Стивън Кинг
Злокобен танц (58)

7

„Смаляващият се човек“ на Ричард Матисън (1956) е още един фантазиен роман, представен като научна фантастика в едно десетилетие на реализма, когато дори мечтите трябва някак да се основават на действителността. Това грешно жанрово категоризиране продължава и до днес по единствената причина, че издателите така са си наумили. „Една от най-невероятните научнофантастични класики на всички времена!“ гръмко ни съобщава корицата на последното издание на книгата, направено от издателство Бъркли, като напълно пренебрегва факта, че една история, в която главният герой се смалява с постоянното темпо от около една седма от инча всеки ден, е прескочила далеч отвъд възможните граници на научната фантастика.

И Матисън като Бредбъри не се интересува особено от точната наука. В началото той вмъква необходимото количество дрънканици по въпроса (любимият ми момент е, когато докторът констатира с изумление „невероятния саморазпад“ на Скот Кери) и после напълно ги изоставя. Знаем, че процесът, който в крайна сметка води до там, че Скот Кери е преследван от паяк в собственото си мазе, започва, когато той е облъчен от искряща радиоактивна завеса. Радиацията си взаимодейства с някакъв инсектицид, който той е погълнал няколко дни по-рано и тази комбинация дава начало на смаляващия процес. Това е възможно най-минималната рационална обосновка — нещо като съвременна версия на пентаграми, мистични пасажи и злокобни заклинания. За наш късмет и Матисън като Бредбъри повече се вълнува от мислите и емоциите на Скот Кери, отколкото от неговия невероятен саморазпад.

Струва си да отбележим, че със „Смаляващият се човек“ се връщаме към стария радиоактивен блус и идеята, че хорър историите могат да ни помогнат да материализираме в символична форма онова, което наистина ни тревожи. Няма как да разделим „Смаляващият се човек“ от контекста на атомните опити, междуконтиненталните ракетни снаряди, млякото, обогатено със стронций и прочее. Ако го погледнем по този начин, романът на Матисън (Джон Броснан и Джон Клут, автори на статията за Матисън в Научнофантастичната енциклопедия, твърдят, че това е втората му книга след „Аз съм легенда“, но според мен са пропуснали един ранен негов роман, една военна история, озаглавена „Голобради воини“) е не повече научнофантастична творба от разните филми за гигантски буболечки. Но „Смаляващият се човек“ не е израз единствено на радиоактивните кошмари на автора си. Самото заглавие предполага, че кошмарите имат по-скоро фройдистки характер. Да припомним — според Ричард Пауърс, в „Крадци на тела“ победата на Майлс Бенел над нашествениците се дължи на способността му да се противопостави на обезличаването, на неговия ярък индивидуализъм и отстояването на традиционните американски ценности. Същото може да се каже за романа на Матисън^[1] с една съществена разлика. Ако Пауърс е прав, че „Крадци на тела“ се занимава с унищожаването на свободната личност в обществото, „Смаляващият се човек“ е история за това как личността губи своята власт и става все по-безсилна в един свят все повече под влиянието на машини, бюрокрация и балансирани заплахи, където бъдещите войни винаги се планират с едно наум за „приемливия коефициент на смъртност“. В лицето на Скот Кери имаме един от най-вдъхновените и оригинални символи на съвременното обезценяване на човешката валута. В един момент Кери си мисли, че може би не той се смалява, а светът расте. Но както и да го приемем — смаляване на личността или раздуване на света — резултатът е един и същ: докато се смалява, Скот запазва същността на своята личност, но постепенно губи контрол над заобикалящата го среда. И Матисън, подобно на Фини, вижда работата си като „обикновена история“, при това история, с която той почти е изгубил допир. Ето собствения му коментар по въпроса:

