Героят е негодник, чиито безразборни връзки са довели до бременност повече от веднъж. Абортът на Карол, който приятелките му Денийз и Джоана извършват по молба на този безотговорен Дон Жуан не е първи, но те се кълнат, че ще е последен. Справедливото отмъщение се състои в това, че всички онези отговорности, от които той смята, че се е изплъзнал успешно, са го очаквали през цялото време, непримирими като онзи гниещ труп, който често се завръща от смъртта, за да преследва своя убиец в класическите хорър истории.

Писателският стил на Елисън е завладяващ, неговото възприятие на митологичната идея за изгубените алигатори изглежда пълноценно и непоклатимо, а описанието на този неподозиран подземен свят — изумително. Както с всички най-добри негови разкази, главната емоция, която изпитваме, е гняв; усещаме се лично ангажирани и оставаме с впечатлението, че Елисън не толкова разказва историята, колкото ядно я избутва навън от нейното скривалище. Усещането е като да ходиш по натрошено стъкло, обут в обувки с много тънки подметки или да търчиш през минно поле в компанията на истински лунатик. В допълнение към тези усещания оставаме с впечатлението, че Елисън проповядва, но не вяло, с половин уста, а с мощен, бумтящ глас, който напомня „Грешници в ръцете на гневен бог“ на Джонатан Едуардс. Най-добрите му истории са достатъчно силни, за да съдържат не само тема, но и поука и най-изненадващата и удовлетворителна особеност на разказите му, е, че винаги му се разминава с морализаторските проповеди; не му се налага да прави компромиси, за да предаде някакво послание. Това не би трябвало да се случва, но в своята ярост Елисън някак успява не просто да поеме целия този литературен товар, но и да го понесе напред с летящ старт.

В „Хитлер рисуваше рози“ страданията на Маргарет Тършуд засенчват дори мъките на многострадалния Йов. В тази своя фантазия Елисън приема — досущ като Станли Елкин в „Живия край“ — че действителността, която ни очаква в отвъдното, зависи от начина, по който ни виждат хората тук. Освен това той ни представя вселена, в която Бог има множествена личност (обозначаван със събирателното Те) и е самомнителен позьор без реален интерес към добро и зло.

Любимият на Маргарет, безличен тип, ветеринар на име Док Томас, убива цялото семейство Рамсдел през 1935 г., когато открива, че господин Рамсдел е имал доста интимни отношения с Маргарет. Самият Рамсдел се оказва пълен лицемер и когато разбира за връзката на Маргарет с Док, веднага заявява, че не иска да си има работа с тази „блудница“. Явно за Рамсдел Маргарет се превръща в блудница веднага щом се сдобие с друг сексуален партньор, освен него.

Маргарет някак оцелява след яростната убийствена атака на Док, но когато съгражданите й я откриват жива, те приемат, че за да пострада толкова, явно се е провинила, така че веднага отнасят голото й тяло до кладенеца на Рамсдел и я хвърлят вътре. Маргарет отива в ада за престъпление, което само се предполага, че е извършила, а Док Томас умира мирно в леглото си двадесет и шест години по-късно и отива в рая. Идеята на Елисън за рая също напомня тази на Станли Елкин в „Живия край“: „Раят напомня малък увеселителен парк“, казва ни Елкин. Елисън го вижда като място, където умерена красота компенсира — едва, едва — умерен кич. Има и други сходства. И в двата случая добри, дори свети хора отиват в ада заради нищо и никаква бюрократична грешка — в този отчаян възглед за нашето съвремие дори боговете придобиват екзистенциален оттенък. Единственият ужас, който ни се спестява, е гледката на Всевишния в маратонки Адидас, с тенис ракета Хед на рамо и златна лъжичка за смъркане на кокаин, провесена на врата Му. Не се и съмнявам, че всичко това ни очаква следващата година.

