Стивън Кинг
Злокобен танц (40)

9

А сега, откъс от симпатичната малка книжка на поета Кенет Патчен, „И така да е“:

Хайде де,

мое дете,

ако се канехме

да ти навредим, дали

бихме се спотайвали тук

край пътя

вдън

горите

тилилейски?

Това е настроението, което най-добрите мистични хорър филми, „приказките на ужаса“, събуждат у нас. То показва, че под нивото на най-първична агресия и морбидност има още едно, финално ниво, на което страшните филми въздействат най-силно. Което е добре за нас, защото ако го нямаше това още нещо, човешкото въображение би било хилаво и бедно и напълно би засищало нуждата си от хорър с истории от рода на „Последната къща отляво“ и „Петък 13-ти“. Филмът на ужасите се кани да ни навреди и още как. И точно затова се спотайва тук, в най-тъмната част на гората. На това, най-дълбоко ниво, хорър филмът изобщо не си поплюва: той иска да ви докопа. Веднъж щом насади у вас детинската гледна точка и нагласа, той ви пуска някоя от своите малобройни и съвсем прости хармонични мелодии — най-голямото ограничение (и следователно най-голямото предизвикателство) за хорър жанра, е неговата собствена стриктност. Нещата, които плашат хората на най-първично ниво, могат, както математическите дроби, да бъдат сведени до онези няколко, които вече не могат да се съкращават. И когато това се случи, анализ от рода на този, с който аз запълних страниците дотук, става невъзможен… а дори да е възможен, е безсмислен. Можем само да посочим постигнатия ефект и това е всичко. Да се опитваме да продължим по-нататък, би било като да се опитваме да делим прости числа на две равни части. Ефектът обаче може да се окаже съвсем достатъчен. Има филми, като „Изроди“ на Браунинг, от които ни омекват коленете и можем само да си мърморим: „Моля ви, нека спре“. Това са филмите, които ни държат под своето магическо въздействие и не може да го разбие дори повтарянето на онова най-мощно заклинание: „Това е само филм“. И целият този ефект може да бъде предизвикан с онази единствена вълшебна фраза от приказките: „Имало едно време.“

И така, преди да продължим нататък, ето ви една малка викторина. Вземете лист хартия и нещо за писане и запише отговорите си. Двадесет въпроса. Бройте по пет точки за верен отговор. Ако резултатът ви е под 70, налага се да се върнете и да изкарате сериозна специализация в областта на истински страшните филми… онези, които ни плашат просто, защото ни плашат.

Готови ли сте? Добре, кои са тези филми:

1. Имало едно време един мъж и една жена. Тя била най-оправната сляпа жена в света, но веднъж на мъжа й му се наложило да замине някъде (вероятно, за да се бори с някой дракон или нещо такова) и, докато тя била сама, дошъл да я види един злодей на име Хари Роут, от Скарсдейл.

2. Имало едно време три детегледачки. Те излезли заедно вечерта на Хелоуин и само една доживяла до Деня на вси светии.

3. Имало едно време една жена, която откраднала малко пари и прекарала една не особено приятна вечер в един затънтен мотел. Всичко изглеждало наред, докато не наминала майката на собственика на мотела и направила голяма пакост.

4. Имало едно време едни лоши хора, които повредили кислородната линия в една операционна в голяма болница и така много пациенти заспали дълбоко за дълго, дълго време — точно като Снежанка. Само дето те изобщо не се събудили.

5. Имало едно време едно тъжно момиче, което търсело компанията на непознати мъже по баровете, защото, когато мъжете отивали с нея у тях, тя не се чувствала толкова тъжна. Само дето една вечер се запознала с мъж, който носел маска. А под маската се криел Торбалан.

6. Имало едно време група смели авантюристи, които кацнали на чужда планета, за да проверят дали някой не се нуждае от помощ. Не открили никого, но когато си тръгнали, открили, че заедно с тях е тръгнал и Торбалан.