Започнах работа по книгата през 1955 г. Единствената книга, написана, докато живеех на изток, ако не броим един роман, който написах, когато бях на шестнадесет и живеех в Бруклин. Нещата в Калифорния не вървях добре и реших, че ще е добра идея да се върна на изток, по-близо до редакторите си, за доброто на кариерата ми. Бях се отказал да се занимавам с филмовата индустрия. Всъщност нямаше никаква смислена причина да се местя. Просто ми беше писнало от всичко тук и сам се убедих да се върна на изток. Роднините ми бяха там. Брат ми имаше собствен бизнес и знаех, че ако не мога да издържам семейството си с писане, той ще ми намери някаква работа^[2]. Така че заминахме. Написах книгата, докато живеехме в къща под наем в Саунд Бийч, Лонг Айлънд. Идеята ми беше хрумнала няколко години по-рано по време на една филмова прожекция. Гледах някаква комедия с Рей Миланд, Джейн Уайман и Алдо Рей. В една сцена Рей Миланд изхвръкна от апартамента на Джейн набързо, като погрешка беше взел шапката на Алдо. Когато я нахлупи на главата си, тя хлътна чак до ушите му. Помня, че си помислих: „А какво би станало, ако човек сложи собствената си шапка и се случи същото нещо?“ От там дойде и идеята.

Цялата книга беше написана в мазето на наетата къща, като при това направих нещо много хитро — оставих мазето точно както си беше, без да променям нищо. Там долу имаше люлеещ се стол и всяка сутрин аз слизах с бележник и молив, сядах на стола и си представях какво ще се случи на героя ми днес^[3]. Не се налагаше постоянно да си припомням в каква среда съществува героят ми или да си водя записки по въпроса. Всичко беше там, налице около мене. Когато книгата беше превърната във филм, ми беше много интересно да видя декора за снимките в мазето, защото той ми напомни за истинското мазе в Саунд Бийч и за момент можех да се насладя на едно много приятно дежа вю.

Отне ми около два и половина месеца да напиша романа. Отначало използвах същата структура, която използваха във филма — започнах с началото на процеса на смаляване. Но това не вършеше работа, защото отнемаше твърде дълго да се стигне до интересната част. Затова промених последователността, така че читателят веднага да се озове в мазето. Неотдавна, когато си мислех, че може да направят нова версия на филма и ще искат аз да напиша сценария, бях решил да се върна към оригиналната последователност, защото във филма, както и в оригиналния ми ръкопис, до интересната част се стига след известно време. Оказа се обаче, че смятат да го направят комедия с Лили Томлин и от мен въобще не се очакваше да го напиша. В онзи момент Джон Ландис беше избран да го режисира и той искаше всички ние, научните фантазьори, да играем разни дребни роли в продукцията. От мен например той искаше да играя аптекар, който отказва да продаде на Лили Томлин лекарство, защото тя е толкова мъничка, че седи на рамото на интелигентна горила (откъдето ясно се вижда, колко много бяха променили началната ми идея). Аз отхвърлих поканата. Всъщност, началото на сценария повтаряше началния диалог в книгата ми почти едно към едно… но после нещата драстично се отклоняваха.

В момента вече книгата не означава нищо за мен. Всъщност същото се отнася за всичко, написано в онзи период. Ако трябва да избирам, вероятно бих предпочел „Аз съм легенда“, но и двете вече са ми толкова далечни, че никоя не е от особено значение за мен. Точно затова не бих променил нищо в „Смаляващият се човек“. Тя е част от моята история, нямам причина да я променям. Мога само да я разглеждам без особен интерес и с известно задоволство, че все пак е оставила някаква следа. Тъкмо онзи ден препрочетох първия разказ, който успях да продам — „Роден от мъж и жена“ — но изобщо не можах да го свържа със себе си. Помня написването на отделни фрази, но като цяло, онази история е написана от друг човек. Сигурен съм, че и ти изпитваш същото, към ранните неща, които си писал^[4].

