Стивън Кинг
Злокобен танц (46)

1

Всички онези измежду вас, простолюдието, които смятат, че телевизията издиша, дълбоко се лъжат. Както Харлън Елисън посочва в своите понякога забавни, понякога злободневни есета на телевизионни теми, телевизията не издиша. Нея я изсмукват. Двутомната критична реч на Елисън по въпроса е озаглавена „Стъклената гръд“ и, ако не сте я чели, имайте предвид, че тя може да послужи като компас в тази конкретна област. Аз лично прочетох книгата в изумен захлас преди три години и дори фактът, че авторът беше отделил ценно време на нещо толкова несъществено като сериала „Смит и Джоунс“ не успя да засенчи общия ефект, който ме накара да мисля, че съм изпитал нещо подобно на шестчасова надъхваща реч на Фидел Кастро в пълната му сила.

В работата си Елисън се връща отново и отново към телевизията, сякаш е хипнотизиран от очите на отровна змия. Без очевидна причина доста обемното въведение към „Странно вино“ (книга, която ще разгледаме по-подробно в следващата глава), сборник с разкази на Елисън, издаден през 1978 г., е цяла филипика на тема телевизия, озаглавена: „Най-после разкриваме истината! Какво уби динозаврите! А и ти не изглеждаш кой знае колко добре.“

Ако сведем телевизионните размисли на Елисън до тяхната сърцевина, ще видим, че те са много прости и съвсем не са ярко оригинални (ярката оригиналност ще откриете в начина, по който ги е изложил): телевизията покварява, твърди Елисън. Покварява историите, покварява онези, които пишат историите, а в крайна сметка и онези, които ги гледат. Млякото, което бозаем от тази гръд, е отровно. Аз лично съм напълно съгласен с тази теза, но позволете ми да отбележа две неща.

Харлън притежава телевизор. Голям телевизор.

Моят телевизор е дори по-голям от телевизора на Харлън. Всъщност, истината е, че имам Панасоник Синема Вижън, който заема цял един ъгъл в дневната ми.

Да, знам, mea culpa^[1].

Мога да обясня телевизора на Харлън и моята собствена чудовищна машина, но не мога да измисля оправдание за никой от нас. Трябва вероятно също да добавя, че Елисън е ерген и може да си гледа телевизора двадесет часа на ден, ако иска, без да навреди на друг, освен на себе си. Аз от своя страна имам три малки деца у дома — на десет, осем и четири — които са постоянно изложение на влиянието на тая машинария, на нейната възможна радиация, на нейните лъжливи цветове, на въздействието на този лъжемагически прозорец, разкриващ изглед към вулгарния, гнусен свят, където камерите се фокусират върху задниците на Плейбой красавици и продължително съзерцават един помпозен материализъм, който за повечето американци не съществува и никога няма да се превърне в реалност. В Биафра масовият глад е начин на живот, в Камбоджа умиращи деца изхождат собствените си разлагащи се вътрешности, в Близкия Изток една месианска лудост заплашва да погълне здравия разум, а тук, у нас, ние стоим пред телевизора, заплеснати по Ричард Доусън, водещ на „Семейни вражди“, и гледаме Бъди Ебсън в ролята на Барнаби Джоунс. Мисля, че моите собствени три деца са по-добре осведомени за това, което се случва с Гилиган, Капитана и Господин Хауъл, отколкото с инцидента на остров Трите мили през март 1979 г. Дори съм сигурен, че е така.

Хорър жанрът не бележи особени успехи в телевизията, ако не броим вечерните новини, чиито кадри на войници с откъснати крака, цели села и деца обхванати от пламъци, тела в окопи и огромни участъци от джунглата залети с добрия стар Оранжев Агент^[2] предизвикаха младежите да излязат на шествия по улиците, понесли запалени свещи и рецитиращи глуповати заучени фрази, докато нашите войски се оттеглиха, Северен Виетнам победи и отново се стигна до масов глад. Да не говорим, че беше освободен пътят за такива забележителни хуманисти като камбоджанския Пол Пот. Цялата тая кисела каша изобщо не приличаше на телевизионно шоу, нали? Запитайте се само, дали подобна налудничава сюжетна линия би могла да се появи в сериала „Хавай 5.0“? Разбира се, че не. Ако между 1968 г. и 1976 г. президент беше Стийв Макгарет, цялата тая инфекция щеше да бъде избегната. Стийв, Дани и Чин Хо щяха да изгладят цялата бъркотия.

