Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danse Macabre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Литературна критика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

8

Атърсън от своя страна разполага с информация, която отлично се връзва с разказа на Енфийлд (структурата на Стивънсъновия роман е великолепна; развива се гладко като майсторски изработен часовник). Той е съставил завещанието на Джекил и знае, че за негов наследник е определен Едуард Хайд. Знае също, че вратата, посочена от Енфийлд, е заден вход за къщата на Джекил.

Тук ще направя едно отклонение. „Доктор Джекил и господин Хайд“ е публикувана поне тридесет години преди популяризирането на идеите на Зигмунд Фройд, но още в началото си новелата на Стивънсън ни предлага стряскащо точна метафора за фройдистката идея за съзнание и подсъзнание — или, за да сме по-точни, за контраста между Свръхего и Ид. Пред нас е една масивна сграда. От страната на Джекил, видима за обществото, сградата изглежда елегантна, приятна и служи за дом на един от най-уважаваните лондонски медици. От другата страна, която е неделима част от къщата, откриваме разруха и мизерия, хора, плъзнали навън в три часа през нощта по разни съмнителни задачи, и онази олющена врата в безцветната стена. От страната на Джекил всичко е наред и животът тече спокоен и порядъчен. От другата страна цари необуздана разюзданост. Джекил влиза от тук, Хайд излиза от там. Дори да сте против фройдистките възгледи и да не сте съгласни с прозрението на Стивънсън за човешката психика, може би поне ще приемете, че тази сграда се явява чудесен символ за двойствената човешка природа.

Да продължа по същество. Следващият, който предлага интересна информация по случая, е една прислужница, станала свидетел на убийството, което превръща Хайд в беглец от закона. Става въпрос за смъртта на сър Данвърс Кару и докато Стивънсън ни я описва, ние долавяме нейния отзвук във всяко противно убийство, запълнило днешните скандални хроники: Ричард Спек и студентките медицински сестри; Хуан Корона, дори злощастният доктор Хърман Тарнауър[1]. Ето звяра, хванат в момента, когато събаря беззащитната си, нищо не подозираща жертва, действащ не интелигентно и коварно, а с тъпо, унищожително насилие. Има ли нещо по-лошо? Само едно нещо, както се оказва: лицето му не се различава особено от лицата, които ни посрещат сутрин в огледалото.

После внезапно избухнал в неописуема ярост, удряйки крак в земята, размахвайки бастуна, държейки се (както описва прислужницата) като луд човек. Възрастният господин отстъпил крачка назад с вид на много изненадан и обиден; тогава Хайд излязъл извън всички граници на приличие и го съборил с удари на земята. В следващия миг с маймунска ярост той затъпкал жертвата си, нанасяйки й с бастуна безброй удари; можело да се чуе как костите на стария се чупят и тялото отскочило на пътя. При ужаса на тази гледка, с викове прислужницата припаднала.

Единственото, което липсва тук, за да придобие това описание истински таблоиден оттенък, е надпис на стената, надраскан с кръвта на жертвата: „Малки прасенца“ или „Хелтър Скелтър“. Стивънсън също ни уведомява, че: „Бастунът, с който било извършено злодеянието, макар че бил от някакво рядко, много здраво и тежко дърво, се счупил в средата при страшния изблик на тази безразсъдна жестокост; едната част се била търколила в близката канавка.“

Тук и другаде в текста Стивънсън описва Хайд като „маймуноподобен“ и загатва, че Хайд, както и Майкъл Ландън в своя върколашки филм, е стъпка назад в еволюционната верига, нещо зловещо в човешката природа, което още не е съвсем заличено. И не е ли тъкмо това, което най-силно ни плаши в мита за върколака? Това е вътрешното зло, в най-свирепия му вид. Нищо чудно, че духовниците, съвременници на Стивънсън, приветстват неговата история. Те най-добре от всички умеят да разпознаят една притча и явно виждат в жестокия побой с бастун на сър Данвърс Кару необуздан изблик на стареца Адам. Според Стивънсън лицето на Върколака по нищо не се отличава от нашето лице и това донякъде отнема хумора от прословутата забележка на Лу Костело в отговор на Лон Чейни Младши в „Абът и Костело срещат Франкенщайн“. Чейни, в ролята на младежа Лари Талбът, преследван заради променливия си външен вид, се жалва на Костело: „Ти не разбираш. Когато изгрее луната, аз ще се превърна във вълк.“ Костело му отвръща: „Аха… ти и още към пет милиона души.“

Във всеки случай убийството на Кару отвежда полицията в апартамента на Хайд в квартала Сохо. Птичката е изхвърчала от гнездото, но инспекторът от Скотланд Ярд, оглавил разследването, е сигурен, че ще го пипнат, защото откриват, че той е изгорил чековата си книжка. „Ами че парите са животът на човека! Няма нужда да правим нищо друго: само ще го чакаме в банката и ще го намерим по бележките.“