Едва наскоро „Смаляващият се човек“ беше издадена с твърди корици от Научнофантастичния книжен клуб. Преди те да се заемат, винаги беше издавана с меки корици. А всъщност „Аз съм легенда“ много повече може да се нарече научна фантастика. Изобщо, не бях направил кой знае колко проучвания. Науката в „Смаляващият се човек“ е чиста измислица. Вярно, попрочетох това-онова и поразпитах малко, но изобщо не може да се каже, че съм намерил рационално обяснение за смаляването на Скот Кери. И всеки ден ми прималява, като се сетя, че измислих да се смалява с 1/7 инча, вместо геометрично и, че писах за тревогата му да не падне от високо, когато това не би му навредило. Но карай да върви. Аз и „Роден от мъж и жена“ не бих написал само няколко години по-късно, защото историята е толкова нелогична. Но какво значение има всичко това?

Писането на книгата ми достави удоволствие, защото и аз като Бозуел наблюдавах Скот Кери и неговите всекидневни обиколки на мазето. Първите няколко дни докато пишех, хапвах по някое парче сладкиш с кафето си. Един ден оставих сладкиша на рафта и той се превърна в част от историята. Освен това мисля, че някои от случките по време на смаляването му са доста добри — човекът, който го взема на стоп, срещата с джуджето, момчетата, които го преследват, влошаващите му се семейни отношения.

Лесно е да се направи резюме на „Смаляващият се човек“, ако се следва последователността, спомената от Матисън. След като преминава през искрящ радиоактивен облак, Кери започва да губи по една седма от инча всеки ден, или около един фут на сезон^[5]. Както казва самият Матисън, това е доста бърз процес, но според него, какво значение има това, ако се вземе предвид, че романът не претендира да е научно обоснован и по нищо не прилича на романите, написани от писатели като Артър Кларк, Айзък Азимов или Лари Нивън. Няма особена логика в това децата от историята на К. С. Луис да попадат в друг свят, само като минат през гардероба, но точно това се случва в поредицата за Нарния. За нас не са от особено значение физиологическите подробности на смаляването и удобното темпо от инч на седмица поне ни позволява лесно да проследим какво се случва.

Приключенията на Скот са представени в ретроспекция, докато той се смалява. Основното действие се развива в седмицата, която Скот предполага, че ще е последната в живота му, докато той се смалява от ръст един инч до абсолютното нищо. Той се е озовал затворен в мазето си, докато се е опитвал да избяга от домашната си котка и от едно врабче. Има нещо особено смразяващо в дуела на Скот с котарака. Имате ли представа какво ще се случи, ако по някаква магическа причина се окажете само педя високи и точно в тоя момент писаната, сгушена пред камината, се събуди и ви види да се мотаете наоколо? Котките, тези безскрупулни убийци, са едни от най-страшните познати бозайници. Аз лично не бих искал да попадам в такава ситуация.

Може би най-добре от всичко Матисън е успял да опише един самотен човек и неговата борба срещу външни сили, които от негова гледна точка са исполински. Ето как завършва схватката, в резултат от която Скот се оказва затворен в мазето:

Той се изправи, като хвърляше още сняг по птицата и виждаше пръските, които отскачаха от тъмния, лъскав клюн. Птицата отскочи назад. Скот се извърна и с мъка направи още няколко крачки, преди птицата отново да го нападне, пляскайки главата му с влажни криле. Той замахна диво и усети, че ръцете му удрят костеливите страни на клюна. Врабчето пак отлетя настрани…

Най-сетне, премръзнал и мокър, той се изправи с гръб, обърнат към приземния прозорец, мятайки сняг по птицата с отчаяна надежда, че няма да се наложи да скочи в мазето, което щеше да се превърне в негов затвор.

Но птицата продължи да напада, спускаше се напред или кръжеше току над него, влажните криле плющяха като мокри чаршафи, развявани от вятъра. Внезапно стрелкащият се клюн започна да го удря по главата, разкъса кожата на скалпа и го събори до стената на къщата… Той пак хвърли сняг, но пропусна целта си. Крилете още пляскаха в лицето му, клюнът отвори нова рана.

