Стивън Кинг
Злокобен танц (25)

2

Опитвам се да се върна към основната си тема на размисъл, а именно защо е безполезно да се пита един писател защо пише. Със същия успех можете да питате розата защо е червена. Талантът, както водата, която чичо Клейт откри под нашата морава след вечеря онзи неделен следобед, винаги си е бил там. Само дето талантът е не толкова като вода, а по-скоро като груба руда. Той може да се рафинира — или да използвам предишната аналогия, да се наточи — и да бъде използван по неизброими начини. Наточването и използването са прости операции, изцяло под контрола на новоизлюпения писател. Рафинирането на таланта е въпрос на упражнение. Ако вдигате тежести по петнадесет минути на ден в продължение на десет години, ще развиете мускулите си. Ако пишете по час и половина на ден в продължение на десет години, ще станете добър писател^[1].

Какво обаче се крие там долу? Това е голямото неизвестно, случайната карта в колодата. Не мисля, че писателят има какъвто и да било контрол върху него. Когато изкопаеш кладенец и откриеш вода, пращаш проба на местната агенция по изпитване на водите. Минералното съдържание може да варира страхотно. Не всички версии H₂O са създадени еднакви. По същия начин Джойс Карол Оутс и Харолд Робинс пишат на английски, но въобще не мисля, че пишат на един и същ език.

Има някакво естествено очарование в това да откриеш таланта (но по тази тема е трудно да се пише добре, така че аз дори няма да опитвам — „Оставете го на поетите!“, провикна се той. „Поетите знаят как да говорят за това или поне си мислят, че знаят, а тъкмо до това се свеждат нещата. Поетите да се занимават!“), в онзи магически момент, когато пръчката се стрелне надолу и знаеш, че си попаднал на голямо находище. Има очарование също в изкопаването на кладенеца, рафинирането на рудата, заточването на ножа (и за това не е лесно да се пише; една сага за Героичната Битка на Младия Самобитен Писател, която винаги ми се е струвала добра, е историята за Янгблъд Хоук на Хърман Уоук), но това, за което аз всъщност искам да ви поговоря, е друг тип откривателство — не откриването на самия талант, а онова светкавично прозрение, когато разбереш каква посока ще поеме талантът ти. Например моментът, в който някой малък бейзболист открие не, че може да хвърля топката добре (което вероятно вече е знаел), а че може да хвърля топката по точно определена траектория или да я завърта по точно определен начин. Това също е особено приятен момент. Всичко това, надявам се, ще оправдае малкото автобиографично отклонение, което следва. То не цели да обясни моя собствен интерес към злокобния танц, нито да го оправдае или психоанализира. Целта е единствено да се даде контекст на един интерес, който се оказа доживотен, доходоносен и приятен… освен разбира се, в онези моменти, когато побърканата убийца изскача от тавана на кошмарната къща, в която подсъзнанието ми ме затваря веднъж на около четири месеца.