Хайд обаче има алтернативна самоличност, в която се превръща. Джекил, изплашен дотам, че да си върне здравия разум, решава никога повече да не използва отварата. След това обаче открива за свой ужас, че промяната вече се случва спонтанно. Той е създал Хайд, за да избяга от ограниченията на порядъчността, но открива, че и злото има своите ограничения и накрая се превръща в затворник на Хайд. Духовенството приветства историята за Джекил и Хайд, защото смята, че тя демонстрира пагубните последици, възникващи, ако човек не държи „низшите си инстинкти“ под строг контрол. Съвременните читатели са по-склонни да симпатизират на желанието на Джекил да открие начин да се измъква — макар и за кратко — от оковите на викторианското благоприличие и морал. Така или иначе, когато Атърсън и икономът на доктора, Пул, разбиват вратата на лабораторията на Джекил, го заварват мъртъв… и тялото, което откриват, е на Хайд. Ето че се е случило най-ужасното нещо. Мъжът е загинал със самосъзнанието на Джекил, но с външността на Хайд. Тайният му грях (неговият личен Белег на звяра, ако щете), който той се е надявал да скрие[2], е завинаги отпечатан на лицето му. Самопризнанието си той приключва с думите: „С тези редове оставям перото и като запечатвам своята изповед, завършвам живота на нещастния Хенри Джекил.“

Лесно е — твърде лесно — да приемем историята за Джекил и неговото злокобно алтерего като религиозна притча, разказана в комиксов стил. Вярно, това е поучителна история, но според мен тя е отлично изследване на лицемерието — какво го предизвиква, какви са опасностите от него, как то вреди на духа. Джекил е лицемерът, който пропада в бездната на тайния грях, а Атърсън, истинският герой на книгата, е негова пълна противоположност. Понеже това ми се струва важно, не само в историята на Стивънсън, но и изобщо в мита за Върколака, нека отнема още малко от времето ви с още един цитат от книгата. Ето как той ни представя Атърсън още на първата страница на „Доктор Джекил и господин Хайд“:

Адвокатът господин Атърсън беше човек с намръщено лице, което никога не се разведряваше от усмивка; равнодушен, скъп на думи и стеснителен в разговор, с флегматични реакции; слаб, висок, сух, мрачен и пак посвоему мил[3]. (…) Беше строг към себе си; пиеше джин, когато бе сам, за да потисне склонността си към хубавото вино; и въпреки че обичаше театъра, не беше прекрачил прага на нито един в продължение на двадесет години.

Линда Ронщад[4] беше казала за Рамоунс, забавна пънк рок група, която се появи преди около четири години: „Тая музика е толкова стегната, че чак причинява хемороиди.“ Същото може да се каже за Атърсън, който в книгата изпълнява ролята на съдебен стенограф и някак успява да мине за най-симпатичния герой в тая история. Той, разбира се, е чистокръвен викториански пуритан и всеки би се страхувал за децата, които старецът би отгледал, но, от гледна точка на Стивънсън, и на адвоката като на всеки човек под слънцето, не му липсва лицемерие. („Можем да прегрешим с мисъл, думи и дела“, твърдят методистите, и щом Атърсън си мисли за хубаво вино, докато си пие джина, той явно е двуличник в мислите си. Тук обаче навлизаме в една сива зона, където е по-трудно да се разграничи идеята за свободната воля. „Умът е маймуна“ казва героят на Робърт Стоун в „Кучешки войни“ и е толкова прав.)

Разликата между Атърсън и Джекил е, че Джекил би използвал джин, за да потисне жаждата си за хубаво вино само за пред хората. В уединението на личната си библиотека, той се оказва способен да изпие цяла бутилка добро порто (и вероятно да се поздрави, че не му се налага да споделя с никого виното си, както и хубавите си ямайски пури). Той самият не би припарил до по-скандалните постановки в Уест Енд, но няма нищо против да ги посети в облика на Хайд. Джекил не желае да потиска своята жажда. Просто предпочита да я утолява тайно.

Бележки

[1] Ричард Спек — американски сериен убиец, изнасилил и убил осем студентки медицински сестри през 1966 г.; Хуан Корона — мексикански сериен убиец, осъден за убийството през 1977 г. на двадесет и пет сезонни работници, открити погребани в плитки гробове. Жертвите вероятно са били повече, но само толкова са открити; Хърман Тарнауър — американски кардиолог, заклет ерген, застрелян от една от жените, с които имал връзка през 1980 г. — Б.пр.

[2] Игра на думи — името на Хайд звучи като английската дума „hide“ — „крия“. — Б.пр.

[3] Трябва да призная, че след като прочетох описанието на Стивънсън, ми беше трудно да си представя какво у Атърсън може да мине за мило. — Б.авт.

[4] Популярна американска певица с продължителна и влиятелна кариера. — Б.пр.