Стивън Кинг
Злокобен танц (17)

4

Въпреки че сбирката, в резултат на която бил написан „Франкенщайн“ на Мери Шели, се случила при Женевското езеро, далече от Британска земя, тя спокойно може да мине за едно от най-откачените британски чаени партита за всички времена. В известен смисъл същата тази сбирка може да е допринесла не само за публикуването на „Франкенщайн“ по-късно същата година, но и на „Дракула“ — роман, написан от човек, роден тридесет и една години по-късно.

През юни, 1816 г., групата спътници — Пърси и Мери Шели, лорд Байрън и доктор Джон Полидори — се оказват принудени да стоят затворени в наетата къща в продължение на две седмици, заради проливни дъждове и започват да четат съвместно един немски сборник с истории за призраци, озаглавен „Фантасмагория“. Оттук нататък сбирката придобива подчертано странен характер и кулминира с истински истеричен пристъп на Пърси Шели. Доктор Полидори отбелязва в дневника си:

След обедния чай започна разговор за призраци. Лорд Байрън прочете няколко стиха от „Кристабел“ на Колридж, [частта за] вещерската пазва; в последвалата тишина Шели внезапно изпищя, хвана се за главата и изхвръкна от стаята, понесъл свещ. [Аз] напръсках лицето му с вода и му дадох да помирише етер. Той съзерцаваше госпожа Шели и внезапно се сети, че бил чувал за някаква жена, която имало очи вместо зърна на гърдите. Тази мисъл явно се загнезди в главата му и откровено го ужаси.

Какво може да се очаква от англичани.

Накрая решават всеки в групата да се опита да напише нова призрачна история. Но тъкмо Мери Шели, чието произведение, написано след тази сбирка ще добие най-голяма популярност, се затруднява да започне работа. В началото тя няма никакви идеи и едва няколко дни по-късно въображението й е стимулирано от един кошмар, в който „един бледен последовател на нечестивите науки създава някакво ужасно подобие на човек.“ Това се превръща в сцената на сътворяването, описана в глави четвърта и пета от романа й (цитиран по-горе).

Пърси Биш Шели пише един фрагмент, озаглавен „Убийците“, а Джордж Гордън Байрън създава интригуваща мрачна история, наречена „Погребението“. Но тъкмо добрият доктор Джон Полидори ще се превърне във възможната връзка с Брам Стокър и „Дракула“. След време той развива своя кратък разказ в доста успешен роман. Романът е озаглавен „Вампирът“.

В интерес на истината романът на Полидори не е особено добър и смущаващо напомня разказа „Погребението“, написана от далеч по-талантливия му пациент, лорд Байрън. Възможно е тук да си имаме работа със случай на плагиатство. Известно е, че малко след събитията на Женевското езеро Байрън и Полидори влизат в жестока разпра, която прекратява приятелството им. Едно възможно обяснение за този разрив, е приликата между двете произведения.

Полидори е на двадесет и една години, когато пише „Вампирът“, но го сполетява доста злощастен край. Успехът на романа му го насърчава да се откаже от лекарската професия и да стане професионален писател. Оказва се обаче, че писателския му талант е доста скромен, за разлика от умението му да трупа хазартни дългове. Когато усеща, че репутацията му е непоправимо накърнена, той постъпва по единствения възможен начин за английски джентълмен от онова време и се застрелва.

Излезлият в края на столетието „Дракула“ на Брам Стокър има съвсем бегло сходство с „Вампирът“ на Полидори — тази тематична област е доста ограничена, така че, както ще посочваме отново и отново, дори да не се търси умишлена имитация, известна прилика винаги ще съществува. Можем да сме сигурни обаче, че Стокър е познавал романа на Полидори. След като прочете „Дракула“, човек остава с впечатлението, че авторът не е оставил камък необърнат по време на проучванията си. Нима е толкова трудно да си представим, че в някакъв момент той е почел „Вампирът“ и се е вдъхновил да напише по-добра книга на същата тема? Ще ми се да вярвам, че е било така, както ми се ще да вярвам, че Полидори наистина е откраднал идеята си от лорд Байрън. Това би превърнало Байрън в литературния предтеча на легендарния Граф Дракула, който още в началото се хвали пред Джонатан Харкър, че е изгонил турците от Трансилвания. Самият Байрън от своя страна умира по време на гръцкото въстание срещу турците през 1824 г., само осем години след сбирката със семейство Шели и Полидори на брега на Женевското езеро. Графът несъмнено би одобрил подобна гибел.