Преди да приключа със сравнението на двете истории, нека само да кажа, че докато романът на Елкин беше рецензиран на дълго и на широко и отзивите бяха предимно положителни, разказът на Елисън, първоначално публикуван в „Пентхаус“ (вярно, списание, чиито читатели рядко го купуват в търсене на литературни бисери), е почти непознат. Всъщност целият сборник „Странно вино“ е малко познат. Повечето критици пренебрегват фантазията, защото не знаят какво да я правят, освен ако не е демонстративно алегорична. Веднъж един критик, който понякога пише за Ню Йорк Таймс, ми каза, че предпочита да не рецензира фантазия, защото няма интерес към халюцинациите на безумците. Винаги е чудесно да контактуваш с толкова широко скроен човек. Това автоматично разширява хоризонтите ти.

Маргарет Тършуд успява да се измъкне от ада по случайност и в своето епично преувеличено описание на поличбите, които предшестват това свръхестествено изригване, Елисън се забавлява да пренапише Действие I от „Юлий Цезар“ на Шекспир. Хуморът и ужаса в литературата са неразделни като сиамски близнаци и Елисън отлично го знае. На нас ни е смешно… но под повърхността се крие нещо неловко, от което ни побиват тръпки.

Докато палещото слънце прекосяваше небесния екватор от север на юг, безчетни поличби се явиха: в Дорсет, близо до градчето Бландфорд, се роди двуглаво теле; от дълбините на Марианската падина се надигнаха развалините на потънали кораби; навсякъде детските очи се състариха и изпълниха с мъдрост; над индийския щат Махаращра облаците приеха формата на воюващи армии; прокажен мъх израсна по южната страна на келтски мегалити и погина за минути; в Гърция красивите малки блатни кокичета започнаха да кървят и земята около тях издаваше противна смрад; всички шестнадесет многозначителни явления, изброени от Юлий Цезар в първи век пр.Хр., включително разсипаните сол и вино, залитането, кихането и скърцането на столовете, се случиха. Над маорите се появи австралийски вариант на северното сияние; един баск видя рогат кон да препуска по улиците на Биская. И безчет други поличби.

И вратата на Ада се отвори.

Най-хубавото на цитирания абзац, е, че можем да усетим как Елисън набира сила, удовлетворен от ефекта и баланса на езика и на описаните подробности, той се забавлява с историята и я преувеличава до край. Между онези, които се измъкват от Ада, докато вратата му е отворена, са Джак Изкормвача, Калигула, Шарлот Кордей^[6], Едуард Тийч^[7] („брадата му беше все така буйна, но панделките, вплетени в нея, бяха овъглени и безцветни… той се хилеше диво“), Бърк и Хеър^[8] и Джордж Армстронг Къстър^[9].

Всички те са засмукани обратно в Ада с изключение на Елисъновата двойничка на Лизи Бордън, Маргарет Тършуд. Тя стига до рая, изправя се срещу Док, за да му потърси сметка… и лично Бог я пращя обратно, когато нейното осъзнаване на лицемерието в тази ситуация става причина раят да почне да се руши и разпада. Басейнът с вода, в който Док си кисне краката, когато Маргарет успява да довлачи овъгленото си, изприщено тяло пред него, започва да се пълни с лава.

Маргарет се връща в ада, осъзнала, че тя има силата да го понесе, докато Док, когото тя все още някак успява да обича, не би могъл. „На някои хора просто не трябва да ми се позволява да си играят с любовта“, казва Маргарет на Бог в най-добрата реплика на разказа. Хитлер междувременно продължава да рисува своите рози, застанал на няколко крачки от вратите на ада. Толкова се е задълбочил, че дори не му хрумва да се опита да избяга, когато те се отварят. Бог успява да зърне картината му само за миг, казва ни Елисън, и после няма търпение да открие Микеланджело и да сподели какво величие е открил на най-неочакваното място.

Величието, което Елисън иска да видим, разбира се, не са розите на Хитлер, а способността на Маргарет да продължи да обича и да вярва (макар и само в себе си) в един свят, където невинните се наказват, а виновните се награждават. Както в повечето Елисънови истории, ужасът се върти около някаква долна несправедливост, а противовесът му се корени в човешката способност на неговите герои да преодолеят несправедливата ситуация или, ако не стигнат чак до там, поне да се научат да живеят с нея.

