Стивън Кинг
Злокобен танц (77)

16

Преди около пет години приключих „Сиянието“, починах си около месец и започнах да пиша нов роман с работно заглавие „Къщата на улица Ценностна“. Щеше да е художествено произведение, базирано на реални събития — по-точно отвличането и след това промиването на мозъка на Пати Хърст (или нейното социополитическо пробуждане, зависи от гледната точка), участието й в банковия обир и престрелката в тайната квартира на SLA в Лос Анджелис^[1] (в моята книга квартирата щеше да се помещава на Улица Ценностна, разбира се), бягството и преследването из страна, изобщо, цялата бъркотия. Струваше ми се обещаваща тема. Беше ми ясно, че събитията ще предизвикат написването на много документални книги, но на мен ми се струваше, че само един художествен роман може успешно да обясни всички противоречия. Все пак романистът е божият лъжец — ако си свърши работата добре, ако държи курса и не изгуби кураж, понякога той успява да открие истината, скрита в сърцевината на лъжата.

Така и не написах тази книга. Събрах каквито можах материали и информация по случая (тогава Пати все още беше в неизвестност, което правеше темата още по-привлекателна за мен, защото означаваше, че мога сам да си измисля финала) и атакувах романа. Атакувах от една страна и нищо не се случи. Опитах от друга и ми се струваше, че нещата вървят доста добре, докато не осъзнах, че всичките ми герои звучат сякаш са излезли, запъхтени и потни, от състезанието по танци на Хорас Маккой в „Уморените коне ги убиват, нали?“. Опитах да променя гледната си точка. Опитах да си представя историята като пиеса, която се разиграва на сцена — този номер понякога ми помага, ако съм попаднал в сериозна писателска криза. Този път обаче не се получи. В своя великолепен роман, „Косата на Харолд Ру“, Томас Уилямс ни казва, че писането на дълга художествена творба означава да събереш всичките си герои в една огромна черна равнина. Те стоят скупчени около огъня на авторовото въображение, топлят си ръцете на пламъците и се надяват, че огънят ще се разгори достатъчно, за да осигури и светлина, не само топлина. Често обаче огънят угасва, всяка светлина изчезва и героите са потопени в мрак. Това е чудесна метафора за творческото писане, но на мен не ми пасва. Мисля, че е твърде деликатна за моя процес. Аз винаги съм виждала романа като черен замък, който трябва да бъда атакуван; укрепление, което трябва да се покори със сила или хитрост. Самият замък обаче изобщо няма признаци да е укрепен срещу нападатели, напротив, той изглежда като да е напълно отворен. Мостът е спуснат над рова, портите са отворени, по кулите няма стрелци с лъкове. Проблемът е, че има само един безопасен път за влизане в замъка. Всеки друг подход води до пълно разгромяване от някаква скрита сила.

С книгата за Пати Хърст така и не открих правилния път навътре. А и през всичките шест седмици, докато опитвах, нещо друго упорито ми се въртеше из главата. Става дума за една статия, която бях прочел, за случайно изпускане на биохимическо оръжие в Юта. Лошите гадинки се измъкнали от херметичните си контейнери и изтребили един куп овце. Но което е по-важно, твърдеше статията, ако само вятърът беше духал в другата посока, добрите хора от Солт Лейк Сити ги е чакала доста неприятна изненада. Статията ми припомни един роман на Джордж Р. Стюарт, „Търпеливата Земя“. В книгата на Стюарт тежка болест унищожава по-голямата част от човечеството и нашият герой, който се е сдобил с имунитет чрез изключително навременно ухапване от змия, става свидетел на екологичните промени, случващи се в отсъствието на хората. Първата част от доста дългата книга на Стюарт е завладяваща. Втората не толкова — твърде много екология, не достатъчен сюжет.