Типът хорър истории, които обсъждаме в тази книга, са подчинени на собствената си нереалност (факт, който Харлън Елисън осъзнава отлично — той категорично отказва думата „фантазия“ да бъде изписвана като описание по кориците на неговите книги). Вече засегнахме въпроса „На кого му е потрябвало да пише страшни истории в свят, изпълнен с истински ужасии?“. Според мен причината хорър жанрът да се проваля почти винаги в телевизионния формат, е тясно свързана с този проблем: „Изключително трудно е да напишеш добра страшна история в свят, изпълнен с истински ужасии.“ Призрак в кулата на шотландски замък просто не може да се мери с хилядамегатонови бойни глави, химико-биологични оръжия и ядрени електроцентрали, които явно се състоят от елементи на детски конструктор, сглобени от несръчни деца. Дори чудовището в „Тексаско клане“ бледнее пред онези мъртви овце в Юта, умъртвени от един от По-Добрите Ни Нервнопаралитични Газове. Ако в онзи момент вятърът беше духал в другата посока, до Солт Лейк Сити щеше да стигне солидна доза от това, което уби овцете. И, приятели мои, някой ден вятърът няма да духа в правилната посока. Помнете ми думите, ако искате, предайте ги и на своя представител в Конгреса. Рано или късно, вятърът се променя.

И все пак, възможно е да се работи в хорър жанра. Съответните емоции могат да бъдат предизвикани от хора, които са решени да го направят. Има нещо оптимистично във факта, че, независимо от всичките световни страхотии, хората все още могат да се разкрещят заради нещо, очевидно невъзможно. Хорър предавания биха могли да се създават от сценаристи или от режисьори… стига ръцете им да не бяха вързани.

За един писател най-дразнещото нещо в телевизионния формат вероятно е забраната да пусне в употреба всичките си умения. Проблемът на телевизионния сценарист доста напомня ситуацията, в която се е озовала човешката раса в разказа на Кърт Вонегът „Харисън Бержерон“. Там на интелигентните хора се поставят електрошокови оглавници, за да им пречат да мислят, по-пъргавите, атлетични хора са принудени да носят тежести по себе си, а хората с изразени творчески умения носят дебели, размазващи картината очила, за да им пречат да възприемат света около себе си. В резултат е създадено общество на абсолютно равенство… но на каква цена.

Идеалният телевизионен сценарист притежава минимален талант, огромно безочие и закърняла душица. Според съвременния изключително циничен холивудски жаргон, най-важното е сценаристът да „се представя добре по срещи“. Дори една от тези квалификации да се промени и горкият сценарист почва да се чувства като бедния Харисън Бержерон. Заради всичко това Елисън, който е писал за „Стар Трек“, „До краен предел“, „Младите адвокати“ и пр., е малко изперкал. Но пък ако не беше, щеше напълно да изгуби уважението ми. Неговата лудост е нещо като медал най-висша степен, като стомашните язви на Джоузеф Уомбо в „Полицейска история“. Няма причина един писател да не може да си изкарва хляба като пише ежеседмично за телевизионни програми. Всичко, което му е нужно, са слаби алфа-мозъчни вълни и възприемане на писателския процес като умствен еквивалент на товаренето на камион с каси кока-кола.

Всичко това се случва отчасти поради федерални разпоредби и отчасти поради максимата, че властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Телевизията достига почти всеки американски дом и финансовите залози са огромни. Затова телевизията става все по-предпазлива с годините. До там, че е заприличала на кастриран стар мързелив котарак, решен да не си нарушава удобството и се придържа към Принципа на най-непротиворечивите ТВ програми. Телевизията е като дебелото хленчещо хлапе, каквото всички сме познавали в детството си, едрото, тромаво дете, което се свива, още когато вдигнеш ръка срещу него, с което всички се заяждат, просто защото то се страхува, че ще се заяждат с него.