Повечето от тези истории са басни — трудна дума в период от развитието на литературата, когато литературната концепция е опростена максимално — но Елисън съвсем откровено използва точно тази дума в предговорите на няколко отделни свои истории. В писмото си до мен от 28 декември, 1979 г., той обсъжда използването на басните в художествената фантазия, умишлено противопоставена на реалността на съвременния свят.

Като поглеждам назад, осъзнавам, че „Странно вино“ развива моята теза, че реалност и фантазия са си разменили местата в нашето съвременно общество. Ако има тема, която да свързва всички разкази, това е тя. В продължение на работата ми по предишните две книги, „Приближавайки забвение“ (1974) и „Истории на птицата на смъртта“ (1975), тази тема се опитва да осигури един изкуствено наложен предвестник на реалността, с чиято помощ читателят, който води дори донякъде осъзнато съществуване, може да вземе живота си в ръце и да преодолее съдбата си, просто като я разбере.

Всичко това звучи доста високопарно, а всъщност се опитвам да кажа, че делничните събития, които са обсебили вниманието ни, са толкова огромни, толкова фантастични, толкова невероятни, че човек може да ги възприеме, само ако вече се движи по границата на лудостта^[10].

Заложниците в Техеран, отвличането на Патси Хърст, фалшивата биография и смъртта на Хауард Хюз, акцията в Ентебе, убийството на Кити Дженовезе, масовото самоубийство в Джоунстаун, заплахата от водородна бомба в Лос Анджелис преди няколко години, Уотъргейт, Удушвача в Хилсайд, семейство Менсън, петролния заговор — всички тези събития са мелодраматични и преувеличени отвъд способността на който и да било автор на художествена литература да ги опише, без да звучи абсурдно. И все пак, те са част от нашата реалност. Ако тези събития не се бяха случили и ти или аз се опитахме да напишем роман, описващ подобни ситуации, щяхме изгубим уважението на дори най-незначителния критик.

Не се опитвам да перифразирам старото клише, че истината е по-странна от измислицата, защото не мисля, че изброените събития отразяват истината или действителността. Само преди двадесет години идеята за международен тероризъм беше немислима. Днес всички я приемат за даденост, толкова обичайна, че ние сме безсилни срещу дързостта на Хомейни. Само с един решителен ход този човек се превърна в най-важната публична личност на нашето време. Накратко, неговата дързост видоизмени реалността. Той се превърна в символ за безпомощността на нашето време. В негово лице имаме един безумец, който разбира — макар и първосигнално — че светът е безкрайно податлив на манипулиране. Той принуди целия свят да се включи в неговата сънувана реалност. Това че за всички останали сънят е кошмар, изобщо не тревожи сънуващия. Чиста утопия…

Неговият пример обаче не е уникален — ако използваме изразните средства на катехизиса, неговият пример е безкрайно повторим. В своите истории аз се опитвам да направя същото, което той е постигнал — да променя делничното ежедневие в един отрязък художествена литература. И като направя тези промени, като вмъкна елементите на фантазията, да позволя на читателите да възприемат онова, което считат обичайно в околната си среда, от по-различна гледна точка. Надеждата ми е, че това принудително стимулиране на осъзнаването, тази дребна искра на възприемане на общоприетото от нов, необичаен ъгъл, ще ги убеди, че разполагат с време и място, стига само да им стигне смелостта, да променят реалното си съществувание.

Моето послание винаги е едно и също: ние сме най-съвършеното, най-гениалното, вероятно най-богоподобното творение на Вселената. И всеки мъж и жена притежават способността да пренаредят общоприетата вселена според своите възгледи. Моите истории разказват за смелост, почтеност, приятелство и издръжливост. Понякога го правят с любов, понякога чрез насилие, понякога с болка, с мъка или с радост. Но всички те носят едно и също послание: колкото повече знаете, толкова повече можете. Съдбата е на страната на подготвения ум.

Моята работа поддържа хаоса. Моята цел в личен и професионален план, е да поддържам огъня под врящия казан. Когато престанеш да бъдеш опасен, хората те наричат досадник. Аз предпочитам размирник, бунтовник, бандит. Виждам се като комбинация от Зоро и Джемини Крикет. Изпращам историите си в света, за да създават безредици. От време на време някой критикар възмутено възкликва за творбите ми: „Той ги пише само, за да шокира!“.