7. Имало едно време една тъжна дама на име Елинор, която отишла на приключение в един омагьосан замък. В омагьосания замък лейди Елинор вече не била тъжна, защото си намерила нови приятели. Но накрая приятелите й си тръгнали, а тя останала… завинаги.

8. Имало едно време един младеж, който се опитал да внесе малко вълшебен прах от едно чуждо царство в своето собствено, като го качи на борда на вълшебно летящо килимче. Но го заловили преди да се качи на килимчето и лошите хора му отнели магическия бял прах и го заключили в злокобна тъмница.

9. Имало едно време едно малко момиченце, което изглеждало много мило, но всъщност било много непослушно. То заключило чистача в стаята му и подпалило изключително леснозапалимото му легло от дървени пелети, защото той се отнасял зле с нея.

10. Имало едно време две малки деца, досущ като Хензел и Гретел. Когато баща им умрял, майка им се оженила за един злодей, който се преструвал на много добър. На пръстите на едната си ръка злодеят бил татуирал думата „любов“, а на другата ръка „омраза“.

11. Имало едно време една американка, която живеела в Лондон и чийто здрав разум бил поставен под съмнение. Тя си мислела, че станала свидетелка на убийство в съседната пустееща къща.

12. Имало едно време брат и сестра. Те отишли да положат цветя на гроба на майка си и братът, който си падал по подлите шегички, изплашил сестра си, като й казал: „Те идват за теб, Барбара.“ Само дето се оказало, че някой наистина идва за нея… но първо докопали него.

13. Имало едно време едно място, където птиците полудели, а после се оказало, че всички птици по света са попаднали под зло заклинание и са почнали да убиват хората.

14. Имало едно време един безумец с брадва, който почнал да избива цялото си семейство един по един в една стара ирландска къща. Когато отсякъл главата на градинаря, тя се търкулнала в семейния басейн. Голям смях, а?

15. Имало едно време две сестри, които остарели заедно в един омагьосан замък в царство Холивуд. Някога едната от тях била известна в царството Холивуд, но то било много отдавна. Другата сестра била парализирана и в инвалидна количка. И знаете ли какво? Здравата сестра сервирала на парализираната мъртъв плъх за вечеря. Голям смях, а?

16. Имало едно време един управител на гробище, който открил, че когато забие черни кабарчета върху празните парцели по картата на гробището, собствениците им умират. Но после, когато извадил черните кабарчета и сложил бели, знаете ли какво станало? Филмът се превърнал в пълна мизерия! Голям смях, а?

17. Имало едно време един лош човек, който отвлякъл малката принцеса и я погребал жива… или поне така казал.

18. Имало едно време един мъж, който изобретил магически капки за очи и ги използвал, за да вижда картите на хората в Лас Вегас и да изкара много пари. Можел също да вижда през дрехите на момичетата по партитата, което май не било никак хубаво, обаче чакайте малко — мъжът продължил да вижда още… и още… и още…

19. Имало едно време една дама, която родила детето на Сатаната, а после то я блъснало през парапета на стълбите с колелото си. Момчето постъпило много лошо, но поне горката мама умряла навреме и не й се наложило да участва в продължението на филма.

20. Имало едно време група приятели, които отишли на пътешествие с лодка по една магическа река, но няколко лоши хора видели как се забавляват и решили да сложат край на тая работа. Направили го, защото не искали онези другите хора, които били от града, да се забавляват в техните гори.

Готови ли сте с отговорите? Ако сте пропуснали да отговорите на четири или повече въпроса — ако не можете дори да предположите отговора от обща култура — значи сте отделяли твърде много време на разни „качествени“ филми като „Джулия“, „Манхатън“ и „Откъсване“. И докато сте гледали как Уди Алън се преструва, че има забрал косъм (либерален забрал косъм, разбира се), сте пропуснали някои от най-страшните филми във филмовата история. За протокола, ето ги и отговорите.