По онова време живеехме в Колорадо и аз често имах възможност да слушам библейската радиостанция, която излъчваше гръмките си предавания от Арвада. Един ден чух проповедникът да нищи фразата: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст“. Хареса ми как звучи — човек би казал, че е взета от Библията, но не е. Всъщност толкова ми хареса, че я записах и я закачих над пишещата си машина: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст.“

Тази фраза, историята за биохимичното изпускане в Юта и спомените ми за книгата на Стюарт се преплетоха с мислите ми за Пати Хърст и SLA и един ден, докато седях пред пишещата машина, а очите ми се местеха между зловещата проповед на стената и влудяващо празния лист, зареден в машината, аз написах, просто, за да напиша нещо: „Светът свършва, но всички в SLA някак имат имунитет. Ухапала ги е змия.“ Погледах написаното известно време, а после добавих: „Край на петролната криза“. Това ми се стори жизнерадостна мисъл по своя си ужасен начин — щом няма хора, няма и безкрайни опашки за бензин. Под първите фрази на листа написах скорострелно: „Край на студената война“, „Край на замърсяването“, „Край на чантите от кожа на крокодили“, „Край на престъпленията“, „Период на отмора“. Последното ми хареса. Звучеше като фраза, която определено трябва да бъде записана. Подчертах я. Постоях още петнадесетина минути, докато слушах Ийгълс на малкия си касетофон и след това написах: „Доналд Дефрийз е тъмен човек.“ Нямах предвид чернокож. Внезапно ми беше хрумнало, че на снимките, направени от охранителните камери по време на банковия обир, в който участва и Пати Хърст, лицето на Дефрийз почти не се вижда. На главата си носи огромна шапка и видът му е по-скоро въпрос на предположения. Написах: „Тъмен човек без лице“, след което вдигнах поглед и отново съзрях страховития малък лозунг: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст“. И това беше всичко. Прекарах следващите две години, пишейки привидно безкрайна книга, наречена „Сблъсък“. Стигна се до там, че почнах да я описвам на приятелите си като „моят личен Виетнам“, защото все си повтарях, че след още стотина страници ще почна да виждам светлината в тунела. Завършеният ръкопис беше над хиляда и двеста страници и тежеше шест килограма — същото тегло като топката за боулинг, която предпочитам да използвам. Една топла юлска вечер го пренесох на тридесет пресечки от нашия хотел до дома на редактора ми. По някаква причина, известна само на нея самата, жена ми беше увила целия пакет в целофан. Докато прехвърлях тежестта от едната ръка към другата за трети или четвърти път, ми хрумна внезапно прозрение. Щях да умра, точно в момента, точно там на Трето Авеню. Бърза помощ щеше да ме открие проснат в канавката, умрял от инфаркт, а чудовищния ми ръкопис, увит в своя целофан, ще се извисява победоносно над прострените ми ръце.

Имаше моменти, когато откровено мразех „Сблъсък“, но в нито един момент не изгубих импулса да продължа да пиша. Дори когато нещата с моите хора в Боулдър се влошиха, книгата ме изпълваше с някаква дива радост. Нямах търпение всяка сутрин да седна пред машината и да се гмурна обратно в онзи свят, където Ранди Флаг понякога беше гарван, а понякога вълк и където голямата битка не се водеше за петрол, а за човешки души. Трябва да призная, изпълваше ме усещането, че танцувам лудешки върху гроба на целия свят. Пишех този роман в един особено тревожен период за света като цяло и за Америка конкретно. За първи път усещахме недостиг на петрол; тъкмо бяхме преживели жалкия край на администрацията на Никсън и първата в историята президентска оставка; бяхме тежко разгромени в югоизточна Азия и се опитвахме да се справим с един куп домашни проблеми — от абортите по поръчка до инфлацията, която растеше главоломно и страховито.

По същото време аз самият страдах от странен случай на професионално изоставане от тези тенденции. Четири години по-рано работех в обществена пералня за долар и шестдесет на час и пишех „Кери“ в най-топлата част на един фургон. Дъщеря ми, която тогава беше почти на една година, се обличаше предимно с дрехи втора употреба. Година по-рано се бях оженил за жена си, Табита, облечен в костюм под наем, който ми беше твърде голям. Скоро си намерих работа като гимназиален учител, но с жена ми бързо открихме, за наше огромно съжаление, че годишната ми заплата от 6400 долара няма да надвиши особено доходите ми в пералнята и още следващото лято аз се върнах да работя и там.

Тогава успях да продам „Кери“ на издателство Дабълдей, те пък препродадоха правата за изумителна сума пари, която за онова време беше почти рекордна, и животът ни почна да се движи със свръхзвукова скорост. Правата на „Кери“ бяха закупени за филмова версия. „Сейлъмс Лот“ беше купена за огромна сума и после правата за филмирането й също бяха закупени. Същото се случи и със „Сиянието“. Внезапно всичките ми приятели решиха, че съм богат, което беше лошо само по себе си, но още по-страшен беше фактът, че може би наистина бях забогатял. Хората почнаха да ми говорят за инвестиции, за данъчни облекчения, за преместване в Калифорния. Тези промени бяха достатъчно предизвикателство, но отгоре на всичко онази Америка, в която бях израснал, изглежда изчезваше току пред очите ми. Познатата Америка заприлича на красив пясъчен замък, построен за съжаление под линията на прилива.

