Стивън Кинг
Злокобен танц (52)

1

Вероятно е възможно да се направи преглед на американската хорър и фентъзи литература от последните тридесет години, но той няма да се побере в тази глава от книгата, а вероятно ще отнеме цяла отделна книга, при това доста скучна (може дори да се окаже „труд“, най-яркият представител на подвид Скучна Книга).

За нашите цели тук няма нужда да се занимаваме с всички книги, издадени в жанра — повечето от тях откровено не струват, а аз, както и с телевизионните програми, нямам никакво желание да вадя кирливите ризи на най-тежките случаи. Ако имате желание да четете Джон Сол и Франк де Фелита, никой не ви спира, парите са си ваши. Но аз няма да ги обсъждам тук.

Смятам да разгледам десет книги, които представят всичко добро в този жанр: хорър историите като художествена и като развлекателна проза, неотменна част от литературата на двадесети век, достойни наследници на книги като „Франкенщайн“, „Доктор Джекил и господин Хайд“, „Дракула“ и „Кралят в жълто“ на Чеймбърс. Това са произведения, които според мен изпълняват основната роля на литературата — да ни разкрива истината за нас самите, като ни разказва лъжи за хора, които никога не са съществували.

Някои от книгите, разгледани тук, са официални бестселъри, някои са писани от фентъзи автори, други са дело на писатели, които нямат никакъв интерес в областта на фантазията или свръхестественото сами по себе си, но които са ги използвали като удобен инструмент вероятно един-единствен път (макар много от тях да откриват, че употребата на този инструмент може да се превърне в навик). Доста от книгите, дори да не са точно бестселъри, са запазили своята популярност през годините, вероятно защото хорър историите, на които повечето сериозни критици гледат с насмешка, успешно изпълняват развлекателната си роля, дори да не са особено качествени литературни произведения. Ако пък книгата се случи наистина добра, тя може да разтърси читателите из основи (както това прави „Повелителят на мухите“) по начин, който други литературни форми трудно постигат. Историята винаги е била най-голямото предимство на страшните разкази — от „Маймунската лапа“, до покъртителната новела на Т. Е. Д. Клайн за нюйоркски подземни чудовища „Деца на кралството“. Ето защо на човек му се ще нашите най-големи писатели, които напоследък се явяват и най-големите ни досадници, да се хванат да напишат нещо в този жанр, вместо да си ровят из пъпа в търсене на някоя интелектуална приумица.

Надявам се при обсъждането на тези десет книги да имам възможност да разгледам по-обширно въпросните преимущества на фабула и развлечение и дори да успея да очертая някои от основните теми, които изглежда са общи за повечето добри хорър истории. Би трябвало да успея, защото тематичните линии не са особено разнообразни. При цялото му въздействие върху нас, полето на свръхестественото е доста ограничено в общия литературен план. Винаги можем да разчитаме на появата на Вампира, на нашия рунтав приятел (чиято козина понякога не е толкова ясно видима) Върколака и на Нещото Без Име. Но сега идва ред да обърнем внимание и на четвъртия архетип — Призрака.

Вероятно отново ще се сблъскаме и с напрежението между Аполониевото и Дионисиевото начало, понеже то е присъщо на цялата хорър литература, без значение добра или лоша, което ни връща към онзи безкрайно завладяващ въпрос — кой е наред и кой не е? Тъкмо това е общият корен, нали? И нищо чудно да се окаже, че най-голямата разлика между старата и новата хорър литература, е нарцисизмът; че чудовищата вече се очакват не само на улица Мейпъл^[1], а може да се появят и в собствените ни огледала, по всяко време.