Каквото и изразно средство да изберете обаче има един универсален прост факт в хорър жанра, така да се каже основата на всички страшни истории: трябва да изплашите публиката. Рано или късно трябва да си сложите страховитата маска и да се развикате „Буга-буга!“. Не помня кой от мениджърите на нюйоркския бейзболен отбор „Метс“ се беше загрижил за потенциалните тълпи почитатели, които неговият отбор от безхаберни играчи ще привлече: „Няма да се разминем само с дима от скарата, рано или късно ще трябва да им дадем и истинска пържола“. Същото важи и за хорър жанра. Не можете вечно да залъгвате читателя с намеци и да го храните с дим; рано или късно дори великият Х. П. Лъвкрафт е трябвало да покаже чудовището, промъкващо се в избата или в камбанарията.

Повечето добри филмови режисьори в този жанр обикновено ви сервират ужаса съвсем в началото. Те предпочитат да натикат огромен залък в устата на зрителите, почти да ги задавят, а после да ги увлекат в историята, да ги дразнят и да извлекат напълно емоционалната лихва върху първоначалната уплаха.

Първоизточникът, който всеки начинаещ хорър режисьор разучава, разбира се, е най-значимият филм на ужасите за този период — „Психо“ на Алфред Хичкок. Ето ви един филм, където кръвта е ограничена до минимум, но ужасът е раздут максимално. В прословутата сцена под душа ние виждаме Джанет Лий, виждаме ножа, но никога не виждаме ножа, забит в Джанет Лий. Може би си мислите, че сте го виждали, но не е така. Въобразили сте си, че сте го видели и в това се изразява триумфът на Хичкок. Каквато кръв се вижда в тази сцена, тя вече се отича в канала на ваната^[3].

„Психо“ никога не е излъчван в най-гледаното време по телевизията, но стига само онези 45 секунди под душа да се отрежат, филмът спокойно може да мине за телевизионна продукция (поне по съдържание; що се отнася до стила, той е на светлинни години пред обичайните ТВ програми). На практика Хичкок ни сервира огромна сурова пържола чист ужас още преди да е минал четвърт от филма. Всичко останало, дори кулминацията, са само пълнеж. И без въпросните 45 секунди филмът би бил направо монотонен. Независимо от своята репутация, „Психо“ е изключително въздържан хорър филм. Хичкок дори решава да го снима в черно-бяло, та кръвта изобщо да не изглежда като кръв. Често се разказва — едва ли историята е вярна обаче — че Хичкок обмислял да снима филма цветен и само прословутата сцена в банята да е черно-бяла.

И така, докато се задълбочаваме в обсъждането на телевизионния хорър, винаги помнете този факт — телевизията наистина очаква невъзможното от своите малобройни хорър предавания — да ужасят хората без наистина да ги ужасят, да залъгват хората с много цвърчене и никаква пържола.

По-горе споменах, че мога да обясня защо Елисън и аз притежаваме такива големи телевизори, ако и да не мога да го оправдая. Обяснението е свързано с онова, което вече казах за наистина лошите филми. Разбира се, телевизията има твърде хомогенно съдържание, за да произведе такова бижу, като „Нашествието на гигантския паяк“ с неговия тапициран Фолксваген, но от време на време истинският талант си пробива път и се пръква по нещо добро. И дори да не е толкова добро, колкото „Дуел“ на Спилбърг или „Някой ме следи“ на Джон Карпентър, зрителят все пак може да намери някаква надежда. Повече подобни на деца, отколкото на възрастни, търсещи начин да задоволят особения си вкус, почитателите на фантазиите и ужаса никога не губят надежда. Пускат си телевизора, като са съвсем наясно, че ги чака разочарование, но въпреки това се надяват, противно на всякаква логика, че ще попаднат на нещо добро. Рядко се срещат изключителни продукции, но понякога се появява по нещо, което поне може да мине за интересно, като онзи филм на телевизия NBC от края на 1979 г. „Извънземните идват“. От време на време, имаме повод за надежда.

И тъй, понесли надеждата като талисман против долнопробното, нека продължим напред. Само затворете очи, докато се промъкнем през телескопа. Той има неприятния навик да ви хипнотизира и после да ви упои.

Само попитайте Харлън.