Стивън Кинг
Злокобен танц (76)

15

Ако оставим настрана семантиката, това, което всъщност казват всички онези, които критикуват хорър разказите (или просто се чувстват неловко, задето тайно ги харесват), изглежда е: вие продавате смърт, безобразия и чудовища; вие търгувате с омраза и насилие, смъртност и ненавист; вие сте поредните представители на онези хаотични сили, които застрашават света днес.

Накратко, вие сте неморални.

След излизането на „Зората на мъртвите“ един критик попитал Джордж Ромеро дали според него такъв филм, изпълнен с кървища, канибализъм и гротескно преувеличено насилие е признак на здраво общество. В отговор Ромеро, достоен наследник на остроумието на Хичкок, попитал критика дали според него повреденият при ремонт двигател на самолет DC-10, причинил смъртоносната катастрофа през 1979 г., е признак за здраво общество. Отговорът му не бил взет сериозно и приет като дребно заяждане („Човек остава с впечатлението, че на Ромеро му харесва този род полемика“, почти мога да си представя как си мисли критикът).

Но да видим дали заяждането наистина е било толкова дребно и изобщо да навлезем една идея по-дълбоко, отколкото сме слизали досега. Става късно, вече свирят последния валс и, ако сега не си кажем някои неща, никога няма да го направим.

Основната идея, която се опитах да прокарам в цялата тази книга, е, че хорър историята, под своите остри зъби и рошава перука, е консервативна, колкото републиканец от Илинойс в раиран костюм от три части; че основната й цел е да утвърди достойнствата на нормалното, като ни покажат какви ужасни неща се случват на хора, позволили си да се отклонят в забранените територии. Втъкан в сюжета на повечето хорър истории откриваме толкова солиден морален кодекс, че би зарадвал и пуритан. В старите класически комикси изневеряващите неизменно ги чака ужасен край, а убийците ги постига съдба, която кара мъченията на Инквизицията да изглеждат като детски въртележки на панаир^[1]. Ако се замислим, съвременните хорър истории не се различават особено от морализаторските пиеси на петнадесети, шестнадесети и седемнадесети век. Хорър разказите не просто популяризират десетте божи заповеди, те ги раздухват до скандалните висоти на таблоидите. Когато светлините в киното угаснат или разтворим корицата на нова книга, нас винаги ни чака успокоителната мисъл, че злосторниците ще бъдат наказани и редът ще бъде възстановен.

Освен това използвах една помпозна академична метафора, за да ви внуша, че хорър историята представя пробуждането на някаква Дионисиева лудост насред Аполониевото ни ежедневие и че ужасът ще продължи дотогава, докато Дионисиевите сили бъдат победени и Аполониевата норма бъде възстановена. С изключение на въздействащото, макар и озадачаващо начало, което се случва в Ирак, „Екзорсистът“ на Уилям Фридкин действително започва в Джорджтаун — по-Аполониево предградие от това не бихте могли да намерите. В първата сцена Елън Бърстийн е събудена от ужасен трясък и ръмжене откъм тавана — като че ли някой е затворил лъв там. Това е първата пукнатина в Аполониевия свят. Скоро всякакви цивилизовани останки ще се изсипят през нея в един кошмарен потоп. Но тази притеснителна пукнатина между нашия нормален свят и хаоса, където демони могат да обсебват невинни деца, е затворена в края на филма. Когато Бърстийн води бледата, но явно възстановена Линда Блеър към колата в последната сцена на филма, ние разбираме, че кошмарът е свършил. Стабилността е възстановена. Ние всички сме внимавали, открили сме мутанта и сме го отблъснали. Равновесието никога не ни се е струвало толкова приятно.

Това са някои от нещата, за които говорих в тази книга… но да предположим, че те всички са чиста измама, фалшива фасада? Не казвам, че е така, но може би (след като това е последният ни танц) трябва поне да обсъдим тази възможност.

Докато обсъждахме архетипите, говорихме за Върколака, онзи тип, който понякога е рунтав, а понякога с измамно гладка кожа. Ами ако има такова нещо като двоен върколак? Да речем, че създателите на хорър историите под своите страшни перуки и изкуствени зъби наистина са консерватори в строги костюми… но да предположим, че под този слой се крие истинско чудовище, с истински зъби и гърчещи се змии вместо коса? Да речем, че всичко е користна лъжа и че когато разсъблечем хорър твореца до неговата съкровена същност, това, което откриваме, не е агент на нормалното, а лудешки подскачащ, злорадо ухилен, червеноок агент на хаоса?

Какво ще кажете за тази възможност, приятели и съседи?