1. Изчакай да мръкне

2. Хелоуин

3. Психо

4. Кома

5. В търсене на точния мъж

6. Пришълец

7. Свърталище на духове

8. Среднощен експрес

9. Лошо семе

10. Нощта на ловеца

11. Нощна смяна

12. Нощта на живите мъртви

13. Птиците

14. Деменция 13

15. Какво се случи с Бейби Джейн?

16. Аз погребвам живите

17. Злокобно^[1]

18. Х — Мъжът с рентгеновите очи

19. Знамението

20. Избавление

Първото, което можем да отбележим за този списък филми, е, че от всички двадесет (които според мен за разглеждания период формират основното ядро хорър филми, действащи на първично ниво), в цели четиринадесет не се случва нищо свръхестествено. Даже петнадесет, ако броим и „Пришълец“, който уж се води научна фантастика (за себе си обаче аз го приемам като свръхестествена история; за мен това е Лъвкрафт в космоса — човечеството най-после лично посещава Древните Богове, вместо да ги чака да се появят тук). И така, можем да отбележим един интересен парадокс — приказните филми на ужасите изискват солидна доза реалност, за да сработят. Реалността освобождава въображението от излишен товар и прави скептицизма по-лесен за отхвърляне. Публиката се задълбочава във филмовата история чрез усещането, че при подходящите обстоятелства, това би могло наистина да се случи.

Второто нещо за отбелязване е, че четвърт от филмите споменават „нощта“ или „мрака“ в заглавията си. Очевидно мракът е идеалната среда за нашите най-първични страхове. Колкото и извисени създания да се считаме, психологията ни си остава сходна с тази на всички останали бозайници, които се промъкват, пълзят, подскачат или вървят. И ние като тях разчитаме на същите пет сетива. Има много бозайници с отлично зрение, но ние не сме сред тях. Има бозайници, например кучетата, чието зрение е дори по-слабо от човешкото, но пък ограничената им мозъчна дейност ги е принудила да развият други сетива до степен, която ние не можем дори да си представим (ако и да си мислим, че можем). При кучетата тези свръхразвити сетива са слухът и обонянието.

Тъй наречените ясновидци разправят, че имали „шесто чувство“ — доста мъгливо понятие, което понякога означава телепатия, понякога пророкуване, понякога господ знае какво, но ако хората изобщо имат шесто чувство, то вероятно е просто (как ли пък не, „просто“!) нашият отлично развит разум. Шаро може да умее да проследи петдесет миризми, които ние не долавяме, но никога няма да умее да играе на дама или карти. Поради силата на нашия разум, е станало излишно да еволюираме по-изострени сетива. Доста хора работят със сетивни органи, които са под обичайното ниво, дори за човешката раса — затова очилата и слуховите апарати са толкова разпространени. Обаче успяваме да компенсираме чрез мозък с мощността на Боинг 747.

Всичко това сработва чудесно, когато водим търговски преговори в добре осветена заседателна зала или гладим прането в дневната на ярка слънчева светлина. Когато обаче токът спре по време на гръмотевична буря и ни се наложи да се ориентираме из къщата опипом, докато се опитваме да се сетим къде сме сложили проклетите свещи, нещата се променят. Дори Боинг 747 със сложната си радарна система не може да кацне в гъста мъгла. А когато светлината изчезне и се окажем обгърнати в мрак, самата действителност става някак неприятно мъглива.

Когато престанем да подаваме информация към някое сетиво, то обикновено спира да функционира (макар и не напълно, разбира се; дори в пълен мрак пред очите ни се мержелеят фантомни образи и даже в пълна тишина долавяме някакво глухо шумолене — това означава, че веригите са отворени и са в готовност). Мозъкът обаче не постъпва по същия начин — за добро или зло, зависи от ситуацията. Полезно е, ако сте попаднали в досадна ситуация. Тогава може да използвате шестото си чувство да планирате работата си за следващия ден, да се чудите как би се променил животът ви, ако спечелите лотарията или да правите предположения какво носи — или не носи — онази секси госпожица под впитата си рокля. От друга страна, непрекъснатата функция на мозъка може да бъде доста съмнителен дар. Само попитайте хората, страдащи от хронично безсъние.

