Стивън Кинг
Злокобен танц (18)

5

Хорър историите може да се разделят най-общо в две групи: такива, в които злото е умишлено и произтича от нечие съзнателно злонамерено действие, и такива, в които ужасът се случва отделно и независимо от действията на героите, като удар от мълния. Най-класическият пример за история от втория тип е старозаветният разказ за Йов, превърнат в човешки еквивалент на терен, върху който се разиграва епичен мач между Бог и Сатаната.

Психологическите хорър истории, онези, които разглеждат материята на човешкото сърце, винаги се въртят около идеята за свободната воля, т.нар. зло отвътре, което няма как да припишем на добрия стар Бог. В тази категория влиза Виктор Франкенщайн, който от чиста арогантност създава живо същество от човешки остатъци, а после подпечатва ориста си на грешник, като отказва да поеме отговорността за постъпката си. Тук попада и доктор Джекил, който създава господин Хайд от чисто викторианско лицемерие — желанието му е да може да обикаля и да се забавлява навсякъде, без никой, дори най-долните отрепки на Уайт Чапъл, да заподозрат, че той всъщност е достопочтеният доктор Джекил, чиито крака са винаги здраво стъпили на правия път. Вероятно най-добрата история за злото отвътре е описана в „Издайническото сърце“ на По, където е извършено убийство от чиста злоба, без каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства. Самият По предполага, че разказвачът в неговата история може да се нарече безумец, защото хората имат нужда да вярват, че подобно чисто, немотивирано зло, трябва да е резултат от нечия лудост, дори само заради собствения си здрав разум.

Романите и разказите, в които става дума за външното зло, често е трудно да се вземат на сериозно. Те повече приличат на разновидност на някакви детински приключения, а накрая отвратителните пришълци от космоса винаги биват разгромени или в последния възможен момент Симпатичният Млад Учен открива чудодейно решение. Както, да речем, в „Началото на края“ Питър Грейвс изобретява сонарно оръжие, което изтласква гигантските скакалци в езерото Мичиган.

И все пак, тъкмо идеята за външното е зло се явява много по-обширна и внушителна. Лъвкрафт го е осъзнал отлично и тъкмо затова неговите разкази за необятното гигантско зло са толкова ефективни. Не всичките му произведения са добри, но когато попадне в целта, както например в „Кошмарът в Дънуич“, „Плъхове в стените“ и най-вече „Цвят от космоса“, историите му са просто разтърсващи. Най-добрите му постижения ни карат да усещаме гигантския мащаб на вселената, която ни обгръща и загатват за неясни сили, които биха могли да ни унищожат, стига само да промърморят нещо насън. В крайна сметка, какво е нищожното зло на атомната бомба, сравнено с Нярлатотеп, Пълзящият Хаос, с Йог-Сотот или с Козела с хиляди чеда^[1]?

За мен най-забележителното постижение на „Дракула“ на Брам Стокър е очовечаването на идеята за външното зло, което позволява да го опознаем отблизо по начин, за който при Лъвкрафт не може да става и дума, и да усетим неговата същност. Романът е истинска приключенска история, но без да изпада до нивото на Едгар Райс Бъроус^[2] или „Вампирът Варни“^[3].

Стокър постига описания ефект, като през по-голямата част от дългото си повествование буквално оставя злото извън нашето полезрение. Графът е пред очите ни почти през цялото време в първите четири глави. Дуелира се с Джонатан Харкър, притиска го до стената („По-късно ще има целувки за всички ви“, чува го Харкър да казва на зловещите сестри, докато самият той лежи в полусвяст), а след това изчезва от останалите към триста страници на книгата^[4]. Това е един от най-забележителните и завладяващи номера в английската литература. Илюзия, която почти никой друг не е успял да постигне. Стокър създава своето страховито, безсмъртно чудовище, както едно дете може да направи голям сенчест заек на стената, като размаха пръсти пред светлината.

Графът, изглежда, е едно неизбежно зло. Фактът, че се появява в многомилионния Лондон, не се дължи на злодейството на нито един обикновен смъртен. Премеждията на Харкър в замъка на Дракула не са резултат от някакъв негов грях или вътрешна слабост. Той се озовава в дома на Графа, защото там го праща работодателят му. В същия ред на мисли, смъртта на Луси Уестенра не е заслужена. Нейната среща с Графа в двора на църквата е моралният еквивалент на това да ви удари гръм, докато играете голф. Няма нищо в живота й, което да оправдае гибелта, която я сполетява от ръцете на Ван Хелсинг и годеника й Артър Холмуд — сърцето й, прободено с кол, главата й отсечена, устата, натъпкана с чесън.

Стокър обаче не е невежа и по въпросите на злото отвътре и библейската концепция за свободната воля. В „Дракула“ тази концепция е въплътена в образа на онзи безобиден маниак, господин Ренфийлд, който символизира също първоизточника на вампирите — канибализма. Ренфийлд, който мъчително напредва нагоре по веригата (започва, като похапва мухи, продължава с паяци, а след това минава към птици), кани Графа в лудницата на доктор Сюърд, като отлично осъзнава какво върши. Но би било абсурдно да приемем, че неговият образ е достатъчно значим, та да му се припише отговорността за всички последвали ужасии. Колкото и да е интригуващ, на него просто му липсва такава тежест. Можем да сме сигурни, че Графът би успял да намери начин да влезе, дори без поканата на Ренфийлд.