С отчаян вик, Скот се извърна, хвърли се към отвореното пространство и запълзя замаяно. Нападащата птица го избута през прозорчето.

Когато птицата блъсва Скот в мазето, той е висок седем инча. Матисън вече е изяснил, че романът до голяма степен е просто сравнение между макро- и микрокосмоса, така че последните седем седмици на героя в този подземен свят се превръщат в едно обособено изживяване, което доста точно копира всичко, което вече се е случило в света отвън. Когато за първи път попада в мазето, героят напълно владее средата и може да упражнява волята си над нея без особени проблеми. Но докато продължава да се смалява, властта му отново започва да отслабва… и се появява нов Противник.

Паякът се спусна към него през сенчестия пясък, драскайки диво с тънките си крака. Тялото му беше гигантско, лъскаво яйце, което потрепваше в черно, докато той нападаше през необезпокояваните купчинки пясък и оставяше след себе си драскотини, в които се стичаха разбутани песъчинки. (…) Паякът го настигаше, пулсиращото му яйцевидно тяло увиснало между чевръстите крака — яйце, което вместо жълтък криеше смъртоносни отрови. Той продължи да бяга, останал без дъх, обзет от смъртен страх.

От гледната точка на Матисън, макрокосмосът и микрокосмосът в крайна сметка се оказват взаимозаменяеми и всички проблеми, на които Скот се е натъкнал, докато се е смалявал, сега се появяват отново, символизирани от паяка, с когото той споделя мазето си. Когато Скот открива, че единственото нещо от неговата личност, което не се е смалило, е умението му да разсъждава и планира, той също открива източник на сила, която не може да бъде заглушена, независимо в кой космос се прилага. Следва бягството на героя от мазето, което Матисън успява да представи като място, толкова странно и плашещо, колкото би бил всеки чужд свят… както и финалното му окуражително откритие, че „в природата няма абсолютна нула“ и че има място, където макрокосмосът и микрокосмосът се срещат.

„Смаляващият се човек“ може да се чете като великолепна приключенска история — тя попада сред няколко книги, които винаги давам на хората, като им завиждам, че ще я прочетат за първи път (в тази категория попадат също „Шалът“ на Блох, „Хобитът“ на Толкин, „Подивял“ на Бъртън Руше). Но в романа на Матисън откриваме повече от обикновено приключение. Това е един вид насочена навън програма за малките хора, провокираща мисълта история за същността на силата — изгубена сила и придобита сила.

Нека за момент се отклоня от книгата на Матисън — като генерал Дъглас Макартър и аз обещавам после да се върна — и да направя това смело обобщение: всичко, написано в жанра на художествената фантазия, се отнася до идеята за силата. Добрата художествена фантазия се занимава с хора, които придобиват сила, но заплащат огромна цена за това или губят силата си трагично. Посредствената художествена фантазия се занимава с хора, които никога не губят силата си и безпрепятствено я упражняват. Посредствената художествена фантазия обикновено е най-привлекателна за читатели, на които подчертано им липсва сила в реалния живот и компенсират този факт, като четат истории за мускулести варвари, чиито майсторски бойни умения са засенчени единствено от изключителните им сексуални подвизи. Често в тези истории се натъкваме на двуметров снажен герой, който с бой си проправя път нагоре по алабастровата стълба на стар разрушен храм, като в едната ръка размахва могъщ меч, а в другата се е отпуснала разсъблечена хубавица.

Този тип писания, попадащи в т.нар. жанр „меч и магия“, не са най-долната форма на фантазията, но като цяло са доста пошли. Все едно подрастващите детективи братя Харди да намъкнат животински кожи и да станат герои на вулгарни малки истории (разбира се, илюстрирани от Джеф Джоунс). Романите „меч и магия“ са разкази за сила, насочени към безсилните. Човекът, който се страхува да не го нападнат кварталните гамени, може да се прибере вкъщи и да си представя как размахва меч, как тлъстият му корем чудодейно се е стопил, а отпуснатото му тяло се е покрило с железните мускули, възпявани от всички тези книжлета в последните петдесет години.