Аз се усмихвам и кимам. Абсолютно вярно.

Така откриваме, че стремежът на Елисън да види света през призмата на фантазията не се отличава особено от желанието на Кърт Вонегът да го види през призмата на сатирата, половинчатата научна фантастика и екзистенциалната безвкусица; или опитът на Хелър да го види като безкрайна трагикомедия, разигравана в една своеобразна лудница на открито; или идеята на Пинчон да го види като най-продължителната абсурдистка пиеса, разигравана в света (мотото в началото на втора част от романа му „Гравитационната дъга“ е взето от „Магьосникът от Оз“: „Мисля, че вече не сме в Канзас, Тото“. Според мен Елисън би се съгласил, че това изречение идеално обобщава следвоенния американски живот). Основното сходство между всички тези писатели, е, че те всички пишат басни. Без значение от разликата в стил и гледна точка, всички техни произведения имат морална поука.

В края на петдесетте Ричард Матисън написа ужасяваща и съвсем достоверно звучаща история за един съвременен сукубус. Една от най-шокиращите и въздействащи истории, които съм чел изобщо. Подобна история има и в „Странно вино“, но в разказа „Самотните жени са съдове на времето“ сукубусът е много повече от сексуален вампир. Тя е агент на моралните сили, чиято задача е да възстанови баланса, като открадне самочувствието на мъж, който се възползва от самотните жени в баровете, защото е лесно да ги вкара в леглото си. Тя разменя своята самота за потентността на Мич и след края на сексуалния акт му казва: „Ставай, обличай се и се махай от тук“. Историята не може да мине за социологически разказ, макар да има такъв оттенък. Тя е чисто и просто приказка с етична поука.

В „Посланик от Хамлин“, прословутият флейтист, който някога отвлякъл децата на Хамлин, се връща на 600 годишнината от това събитие и предвещава края на цялото човечество. Тук основната идея на Елисън, че прогресът се случва за сметка на моралните ценности, звучи като досадно натякване, предвидимо смесване на моралните възгледи на „Зоната на здрача“ и Поколението Удсток (човек почти може да чуе гласът от високоговорителите, който призовава: „И да оберете боклуците след себе си“). Обяснението на пратеника за неговото завръщане е просто: „Или спрете да правите всичко, с което съсипвате това място, или това място ще ви бъде отнето.“ Но думите, които Елисън е подбрал за своя наподобяващ новинарски говорител разказвач, ми звучат като да са произнесени от Бухала от детските приказки: „Спрете да покривате зелената земя с пластмаса, спрете да се биете, спрете да убивате приятелството, имайте кураж, не лъжете, спрете да се нападате взаимно…“ Всичко това са личните идеи на Елисън и те са чудесни идеи, но аз предпочитам да чета истории без лозунги.

Предполагам, че тази грешка — история, която звучи като телевизионна реклама — е риск, който всеки автор на басни поема. Вероятно рискът е по-голям за авторите на кратки разкази, отколкото на романи, макар че, когато един роман пропадне в тази яма, последиците са далеч по-катастрофални (потърсете в местната си библиотека романите на репортера от петдесетте и шестдесетте Том Уикър — направо ще ви побелее косата). В повечето случаи Елисън успява да избегне този капан или да го прескочи, или да скочи направо в него, умишлено, като избягва сериозни травми единствено заради таланта си или по божията милост, или някаква комбинация от двете.

Някои от историите в „Странно вино“ обаче не се вместват в идеята за баснята. Елисън вероятно създава най-добрите си произведения, когато просто си играе с езика, не изпълнява цели песни, а само откъси от мелодия или от настроение. „От А до Я в шоколадовата азбука“ е такава история (само дето изобщо не е история, а последователност от фрагменти, някои разказвателни, други не, които звучат повече като битническа поема). Написана е във витрината на една ключова книжарница в Лос Анджелис, специализирана във фентъзи и хорър жанра, и то при такива объркващи обстоятелства, че въведението на Елисън с нищо не помага да ги изясни. Отделните откъси предизвикват различни чувства, както правят всички кратки поеми, и разкриват вдъхновено заиграване с езика, което ще ни послужи чудесно за заключение тук.