Когато някой ми каже, че хорър филмите не го плашат, му предлагам да си направи един експеримент. Да отиде да гледа някой страшен филм, например „Нощта на живите мъртви“, съвсем сам (ако сте забелязали, има хора, които не просто гледат хорър филми на групи, а са част от организирана тайфа). После да си намери някоя стара, изоставена къща, каквито има във всеки град (освен може би в Степфорд, Кънектикът, но пък там си имат други грижи). Да влезе вътре. Да се качи на тавана. И да поседне там. Да се заслуша как къщата скърца и стене около него. Да обърне внимание колко много това проскърцване звучи сякаш някой — или нещо — изкачва стълбите. Да подуши мухъла. Плесента. Разложението. Да си припомни филма, който е гледал току-що. Да го обмисли, докато седи в мрака, без да може да види дали нещо не се промъква към него… и може би се кани да сложи мръсната си, сгърчена ноктеста лапа на рамото му… или да я обвие около врата му…

Такова едно мрачно по същността си изживяване може да се окаже доста просветляващо.

Страхът от тъмното е най-типично детският страх. Страшните истории обикновено се разказват около лагерния огън или поне след залез, защото това, на което може да се посмееш през деня, често не изглежда толкова забавно на лунна светлина. Този факт е известен и щедро използван от всеки писател на ужаси и създател на хорър филми — един от онези неизменни похвати, при които ефектът от историите на ужасите е най-силен^[2]. Това важи с двойна сила за филмовите творци. От всички инструменти, с които те разполагат, страхът от тъмното за тях е най-естествен и най-присъщ, особено като се има предвид, че филмите обичайно се гледат на тъмно.

Майкъл Канталупо, помощник-редактор в Еверест Хаус (чийто отпечатък ще откриете на гръбчето на тази книга), беше човекът, който ми напомни за един евтин трик, използван при първите прожекции на „Изчакай да мръкне“, който си струва да се спомене тук. Последните двадесетина минути от този филм са просто ужасяващи, отчасти заради виртуозното изпълнение на Одри Хепбърн и Алън Аркин (според мен, тази негова роля, на Хари Роут Младши От Скарсдейл, е вероятно най-съвършено пресъздадения злодейски образ в киното, надминаващ дори играта на Питър Лор в „М“), отчасти заради гениалния малък трик, на който се крепи историята на Фредерик Нот.

В последен отчаян опит да спаси живота си, Хепбърн натрошава всяка проклета крушка в апартамента си и коридора отвън, така че тя, сляпата, и зрящият Аркин да се окажат на равна нога. Проблемът е, че забравя една лампа. В интерес на истината обаче ние с вас вероятно също бихме я пропуснали — лампичката на хладилника.

Номерът прилаган в кината пък, беше да се изключи всяка проклета светлинка в залата, освен надписите „Изход“ над вратите. До тези последни минути на „Изчакай да мръкне“ никога не съм осъзнавал колко много източници на светлина има в повечето киносалони, даже по време на прожекцията. Ако киното е по-модерно, светлинките са от онзи тип лампи-лунички, вградени в тавана. Ако е по-старо — от онези приглушени, но някак очарователни електрически орнаменти по стените. А ако на човек му се е наложило да излезе до тоалетната, би могъл да намери пътя обратно до мястото си дори и на светлината от самия прожектиран филм. Само дето кулминационните минути в този филм се случват в изцяло затъмнения апартамент. Можете да разчиташ само на слуха си и това, което чувате — писъците на Хепбърн и затормозеното дишане на Аркин (малко по-рано той е бил намушкан, което ви е позволило да си поемете дъх и да помислите, че е мъртъв, докато той не изскача отново като демонично човече на пружина) не ви действа никак успокояващо. Така че си седите на мястото. Вниманието на свръхразвития ви мозък е изострено до последно, но той е почти напълно лишен от входяща информация, която да обработва. И не ви остава нищо друго, освен да си се седите там, да се потите и да се надявате, че лампите все някога ще светнат. И рано или късно ги дочаквате. Майк Канталупо ми каза, че киното, в което гледал този филм, било толкова западнало, че даже светлините за Изход не работели.

