Стивън Кинг
Злокобен танц (43)

1

Сериозните почитатели на хорър жанра вероятно вече неловко се чудят дали не съм си изгубил ума — стига, разбира се, да приемем, че изобщо съм го имал. Успях да посоча няколко (вярно, съвсем малко, но все пак няколко) добри неща за „Амитивилски ужас“ и дори изкарах „Пророчество“ — филм, който открай време се счита ужасен — не чак толкова лош. Ако и вие попадате в групата на притеснените читатели, опасявам се, че нещата ще се влошат, защото по-късно смятам да се изкажа решително в полза на английския писател Джеймс Хърбърт, автор на „Плъховете“, „Мъглата“ и „Оцелелият“. Това обаче не е съвсем същото, защото Хърбърт не е лош писател, а е дамгосан като такъв от почитатели на фентъзи жанра, които не са чели творбите му.

Няма да се опитвам да оправдавам лошите филми, но когато човек прекара двадесет години, претърсвайки киносалоните за някой скрит диамант (или поне късче диамант) сред жалките второкласни филми, той осъзнава, че ако не запази чувството си за хумор, с него е свършено. Освен това започва да търси скрити шаблони и да се радва, когато ги открие.

А има и още нещо, което най-добре да си призная директно: ако човек изгледа достатъчно хорър филми, той някак се пристрастява към най-долнопробните сред тях. Филми, които са просто зле направени (като например „Завръщането“, неуспешният опит на Джак Джоунс да направи хорър филм), могат незабавно да се пренебрегнат. Но истинските фенове на жанра не могат да се наситят на филми като „Мозъкът от планетата Възбуда“ („Пришълец от друг свят с ненаситен глад за земни жени“). Вярно, обичта към тези филми е като обичта на родители към дете идиотче, но все пак е обич, нали така? Така.

В този ред на мисли ще си позволя да цитирам в пълното й великолепие една рецензия, поместена във филмовото приложение на списание „Замъкът на Франкенщайн“. Филмовото приложение излизаше на неравни интервали заедно със забележителния журнал на Калвин Бек, чак докато публикуването му беше прекратено. Тази рецензия всъщност е взета от последния издаден брой на списанието, №24. Ето какво има да каже един непрофесионален критик (вероятно самият Бек) за филма от 1953 г. „Чудовищният робот“:

Тъкмо заради шепа филми като този, списването на това приложение си заслужава усилията. Един от най-добрите ужасни филми, създавани изобщо, този абсурден бисер ни представя най-икономичното космическо нападение в историята на киното: един Ро-Мански нашественик, състоящ се от а) костюм на горила и б) шлем за гмуркане с прикрепени антени. Натикан в една от по-разпознаваемите Холивудски пещери със своята космическа машина за мехурчета (не, това не е шега, машината, която се явява двупосочен извънземен аудио-видео комуникатор, всъщност представлява бракувано радио от армейска разпродажба, поставено върху малка масичка и изпускащо сапунени мехури), Ро-Манецът се опитва да унищожи последните шест души, останали на земята, за да освободи планетата за колонизиране от другите Ро-Манци (от планетата Ро-Ман, разбира се, откъде другаде?). Този ранен опит в 3D киното си е спечелил легендарна (и съвсем заслужена) слава като един от най-смехотворните набързо скалъпени ниско бюджетни проекти, ако и да има някакъв откачен смисъл, когато се погледне като детинска фантазия за чудовища (всичко се оказва кошмар на едно побъркано от научната фантастика хлапе от петдесетте). Енергичните музикални композиции на Елмър Бърнщайн са чудесни и поддържат темпото на филма. Филмът е режисиран в рамките на три трескави дена от Фил Тъкър, режисьор също на безизвестния, но също тъй смехотворен проект с Лени Брус „Врява в залата за танци“.

В ролите Джордж Нейдър, Клаудия Барет, Джон Майлонг, Селена Ройл.

Ех, Селена, къде ли си сега?