Единственият писател, който пише успешно в този жанр, е Робърт Хауърд — един чудак, живял и умрял в провинциален Тексас (Хауърд се самоубива, докато майка му лежи в кома на прага на смъртта, явно неспособен да си представи живота без нея). Хауърд надмогва ограниченията на своя инфантилен материал чрез чистата ярост на писателския си стил и чрез едно въображение, по-могъщо от всичко, за което Конан би могъл да си мечтае. Творбите на Хауърд са толкова наситени с енергия, че от тях хвърчат искри. Например неговият разказ „Хората от черния кръг“ искри с неестествено ярката светлина на неистовото си напрежение. В своя писателски връх Хауърд е Томас Улф на художествената фантазия и историите за Конан изглежда се раждат по-бързо, отколкото той успява да ги записва. Останалите му произведения обаче са или незабележителни, или направо отвратителни… Думата ще засегне и ядоса легионите негови почитатели, но за мен тя е съвсем точна. Робърт Блох, съвременник на Хауърд, в свое писмо до сп. „Странни истории“ изказва мнение, че дори Конан не е нищо особено. Според него, Конан би трябвало да бъде прокуден в мрачните територии, където най-добре да си прекарва времето, като изрязва хартиени фигурки с меча си. Това, разбира се, вбесява верните последователи на Хауърд, които с радост биха линчували горкия Боб Блох, само ако го бяха спипали в Милуоки.

Още по-ниско от историите „меч и магия“ попадат комиксовите супергерои от единствените два гиганта останали в този жанр — макар че „гигант“ вероятно е неуместна дума тук; според едно проучване, публикувано в „Зловещото списание на Уорън“ през 1978 г., читателите на комикси необратимо са почнали да намаляват. Тези герои (които илюстраторите обикновено наричат „герои по чорапогащи“) са неуязвими. От магическите им тела никога не се лее кръв. Те успяват да дадат заслуженото на такива злодеи като Лекс Лутър без дори да си махнат маските или да се наложи да свидетелстват в съда; те понякога са затруднени, но никога победени^[6].

В другия край на спектъра са фантазийните герои, които или поначало нямат сила, но после я откриват у себе си (както това се случва с главния герой на Стивън Доналдсън в забележителната трилогия „Томас Ковнънт Невярващия“ и с Фродо в Толкиновия епос за Пръстените), или губят силата си, но после я преоткриват като Скот Кери в „Смаляващият се човек“.

Хорър историите от своя страна, както вече казахме, се една малка подгрупа в жанра фантазия, а какво все пак е художествената фантазия, ако не магически разкази? А за какво друго става дума в магическите разкази, ако не за сила? Силата е магия; силата е мощ. Обратното на мощта е немощта, безсилието — т.е. загубата на магията. В историите от жанра „меч и магия“ няма безсилие, нито в историите за Батман, Супермен и Капитан Марвъл, които сме чели като деца и после, да се надяваме, сме изоставили, за да преминем към по-предизвикателна литература и по-широки възгледи за реалностите на житейския опит. Главната тема на художествената фантазия не е владеенето на силата и прилагането й (ако беше така, Саурон, а не Фродо, щеше да е главният герой в сагата на Толкин); главната тема — или поне на мен така ми се струва — е да се намери магията и да се установи как тя работи.