Леле, това трябва да е било страшно.

Този похват, припомнен ми от Майк, ме върна към друг един филм — „Тръпнещото чудовище“ на Уилям Касъл, който използваше подобен, ако и доста по-груб номер. Касъл, чийто филм „Злокобно“ споменах по-горе, беше майстор на триковете за привличане на внимание. Той например беше изобретил „Застраховка против страх“ — ако някой зрител пукне от страх по време на прожекция, семейството му получава сто хиляди обезщетение. По-късно измисли на всички прожекции да присъства „Дежурна сестра“, а също и „Трябва да си премерите кръвното преди да влезете да гледате този филм“ — този конкретен трик беше използван като част от промоционалната кампания на „Къщата на призрачния хълм“. И какво ли още не.

Точният сюжет на „Тръпнещото чудовище“ — филм, толкова ниско бюджетен, че вероятно си е избил инвестицията още с първите си хиляда зрители — в момента ми убягва, но се въртеше около това чудовище, нали, което се храни със страх. Когато жертвите му са толкова изплашени, че не могат даже да изкрещят, то се закача към гръбнака им и такова… ами… гъделичка ги до смърт. Знам, че звучи абсолютно идиотски, обаче във филма се беше получило (макар че може би нямаше да ме впечатли толкова, ако не бях на единадесет, когато го гледах). Доколкото помня, някаква засукана мадама влезе да се къпе във ваната. Кофти.

Обаче да оставим сега сюжета, говорехме за номера. В един момент чудовището нахълтваше в някакво кино, убиваше прожекциониста и някак успяваше да гръмне електрическата инсталация на сградата. Тъкмо в този момент в истинското кино, в което се намираше публиката, угасваха всички светлини и екрана потъмняваше. Между другото, според историята, единственият начин да откачиш чудовището от гръбнака си, беше да се разкрещиш високо, защо писъкът променял съдържанието на адреналина, с който то се храни. Така че в същия тоя момент, разказвачът от филма се провикваше: „Чудовището е тук, в киното! Може би е точно под вашата седалка! Затова крещете! Крещете, ако ви е мил животът!“ Публиката, разбира се, откликваше с готовност и в следващия кадър се виждаше как чудовището бяга, прокудено за момента от всички тези крещящи хора^[3].

Освен филмите, които конкретно споменават мрака в заглавията си, почти всеки втори филм от нашата малка викторина се възползват от страха от тъмното. От целия филм на Джон Карпентър, „Хелоуин“, само около осемнадесет минути не се случват нощем. Всички най-страшни сцени в Психо се случват след мръкнало. Последната ужасна сцена на „В търсене на точния мъж“ (жена ми направо хукна към тоалетната, убедена, че ще повърне), където Том Беринджър намушква Даян Кийтън смъртоносно, е заснета в апартамент, осветен единствено от приглушени, примигващи светлини. Постоянно присъстващият мотив на мрака в „Пришълец“ дори няма нужда да се споменава. „В космоса никой няма да те чуе, когато крещиш“, се казваше в рекламата за филма. Спокойно можеше да гласи и: „В космоса винаги е малко след полунощ“. В този Лъвкрафтов междузвезден океан, никога не се зазорява.