Лично съм гледал рецензирания тук филм и потвърждавам, че всяка дума е вярна. Малко по-нататък в тази глава ще видим какво има да каже „Замъкът на Франкенщайн“ за други два легендарно лоши филма, „Слуз“ и „Космическо нашествие“, но точно сега сърце не ми дава да се занимавам с тях. Нека само кажа, че допуснах огромна грешка, когато гледах „Чудовищният робот“ (Ро-Манците донякъде могат да се разглеждат като шантави предшественици на злите циклони в „Бойна звезда Галактика“) преди десетина години. Даваха го по телевизията, събота вечерта и аз се приготвих да го гледам, като първо изпуших един доста добър джойнт. Не пуша трева често, защото изведнъж всичко ми се струва ужасно смешно. Онази вечер за малко да си докарам херния от смях. Смеех се със сълзи и буквално бях на пода през по-голямата част от филма. За мой късмет продължителността му е само шестдесет и три минути. Ако трябваше да гледам как Ро-Манецът си настройва армейското радио/машина за мехурчета „в една от по-разпознаваемите Холивудски пещери“, мисля, че щях да пукна от смях.

Тъй като едно задушевно обсъждане на ужасните филми (за разлика от филмите на ужаса) се явява един вид разкриване на дълбоки съкровени тайни, най-добре веднага да си призная, че не просто харесах „Пророчество“ на Франкънхаймър, а и го гледах три пъти. Единственият друг лош филм, който се радва на същото внимание в личната ми класация, е „Магьосник“ на Уилям Фридкин. Него го харесах заради изобилието от кадри в близък план на мъже, работещи здраво и затормозени машини, на огромните колела на камион, въртящи се в рядка кал и разръфани ремъци, всичко това запечатано с камера Панвижън-70. Страхотия! Изобщо „Магьосник“ ми се стори крайно забавен филм^[1].

Но да оставим сега Фридкин и да последваме Франкънхаймър в мейнските гори. Само дето филмът не е сниман в Мейн, а в щата Вашингтон и това си личи. Филмът разказва за здравен инспектор (Робърт Фоксуърт) и съпругата му (Талия Шайър), които отиват в Мейн да проверят дали една хартиена фабрика замърсява водите в района. Действието би трябвало да се развива някъде в северен Мейн — може би около Алагаш — но сценарият на Дейвид Селцър успява някак да прехвърли цял южен окръг на щата на сто и петдесет мили северно. Поредният пример за холивудското въображение. В екранизираната версия на „Сейлъмс Лот“, съгласно сценария на Пол Монаш едноименното градче се намира в околностите на Портланд, но в един момент младата двойка Бен и Сюзън съвсем между другото отиват на кино в Бангор — някакви си три часа път с кола. Иха.

Героят на Фоксуърт е фигура, която заклетият почитател на хорър филмите е виждал поне сто пъти: Отдаденият Млад Учен със съвсем леко Посребрени Коси. Жена му иска да имат дете, но Фоксуърт отказва да създаде нов живот в свят, където бебетата понякога ги изяждат плъхове, а развиващото се общество продължава да изхвърля радиоактивни отпадъци в океаните. Той с готовност приема пътуването до Мейн, за да се отърве от караниците за малко. Жена му с готовност приема пътуването до Мейн, защото е бременна и търси начин да му го съобщи по-безболезнено. Явно колкото и да е против размножаването, Фоксуърт явно е оставил противозачатъчните грижи изцяло на жена си, в ролята мадам Шайър, която успява да изглежда съвсем изтощена през целия филм. Изобщо не е трудно да повярваме, че всяка сутрин си драйфа закуската.

Но веднъж щом се озовава в Мейн, тази не съвсем обичайна двойка открива, че нещата са доста по-сложни. Местните индианци и хартиената фабрика са на нож по повод предполагаемото замърсяване. Още в началото един служител на фирмата само дето не разпорва водача на индианските протести с автоматичен трион. Гадост. Но признаците на замърсяването са още по-гадни. Фоксуърт забелязва, че старият индиански Уала (никой не смее да го нарича Вожда) постоянно си изгаря ръцете с цигарата, защото не усеща никаква болка — класически признак на живачно отравяне, посочва мрачно ученият на жена си. На брега на реката изскача попова лъжичка с размера на сьомга, а докато е на риболов, Фоксуърт вижда сьомга кажи-речи с размера на делфин.