Първата вълна, която го достигна (или поне първата, която аз усетих), беше онова отдавнашно съобщение, че руснаците са спечелили надпреварата за извеждане на сателит в космоса… но сега вече приливът се задаваше с пълна сила.

И ето тук, най-накрая струва ми се, лицето на двойния върколак ни се разкрива. На пръв поглед „Сблъсък“ почти напълно се вписва в онези общоприети норми, които обсъждахме: Аполониево общество, хвърлено в хаос от Дионисиева сила (в този случай смъртоносен щам на супер-грип, който убива почти всички). След това оцелелите от тази напаст се озовават разделени в два лагера: единият, разположен в Боулдър, Колорадо, се опитва да наподобява току-що разрушеното Аполониево общество (с няколко съществени промени); другият, разположен в Лас Вегас, Невада, е драстично Дионисиев по своята природа.

Първата Дионисиева проява в „Екзорсистът“ е онзи момент, когато Крис Макнийл (Елън Бърстийн) чува лъвския рев откъм тавана. В „Сблъсък“ Дионисий оповестява пристигането си, когато старият Шевролет се блъсва в колонките на изоставена бензиностанция в Тексас. В „Екзорсистът“ Аполониевото равновесие е възстановено, когато виждаме как майката на бледата Рийгън Макнийл я отвежда към колата си. В „Сблъсък“ мисля този момент настъпва, когато двамата главни герои на книгата, Стю Редман и Франи Голдсмит, стоят пред плексигласовата преграда в болницата в Боулдър и се взират в очевидно нормалното новородено бебе на Франи. Както и в „Екзорсистът“, завръщането към равновесието никога не ни се е струвало толкова приятно.

Но под всичко това, прикрито под моралните клишета на хорър историята (а може би не чак толкова добре прикрито) можете да забележите лицето на истинския Върколак. Една от движещите сили за мен при създаването на книгата несъмнено беше възможността да унищожа цяло едно формирано общество от раз. В известен смисъл се почувствах като Александър, който вдига меча си над Гордиевия възел и изръмжава: „Майната му на разплитането, имам по-добра идея“. Почувствах се и като Джони Ротън в началото на онази наелектризираща песен на Секс Пистълс „Анархия във Великобритания“. С ниско, гърлено кискане, което можеше да е излязло от устата на самия Рандал Флаг, той отчетливо произнася: „Точно… сега!“. Ние чуваме гласа му и веднага изпитваме дълбоко облекчение. Най-лошото вече се е случило; попаднали сме в ръцете на истински безумец.

В този контекст унищожаването на света какъвто го познаваме се превърна в истинско облекчение за мен. Край на Роналд Макдоналд! Край на глупавите програми и сапунените сериали по телевизията — нищо друго освен снежинки на телевизионния екран! Край на тероризма! Край на глупостите. Само Гордиевият възел се въргаля разнищен в праха. Искам да кажа, че под маската на писателя на морални хорър разкази (който, подобно на Хенри Джекил, винаги върви в „правия път“), се крие съвсем различно създание. Да речем, че той живее там долу, на третото ниво на Джак Фини; той е екзалтиран нихилист, на когото, за да продължим метафората с Джекил и Хайд, не му стига да стъпче крехките кости на едно пищящо малко момиче, а изпитва желание да танцува победоносно на гроба на целия свят. Точно така, приятели, в „Сблъсък“ аз имах възможност да сложа кръст на цялото човечество и това ми беше изключително забавно!

Тогава къде остава етиката?