За да се върнем към романа на Матисън, самата идея за смаляването е доста странна, нали? Веднага я свързваме с един куп символи, повечето свързани с двойката мощ/немощ… сексуална или друг тип. В книгата на Матисън смаляването е толкова важно, защото в началото Скот Кери възприема размера като сила, размерът е мощ… размерът е магия. Когато започва да се смалява, той ги губи и трите или поне така си мисли, докато възприятията му се променят. Реакцията му на тази тройна загуба е най-обикновена, сляпа, необуздана ярост:

— Какво мислиш, че ще направя? — избухна той. — Ще ги оставя да си играят с мен? Ти не беше там, не ги видя. Те са като деца с нова играчка. Смаляващ се човек, боже мили, смаляващ се човек! Проклетите им очи направо блеснаха…

Точно както постоянните крясъци „По дяволите“ на Томас Ковнънт в поредицата на Доналдсън, гневът на Скот не скрива неговата немощ, а я подчертава и точно яростта му го прави толкова интересен, реалистичен образ. Той не е Конан или Спайдърмен (Скот кърви обилно преди да успее да се измъкне от мазето, а докато го наблюдаваме как се опитва все по-отчаяно да постигне тази цел, имаме основание да заподозрем, че е едва ли не е обезумял). Скот невинаги знае какво да прави, той обърква конците често и когато това се случи, той прави същото, което биха направили повечето от нас — изпада в детинско изстъпление.

Всъщност, ако приемем смаляването на Скот като символ за неизлечима болест (развитието на една неизлечима болест е свързано със същата загуба на сила, каквато причинява смаляването), ще забележим един модел на поведение, който психолозите описват почти по същия начин, по който го е написал Матисън… само дето психологическото описание е направено години по-късно. Скот следва почти неотклонно стъпките от отричане към гняв, към депресия и накрая примирение. Както и при пациентите с ракови заболявания да речем, номерът изглежда е да се приеме неизбежното и вероятно така да се открият нови източници на сила, водещи обратно към магията. В случая на Скот, а и на много неизлечимо болни пациенти, последният признак на извървения път, е признаването на неизбежното, последвано от истинска еуфория.

Разбираемо е защо Матисън е решил да започне разказа си направо с „интересната част“ и да представи по-ранните събития в ретроспекция, но човек не може да не се зачуди какво би се случило, ако беше разказал историята в нормалната й последователност. Виждаме как Скот губи силата си в няколко, отдалечени един от друг епизоди — в един момент го преследват някакви пубертети, които го мислят за малко дете, а в друг се качва на стоп в колата на човек, който се оказва хомосексуалист. Дори собствената му дъщеря Бет губи уважението си към него, отчасти заради идеята „по-силният е прав“, която се промъква дори в най-просветените отношения между родител и дете (или, можем да кажем, „по-силният има власт“ или „по-силният владее магията“), но най-вече защото неговото смаляване я принуждава постоянно да преосмисля чувствата към баща си, който преди да се заключи в мазето, известно време живее в кукленската къща. В пристъп на истинско черногледство можем да си представим как в някой дъждовен ден Бет кани приятелките си вкъщи да си поиграят с нейния татко.

Но най-болезненият проблем на Скот несъмнено е с Лу, неговата съпруга. Проблемите му са лични и сексуални и мисля, че повечето мъже, дори днес, най-често свързват магията със сексуалната мощ. Една жена, дори да не иска, пак ще може. Един мъж, дори да иска, може да открие, че не може. Лошо. Един ден, когато Скот е с ръст четири фута и един инч, след като се връща от медицинския център, където е бил подложен на всякакви тестове, той попада в ситуация, където загубата на сексуалната мощ става болезнено очевидна:

Луиз го погледна и се усмихна:

— Изглеждаш толкова хубав и чистичък, — каза тя.

Причината не беше нито в думите й, нито в израза на лицето й, но внезапно той болезнено осъзна ръста си. Като се опитваше да разтегне устни в нещо като усмивка, той пристъпи към дивана и седна до нея, като веднага съжали, че го е направил.

Тя го подуши:

— Ммммм, миришеш много хубаво.

— Ти изглеждаш прекрасно, — каза той. — Толкова красива.

— Красива! — възкликна тя. — Не и аз.

Той рязко се наведе и целуна топлата й шия. Тя повдигна ръка и бавно поглади бузата му.

— Колко е гладичка, — промърмори.