За зла участ на бременната му съпруга, той улавя няколко риби и двамата ги изяждат, което се оказва много лошо за нероденото дете. Макар че въпросът какво точно може да роди госпожа Шайър след няколко месеца е оставен на нашето въображение. Към края на филма, това вече далеч не е най-важният въпрос.

В една мрежа в потока са открити мутирали бебета — ужасяващи, сбръчкани създания с черни очи и деформирани тела, които мучат и плачат, почти с човешки глас. Тези „деца“ са най-забележителният специален ефект във филма.

Майка им е някъде там и не закъснява да се появи, изглеждаща като нещо средно между одрано прасе и обърната наопаки мечка, и преследва Фоксуърт, Шайър и цялата им група. Пилот на хеликоптер си изгубва главата (но съвсем деликатно, все пак филмът е разрешен и за по-млада публика); Старият Лош Директор, Който Е Лъгал На Всяка Крачка също е бастисан. В един момент чудовищната майка прекосява езеро, което прилича на детски надуваем басейн сниман от подходящия ъгъл (което навява спомени за такива чудеса на японските специални ефекти като „Хидра, триглавото чудовище“ и „Годзила срещу чудовището Смог“) и се втурва в една хижа, където се е укрила намаляващата група. Макар да ни е представен като типичен гражданин от самото начало, Фоксуърт успява да убие чудовището с лък и стрела. Докато Фоксуърт и Шайър отлитат от пустошта, виждаме как друго чудовище надига глава и проследява с поглед отдалечаващия им се малък самолет.

„Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро излезе приблизително по едно и същ време с „Пророчество“ (юни-юли 1979 г.) и за мен е крайно интересно (и забавно) как така Ромеро е направил хорър филм с бюджет към два милиона долара, който изглежда сякаш е правен с шест милиона, докато Франкънхаймър е направил филм за дванадесет милиона, който изглежда сякаш са били не повече от два.

Има един куп грешки във филма на Франкънхаймър. Никой от индианците не се играе от истински индианец. Старият индиански вожд има типи в северна Нова Англия, при положение че местните племена винаги са строили хижи. Научните факти, ако и да не са съвсем погрешни, са използвани избирателно, което не е никак честно, като се има предвид, че създателите претендират да са направили филм на тема „социална отговорност“. Героите са сковани, специалните ефекти (с изключение на онези странни бебета) не струват.

Признавам, всичко това е вярно. Но аз все пак инатливо и безпомощно се връщам към факта, че на мен филмът ми хареса и дори само докато пиша за него ми се ще да отида и да го гледам четвърти (а може би и пети) път. Бях споменал, че човек започва да вижда и оценява шаблоните в хорър филмите и дори да ги обича. Тези шаблони понякога са стилизирани като движенията в японски театър Но или сцените в уестърн на Джон Форд. А „Пророчество“ е препратка назад към хорър филмите от петдесетте, точно както групите Секс Пистълс и Рамоунс са препратка към рок експлозията на „мръсните бели момчета“ около 1956–59 г.

За мен връщането към „Пророчество“ е като де се отпусна в старо, удобно кресло и да се видя с добри приятели. Всички съставки са налице. Робърт Фоксуърт със същия успех би могъл да е Хю Марлоу от „Земята срещу летящите чинии“ или Ричард Карлсън от „То дойде от космоса“, или Ричард Денинг в „Черният скорпион“. Талия Шайър пък би могла да е Барбара Ръш или Мара Кордей, или още половин дузина героини от филми за чудовища от тази ера на Големите Буболечки (макар че в интерес на истината, мадам Шайър, която беше великолепна в ролята на колебливата девойка, обект на любовта на Роки Балбоа, за мен се оказа известно разочарование — тя не е толкова красива, колкото да речем Мара Кордей и въобще не си облича цял бял бански, когато всички знаят, че за този конкретен тип филм на ужасите е задължително в някакъв момент героинята да се появи — и да бъде тормозена от звяра — в цял бял бански).