Къщата на хълма в „Свърталище на духове“ е страшна през цялото време, но най-ефектните случки — лицето в стената, пулсиращата врата, бумтенето, нещото, което държи ръката на Елинор (тя си мисли, че е била Тео, обаче, олеле, не е била тя), всичко се случва дълго след залеза. Друг един редактор в Еверест Хаус, Бил Томпсън (който е мой редактор от около хиляда години; в някой предишен живот, аз трябва да съм бил неговият редактор и сега той си отмъщава), ми напомни за „Нощта на ловеца“ — понасям си отговорността, задето изобщо е било нужно да ми се напомня — и ми каза, че една хорър сцена, която се е запечатала най-ясно в съзнанието му през годините, е косата на Шели Уинтър, която се носи във водата, след като свещеникът убиец е хвърлил тялото й в реката. Което, разбира се, се случва през нощта.

Интересен паралел може да се направи между сцената, където малкото момиче убива майка си с градинска лопатка в „Нощта на живите мъртви“ и кулминационната сцена в „Птиците“, където Типи Хедрин е нападната на тавана от гарвани, врабчета и чайки. И двете сцени са отличен пример за това как светлината и мракът могат да се използват ефективно. Както мнозина ще си спомнят от собственото си детство, ярката светлина има силата да премахне въображаемите страшилища, но понякога малката слаба светлинка само влошава нещата. Тъкмо уличните светлини отвън карат клоните на дървото да изглеждат като пръсти на вещица, а лунните лъчи, промъкващи се през прозореца, превръщат купчината играчки във фигура, готвеща се да се изправи и да се нахвърли всеки момент.

По време на майцеубийството в „Нощта на живите мъртви“ (която, както и сцената под душа в „Психо“ ни се струва безкрайна първия път, когато я гледаме), ръката на малкото момиче закача една окачена крушка и избата се превръща в кошмарен пейзаж от подскачащи, въртящи се сенки — за момент виждаш какво се случва, после мрак, после пак светлина. По време на нападението на птиците същата примигваща светлина е осигурена от фенера на самата героинята (същата светлина е използвана от „В търсене на точния мъж“ и е използвана още по-дразнещо и безсмислено в края на „Апокалипсис сега“ по време на несвързания монолог на Марлон Брандо). Примигващата светлина снабдява сцената с нещо като пулс — отначало се движи трескаво, докато героинята се опитва да разгони птиците, но постепенно тя се изморява, светлината се забавя и, когато тя изпада първо в шок, а после и в безсъзнание, светлината се свлича на пода и остава само мрак… изпълнен с тревожния звук на множество пърхащи криле.

Няма да задълбавам излишно и да се опитвам да посоча какъв точно процент от ефекта на тези филми се дължи на мрака, но ще приключа темата, като кажа, че дори в онези няколко филма, които попадат в категорията „дневен хорър“, често има страховити сцени, които се случват на тъмно — например, изкачването на Женевиев Бюджолд по стълбата над операционната в „Кома“ се случва на тъмно; същото важи за изкачването на Джон Войт в края на „Избавление“, а да не говорим за изравянето на гроба, съдържащ вълчи кости в „Знамението“ или страховитото откритие на Луана Андерс на подводния „мемориал“ на отдавна мъртвата сестра в първия пълнометражен филм на Франсис Форд Копола (направен за студио АИП) „Деменция 13“.

Преди окончателно да приключа темата, ето ви още малко примери: „Трябва да падне нощ“, „Нощта на заека“, „Дракула, Принц на мрака“, „Черната бездна на Доктор М.“, „Черната овца“, „Черна неделя“, „Черната стая“, „Черен Сабат“, „Тъмните очи на Лондон“, „Мракът“, „Среднощ“, „Нощта на ужаса“, „Нощта на демона“, „Нощни криле“, „Нощта на орела“…

Ясно ви е. Ако мракът не съществуваше, авторите на хорър истории щеше да се наложи да го измислят.