Езикът е игра за повечето писатели, мислите са игра. Историите са забавни, почти колкото за едно дете е забавна колата играчка, която буташ по пода, а тя издава такива пленителни звуци. Така че, в заключение, нека кажем, че „От А до Я в шоколадовата азбука“ е Елисъновата версия на звука от пляскане само с една ръка… звук, който само най-добрата хорър фентъзи литература може да произведе. Ще я сравним с малък откъс от Кларк Аштън Смит, съвременник на Лъвкрафт и много по-добър поет, отколкото Лъвкрафт се е надявал да бъде. Макар че Лъвкрафт отчаяно е искал да бъде поет, най-доброто, което можем да кажем за поезията му, е, че е бил компетентен куплетист и никой никога няма да обърка поемите му с творбите на Род Макюън. Джордж Хаас, биографът на Смит, твърди, че най-доброто му произведение е „Абанос и кристал“ и аз, като скромен читател, съм склонен да се съглася с него, но на повечето любители на съвременната поезия едва ли ще им се понрави особено конвенционалната разработка на Смит на една съвсем необичайна тема. Струва ми се, че на Смит би му харесала „От А до Я в шоколадовата азбука“ на Елисън. Преди няколко години Аркам Хаус издаде тефтерчето с идеи на Смит под заглавие „Черният бележник на Кларк Аштън Смит“. Тук ще предам един откъс от неговия бележник, преди да приключа с два цитата от произведението на Елисън:

Лицето на безкрайността

Човек, който по необяснима причина се страхува от небето, всячески се опитва да избегне откритите пространства. След смъртта си в стая с малки, покрити с тежки завеси прозорци, внезапно се озовава сред огромна открита равнина под празни небеса. Там горе бавно започва да се издига ужасяващо, безкрайно лице, от което той не може да се скрие, защото в смъртта всичките му сетива са се слели в едно — зрението. Смъртта за него е вечният момент, в който се изправя пред това лице и разбира защо винаги се е страхувал от небето.

А ето и многозначителната духовитост на Харлън Елисън:

Е като Единиците в асансьора

Те никога не говорят, те не могат да те погледнат в очите. В Съединените Щати има петстотин сгради, чиито асансьори слизат по-надолу от мазето. Когато натиснеш копчето за мазето и стигнеш до долу, трябва да го натиснеш още два пъти. Тогава вратите на асансьора ще се затворят, ще чуеш звука от включването на специални релета и асансьорът ще се спусне надолу. В пещерите. Нищо добро не чака пътниците, случайно попаднали в тези петстотин тъмници. Те са натиснали грешното копче твърде много пъти, били са заловени от обитателите на пещерите и са били… обработени. Сега се возят в асансьорите. Никога не говорят и не могат да те погледнат в очите. Взират се в номерата на етажите, които светват и угасват, и се возят нагоре-надолу, дори след падането на нощта. Дрехите им са чисти. Има специални чистачи, които се грижат за това. Веднъж ти видя една от тях и очите й бяха пълни с писъци. Лондон е град пълен с безопасни стълбища.

И за финал:

Х като Хамадриада

Оксфордският речник на английския език дава три определения за думата „хамадриада“. Първото е: „дървесна нимфа, която живее и умира в дървото си“. Второто е: „отровна качулата змия в Индия“. Третото определение е малко вероятно. Никое от определенията не споменава митичния произход на думата. Дървото, в което живеела старозаветната Змия, било хамадриада. Ева била отровена. Дървото, от което бил направен кръстът, било хамадриада. Исус не е възкръсвал, той никога не е умирал. Ноевият ковчег бил изграден от дървесина от дървото хамадриада. Няма да намерите и помен от този кораб на планината Арарат. Той потънал. Клечките за зъби в китайските ресторанти трябва да се избягват на всяка цена.

Е, какво ще кажете? Чухте ли го? Чухте ли звука от пляскането с една ръка?