Чудовището също не изглежда много убедително, но на мен ми хареса, защото е от стария тип чудовища, духовна сестра на Годзила, Могъщия Джо Янг, Горго и всеки динозавър, замръзнал в леден глетчер и успял да са измъкне, за да се втурне по Пето Авеню, като разрушава магазини за електроника и яде полицаи. Чудовището в „Пророчество“ ме върна към една безгрижно пропиляна част от моята младост, която включваше такива сприхави приятели като Венерианеца Имир и Смъртоносната богомолка (която преобръща градски автобус и за един знаменит момент на екрана ясно се вижда името ТОНКА^[2]). Да, въпреки всичко, тя е съвсем сносно чудовище.

Замърсяването с живак също е доста добра идея — осъвременена версия на старата сюжетна завръзка, където гигантските чудовища мутират заради нещо радиоактивно. А да не забравяме също, че чудовището вижда сметката на всички лоши типове. Вярно, по едно време убива и едно хлапе, дошло на излет с родителите си, но пък то си го заслужава — донесло си е радио и омърсява Дивата природа със своя упадъчен рокендрол! Единственото, което липсва в „Пророчество“ (и пропускът вероятно е съвсем неволен) е сцена, в която чудовището да разруши проклетата фабрика за хартия до основи.

„Нападението на гигантския паяк“ също звучи сякаш е извадено направо от петдесетте и в него дори участват много от тогавашните актьори, включително Барбара Хейл и Бил Уилямс. Някъде към средата на филма имах чувството, че наистина съм попаднал на някой шантав епизод от шоуто на Пери Мейсън.

Вярно, че нападащият паяк е само един, но зрителите по никакъв начин не се чувстват излъгани, защото паяка си го бива. „Паякът“ явно представлява малък Фолксваген покрит с десетина мечи кожи и с по четири крака, прикрепени от двете страни, които вероятно са били управлявани от актьори, скрити вътре в колата. Дори стоповете на колата са умно използвани като примигващи червени очи. Човек не може да не се възхити на такъв гениален номер за съкращаване на бюджета.

Изобщо, лошите филми изобилстват. Всеки почитател има своите предпочитания. Кой може да забрави големия платнен чувал, който би трябвало да мине за Калтики, безсмъртното чудовище в едноименния италиански филм от 1959 г.? Или японската версия на Джекил и Хайд, „Човекодовището“? Друг мой любимец е пламтящият филтър от цигари Уинстън, който трябва да мине за катастрофиращ космически кораб в „Пубертетът чудовище“, а също и Алисън Хейс, сякаш избягала от професионален баскетболен отбор в „Нападението на петдесетфутовата жена“ (само ако можеше да я съберем с „Изумителният колосален мъж“ на Бърт И. Гордън — какви деца биха им се родили!). Сещам се и онзи великолепен момент в „Руби“ от 1978 г. — нищо особено като сюжет, просто лятно кино, обитавано от призраци — когато един от героите пуска монета в автомата за кола, но вместо това чашата му се пълни с кръв. Понеже вътре в машината, разбирате ли, всички маркучи са свързани към отрязана човешка глава.

В „Децата на Каин“, един уестърн хорър (нещо като Били Хлапето среща Дракула), Джон Карадайн пътува към Дивия Запад, натоварил в каруцата си каца солена, вместо с прясна вода, за да запази по-добре отрязаните си човешки глави (вероятно заради историческия момент една машина за кола тук би била анахронизъм). В един от ония филми пък, където героите откриват забравено кътче от земята — в случая с участието на Сезар Ромеро — всички динозаври са анимационни. Не трябва да забравяме и „Рояк“ на Ъруин Алън с невероятните му плетеници и актьорския състав от Познати Лица. Ето ви един филм, който подобри дори рекорда на „Пророчество“ — филм за дванадесет милиона долара, който изглежда сякаш е правен за жълти стотинки.