В известен смисъл тъкмо нравите от времето на Стокър диктуват, че злото, въплътено в Графа, е външно, защото то до голяма степен се явява перверзно сексуално зло. Стокър вдъхва нов живот в легендата за вампирите, като пише роман, който едва ли не се задъхва от сексуалния си заряд. Графът никога не напада Джонатан Харкър — той е предоставен на сестрите, споделящи замъка на Дракула. Единствената среща на Харкър с тези знойни, но смъртоносни харпии, е подчертано сексуална и е описана в дневника му по начин, който за Англия в края на 19-ти век е просто скандален:

Красавицата подви колене и се наведе над мен. Заля ме вълна от сладострастие, едновременно възбуждащо и отблъскващо. Тя изви шия и облиза устните си досущ като животно; луната ми позволи да видя добре тяхната овлажненост, както и червенината на езика й, потрепващ между белите й и остри зъби. (…) За малко се поспря, през което време чух отново примляскването на езика й с устните и зъбите и усетих топлия й дъх върху шията си. Когато тези устни влязоха в досег със свръхчувствителната кожа на гърлото ми, изпитах нежна тръпка, сетне почувствах допира на върховете на два остри зъба. Затворих очи в томителен екстаз и зачаках с туптящо сърце^[5].

В Англия от 1897 г. момиче, което „подвива колене“, не е от типа момичета, които бихте представили на майка си. На Харкър явно му предстои да бъде орално изнасилен и по нищо не личи той да възразява. В това обаче няма нищо лошо, защото той въобще не е отговорен за случващото се. Едно крайно моралистично общество може да намери психологически отдушник по въпросите на секса в идеята за злото отвън: „Това тук е по-голямо и от двама ни, сладурче.“ Харкър е леко разочарован, когато Графът прекъсва задушевната среща, което вероятно важи и за всички ококорени читатели на Стокър.

Жертвите на Графа от друга страна са само жени: първо Луси, после Мина. Реакцията на Луси от ухапването на Графа е същата, като реакцията на Джонатан при срещата с фаталните сестри. Ако погледнем съвсем вулгарно на нещата, Стокър доста елегантно намеква, че Луси изпитва върховно сексуално блаженство. Денем все по-бледата, но напълно порядъчна Луси, се радва на благопристойното ухажване на своя бъдещ съпруг, Артър Холмуд. Нощем тя се отдава на разюздани страсти със своя мрачен, кървав прелъстител.

По времето, когато излиза книгата, в Англия има бум на месмеричните увлечения. Франц Месмер, създателят на явлението, което днес бихме нарекли хипноза, прави публични демонстрации на своите умения. Както Графа, и Месмер предпочита за опитите си млади момичета и ги привежда в състояние на транс, като гали телата им… навсякъде. Много от дамите, станали негови опитни обекти, изпитват „великолепни усещания, понякога завършващи с истински взрив от удоволствие“. Въпросният „взрив“ изглежда в действителност е бил оргазъм. Повечето неомъжени жени по онова време обаче не биха разпознали един истински оргазъм, дори да ги удари по челото, затова явлението се приемало като един от приятните странични ефектите на научния процес. Много от момичетата търсели Месмер и настоявали пак да бъдат поставени в транс. Както се пееше в онази стара блусарска песен: „На мъжете не им допада, но девойките всичко разбират.“ Искам да кажа, че заключенията, направени за вампиризма, важат с пълна сила и за месмеризма: крайният взрив от удоволствие е напълно приемлив, защото е външно явление — онази, която изпитва удоволствието, не е отговорна за собствените си усещания.

Този силен сексуален подтекст вероятно е една от причините образът на Вампира да бележи толкова продължително присъствие във филмите, като се започне с Макс Шрек в Носферату, мине се през версията на Лугоши (1931 г.), интерпретацията на Кристофър Лий и се стигне до екранизацията на „Сейлъмс Лот“ (1979 г.), където Реджи Налдър завършва цикъла и ни връща обратно към Макс Шрек.

Казано накратко, тези истории позволяват на екрана да се появяват жени в оскъдни нощници, докато разни мъже им правят най-невъобразимо ужасните смучки и като цяло се пресъздава отново и отново една ситуация, която явно никога не омръзва на зрителите — първичното изнасилване.

Възможно е обаче сексуалното съдържание тук да е дори по-наситено, отколкото ни се струва на пръв поглед. По-рано споменах, че историите на ужасите ни позволяват да изживеем непряко онези антисоциални емоции и чувства, които обществото изисква от нас да потискаме и да държим под контрол в повечето ситуации, за доброто на всички. Дракула обаче не е обикновена книга за секс — тук няма да попаднете на мисионерската поза. Граф Дракула (а и трите сестри) явно са мъртви от кръста надолу; тяхната любовна игра включва само устата. Сексуалната основа за „Дракула“ е една инфантилна орална фиксация в съчетание с необуздан интерес към некрофилията (а явно и педофилията, като се има предвид, че жертвите на вампирясалата Луси са дечица). Освен това, тук имаме секс без никаква отговорност. По думите на неповторимо забавната Ерика Джонг, сексът в „Дракула“ може да се приеме като абсолютния секс без обвързване и задръжки. Това незряло, инфантилно отношение към секса вероятно е една от причините митът за вампирите, който във версията на Стокър изглежда се свежда до: „Ще те изнасиля с устата си и на теб ще ти хареса — вместо да вливам течности в тялото ти, ще изтегля твоите“, винаги да е бил толкова популярен сред подрастващите, все още борещи се да изяснят собствената си сексуалност. Вампирът явно е успял да намери пряк път през всички объркващи морални норми… а отгоре на всичко е и безсмъртен.