Той преглътна. Така ли му се струваше или тя наистина му говореше като на малко дете?

(няколко минути по-късно)

Той бавно издиша през носа.

— Предполагам… би било доста гротескно изпълнение… Все едно да…

— О, моля те, скъпи, — не го остави да довърши тя. — Изкарваш нещата по-лоши, отколкото са.

— Погледни ме, — отвърна той. — Колко по-зле би могло да бъде?

По-късно, в поредната ретроспекция, виждаме как Скот шпионира детегледачката, която Луиз е наела да се грижи за Бет. В серия комично-ужасни сцени Скот превръща пъпчивото, пълничко момиче в богиня на сексуалните му мечти. Чрез това завръщане към младежкото безсилие Матисън успява да ни покаже колко много от своята сексуална магия е изгубил Скот.

Седмица по-късно обаче на един карнавал, когато Скот е около половин метър висок, той се запознава с Кларис, която е джудже и пътува с карнавала. Срещата с Кларис най-ясно демонстрира идеята на Матисън, че изгубената магия може да бъде преоткрита, че магията съществува на толкова много нива, че се превръща в обединяваща сила за микро и макрокосмоса. Когато среща Кларис, Скот е само малко по-висок от нея и в караваната й той открива свят, който напълно му пасва — среда, в която може да си възвърне силата:

Дъхът му спря. Това беше неговият собствен свят — столове и диван, на които можеше да седне, без да се изгуби в тях; маси, до които можеше да застане и да се пресегне отвъд тях, вместо да минава отдолу; лампи, които можеше да включва или изключва, вместо да стои безпомощно под тях като под високи дървета.

И, разбира се, с Кларис той преоткрива сексуалната магия в един епизод, който е колкото жалък, толкова и трогателен. Ние осъзнаваме, че и тази магия ще бъде изгубена за него, че той ще продължи да се смалява, докато и Кларис се превърне в гигант от негова гледна точка. Но смисълът на тези епизоди, макар и смекчен от ретроспективната форма, в която са представени, е съвсем ясен: това, което е открито веднъж, може да бъде открито отново и тъкмо случката с Кларис най-добре оправдава странния, но въздействащ финал на романа:

Той си помисли: „Ако природата съществува в безкрайни нива, може би същото важи за интелигентността.“ И Скот Кери се втурна, търсещ, в новия свят.

Но не, горещо се надяваме, за да бъде изяден от първия градински охлюв или амеба, застанали на пътя му.

Във филмовата версия, чийто сценарий също е дело на Матисън, последната реплика на Скот е триумфалното: „Все още съществувам!“, придружено от космически картини на мъглявини и избухващи галактики. Попитах го дали това е имало религиозно значение или е свързано с неговия по-ранен интерес към живота след смъртта (тема, която добива все по-голямо значение в по-късните му творби като „Адска къща“ и „В какво се превръщат мечтите“). Коментарът на Матисън:

Мисля, че викът на Скот Кери: „Все още съществувам!“ целеше просто да покаже връзката между макроскопично и микроскопично, не и между живота и отвъдното. Любопитен факт е, че ми беше предложено да пренапиша сценария на „Фантастично пътуване“ за продукцията на Колумбия. В крайна сметка не се заех, защото задачата изискваше твърде много технически подробности, а мен повече ме вълнува развитието на героите. Но идеята беше в известен смисъл продължение на края на „Смаляващият се човек“ — впускане в микроскопичния свят с наръч инструменти.