Нека да ви кажа какво мисля аз. Аз мисля, че тя остава там, където винаги е била: в сърцата и умовете на добронамерени мъже и жени. В случая на писателя това може да означава да се постави нихилистично начало и постепенно да се припомнят старите уроци за човешките ценности и човешкото поведение. В случая на „Сблъсък“ конкретно, началото беше поставено с мрачното осъзнаване, че човешката раса носи със себе си някаква дребна гадина, която става все по-опасна, колкото повече напредва технологичния прогрес. В началото си представях тая гадина визуализирана в лицето на SLA, а по-късно тя придоби формата на вируса на супер-грип, който се оказа освободен чрез една-единствена техническа грешка. Идеята съвсем не е преувеличена, ако се замислите какво се случи на остров Трите мили миналата година или ако вземете предвид факта, че военните от база Лоринг в моя роден щат бяха готови да скочат в самолетите и да се втурнат да бомбардират Русия заради една забавна малка компютърна грешка, която показваше, че руснаците са изстреляли ракетите си към нас и сега вече ни чака Голямата патърдия. Като чисто и просто се съгласих със себе си да оставя няколко оцелели — без оцелели няма история, нали така? — имах възможност да обрисувам един свят, в който атомните оръжия така и ще си ръждясат, неизползвани, и в лудата вселена, която минава за наш дом, ще се възцари някакъв нормален етически, политически и екологичен баланс.

Не мисля обаче, че някой знае какво наистина си мисли — или дори какво точно знае — докато не се хване да го напише. Така постепенно осъзнах, че първата работа на оцелелите ще бъде да подновят старите вражди и веднага след това да потърсят старите оръжия. И още по-лошо — всички тези смъртоносни играчки ще са изцяло на тяхно разположение и цялата ситуация може да се превърне в състезание коя група откачалки първа ще открие начин да ги изстреля. Лично за мен урокът, който научих, докато пишех „Сблъсък“, беше, че разсичането на Гордиевия възел унищожава загадката, а не я решава и последното изречение в книгата е признание, че загадката все още е в сила.

Книгата се опитва също да ознаменува по-светлите аспекти на нашия живот: човешката смелост, приятелството и любовта в един свят, който обикновено изглежда лишен от любов. Независимо от апокалиптичната си тема, „Сблъсък“ е предимно изпълнена с надежда книга, отразяваща мнението на Албер Камю, че „щастието също е неизбежно“.

Майка ми се изразяваше доста по-прозаично, като казваше на двама ни с брат ми да се надяваме на най-доброто, но да очакваме най-лошото — този съвет обобщава най-точно книгата, каквато е останала в паметта ми.

И така, на кратко, надяваме се на едно четвърто ниво (троен Върколак?), което отново да ни върне към хорър автора не само като писател, но и като човешко същество, етичен мъж или жена, поредният пътник в лодката, поредният пътешественик поел натам, накъдето пътуваме всички. Надяваме се, че ако види свой спътник паднал, писателят ще опише случката — но не преди да е помогнал на падналия да се изправи на крака, да е изтупал праха от дрехите му и да се е уверил, че може да продължи напред. Такова едно поведение обаче не може да е резултат от почтени интелектуални възгледи; то е породено от съществуването на любовта — един най-обикновен практически факт, практическа сила в нашите човешки дела.

В крайна сметка етиката е систематизиране на онези неща, които според сърцето ни са верни и онези неща, които в сърцето си знаем, че са необходими, за да можем да живеем сред други хора… състояние иначе известно като цивилизация. Ако премахнем етикета „хорър история“ или „фантазия“ и го заменим просто с „литература“ или още по-просто, с „измислица“, вероятно ще ни е по-лесно да видим, че не върви с лека ръка да се отправят такива обобщени обвинения в неморалност. Ако приемем, че моралността произтича от доброто сърце — и няма нищо общо с разни смешни пози и нереалистични герои, които в края винаги заживяват щастливо — а неморалността се дължи на безразличието, на претупаните наблюдения и на израждането на драмата или мелодрамата с цел печалба — парична или друга — тогава е очевидно, че сме стигнали до един ключов възглед, който е едновременно практичен и съвсем човешки. Измислицата е истината в сърцевината на лъжата и за хорър историите, както и за всеки друг тип история, важат същите правила, които са били в сила още тогава, когато Аристофан разказал своята страшна история за жабите: етиката е да разкажеш истината, такава, каквато я усещаш в сърцето си. Когато попитали Франк Норис дали не се срамува от грубостта и вулгарността на романа си „Мактийг“, излязъл в началото на века, той отговорил: „Че от какво да се срамувам? Не съм излъгал, не съм раболепничил. Казах им истината.“

Видяна в тази светлина, хорър историята, струва ми се, е по-вероятно да бъде оправдана, отколкото заклеймена.