Като цяло можем да кажем, че „Смаляващият се човек“ е история за оцеляване. Има само един съществен образ и въпросите са първични: намиране на храна и подслон, оцеляване, унищожаване на Противника (Дионисиевата сила в иначе предимно Аполониевия свят на мазето на Скот). Книгата не е особено сексуална, но темата за секса е разгледана с доста повече умисъл, отколкото обичайната лековата трактовка на Шел Скот, характерна за булевардните издания от петдесетте. Матисън има важна роля за утвърждаване правото на авторите на фантастика и фантазия да се занимават със сексуалните проблеми по реалистичен и чувствителен начин. Други, допринесли в борбата за същата кауза (наистина беше борба!), са Филип Хозе Фармър, Харлън Елисън и вероятно най-много от всички, Теодор Стърджън. Трудно е за вярване какъв фурор предизвикаха последните няколко страници от „Малко от твоята кръв“ на Стърджън, когато стана ясно какъв точно източник е ползвал вампирът („Луната е пълна“, пише той в едно тъжно, но и смразяващо писмо до приятелката си във финалния абзац, „и на мен ми се ще да имах малко от твоята кръв“), но фурор имаше. Може да ни се иска подходът на Матисън по сексуалния въпрос да е бил не толкова сух, но не можем да не се възхитим, че изобщо се е занимал с този въпрос.

А от гледна точка на идеята за загуба и преоткриване на силата, „Смаляващият се човек“ се подрежда сред най-добрите фантазии от разглеждания период. Но не мислете, че говоря само за сексуална сила и сексуална мощ. Има ужасно досадни критици — повечето новоизпечени фройдисти — на които им се ще да сведат цялата художествена фантазия и хорър литература до темата за секса. Есента на 1978 г. се случи да присъствам на парти, където чух една жена да дава своето тълкувание на финала на „Смаляващият се човек“. Няма да споменавам името й, но, ако изобщо сте чели научна фантастика, значи сте го чували. Вероятно си струва да предам нейното мнение, след като така и така сме на тази тема. Паяците, твърдеше жената, символизират женската вагина. Скот в крайна сметка убива своя Противник, паяк от вида Черна вдовица (най-вагиналния от всички паяци), като го пронизва с карфица (чист фалически символ, нали, нали?). И така, продължи тезата си критичката, след като първо се проваля в сексуално отношение с жена си, после за известно време постига успех с Кларис, а след това губи и тази връзка, Скот символично убива собствения си сексуален нагон, като пронизва паяка. Това е последният му сексуален акт, преди да се измъкне от мазето и да постигне нова свобода.

Всичко това са съвсем добронамерени глупости, но глупостите са си глупости и никога няма да минат за нещо ценно. Споменавам ги, само за да стане ясно срещу какво са били изправени повечето автори на фантазия и хорър. Повечето от тия дивотии се разпространяват от хора, които вярват, тайно или открито, че хорър писателите трябва да са повече или по-малко побъркани. Същите хора са убедени, че книгите сами по себе си служат като някакъв тест на Роршах и биха могли да разкрият всички сексуални фиксации и отклонения на авторите си. Коментирайки насмешливите отзиви, с които беше посрещната „Любов и смърт в американските романи“ на Лесли Фийдлър, 1960 г., Уилфред Шийд между другото казва: „Фройдистките тълкувания винаги предизвикват чистосърдечен смях.“ Това не е кой знае колко лошо, ако вземем предвид, че и най-благоразумните писатели в очите на съседите си са малко откачени. А хорър авторите, предполагам, винаги ще бъдат обсипвани със своеобразни психоаналитични въпроси. При това повечето от нас са напълно нормални. Хийх-хийх-хийх.

Ако оставим на страна фройдистките брътвежи, „Смаляващият се човек“ е една доста добра история, която се занимава с вътрешната политика на силата или, ако предпочитате (и аз предпочитам), вътрешната политика на магията. Това, че Скот убива паяка, цели да ни покаже, че магията не зависи от размера, а от ума и сърцето. Ако тази книга се извисява значително над останалите в този жанр (закачката с ръста е съвсем умишлена) и особено над всички истории, където дребни хора се борят с бръмбари и богомолки (например „Студената война в една провинциална градина“ на Линдзи Гатъридж), то е защото историята на Матисън почива върху толкова интимни въздействащи идеи и защото, в крайна сметка, звучи толкова убедително^[7].