Стивън Кинг
Злокобен танц (24)

1

В началото споменах, че няма как да разгледам феномена на страха и ужаса като медийно и културно явление от последните тридесет години, без да включа малко автобиография. Дойде време да изпълня тази заплаха. Знам, голяма досада, но нямате избор, дори и само заради факта, че не мога да се разгранича от сферата, с която съм обвързан до живот.

Читателите, които проявяват трайно предпочитание към даден жанр — уестърни, детективски романи, загадки, фантастика или приключенски истории — изглежда много по-рядко изпитват нужда да психоанализират интересите на своите любими автори (и своите собствени), отколкото почитателите на ужаса. Къде скрито, къде не толкова, се смята, че интересът на читателя към страхотиите не е нормален. В предговора на една своя книга („Нощна смяна“) поместих доста дълго есе, в опит да разгледам някои от причините, поради които хората четат хорър, а аз го пиша. Нямам никакво желание да подновявам тази тема тук и, ако вас ви вълнува, препоръчвам ви да прочетете въпросното въведение. На всичките ми роднини много им хареса.

Тук въпросът е по-различен — защо хората толкова се интересуват от моя интерес, а и от своя собствен? Според мен, преди всичко това се дължи на дълбоко заложеното у нас убеждение, че да се интересуваш от хорър е извратено и нездраво. Така че, когато хората ме питат: „Защо пишете такива работи?“, те всъщност ме канят да легна на кушетката и да им разкажа как като малък са ме затворили в избата за три седмици, да дам подробности за формирането на тоалетните ми навици или да споделя за някое особено настървено съперничество с другите деца в семейството. Никой не се интересува дали на Артър Хейли или на Харолд Робинс им е отнело ненормално дълго време да се научат да ползват гърнето, вероятно защото теми като банки, летища и „Как спечелих първия си милион“ се считат съвсем нормални. Има нещо дълбоко американско в желанието да знаеш как работят нещата (което до голяма степен обяснява феноменалния успех на форума на списание „Пентхаус“; та за какво са всички онези писма, ако не, за да обсъдят подробно техниката на половия акт, възможните траектории при орален секс и изпълнението на разни екзотични пози — всичко това е толкова типично американско, колкото ябълковият пай; форумът е просто универсален секс наръчник на ентусиаста самодеец), но и нещо крайно чуждо и притеснително в идеята за чудовища, призрачни къщи и създания, изпълзяващи от криптата в полунощ. Задаващият тези въпроси автоматично се превръща в копие на онзи карикатурен психиатър Виктор Де Гроот, като напълно игнорира факта, че да пишеш измислици срещу заплащане — което прави всеки писател — е доста странен начин да си изкарваш прехраната.

През март 1979 г. бях поканен да бъда един от трима участници в панел, обсъждащ хорър жанра на ежегодното събиране на писатели и почитатели на мистерии в Мохонк — събитие спонсорирано от „Мърдър Инк.“, елегантна манхатънска книжарница, посветена на криминални и детективски романи. В рамките на това участие аз разказах една история за себе си, която майка ми ми беше разказала. Случката е от времето, когато съм бил на четири. Надявам се ще ме извините, че предавам нейния разказ, но нямам никакви свои спомени.

По думите на мама съм бил отишъл да си играя в дома на някакви съседи. Къщата им била близо до железопътна линия. Върнал съм се след около час (казва тя) и съм бил пребледнял като призрак. Целият ден съм отказвал да говоря. Не съм й отговорил защо не съм изчакал да ме приберат или не съм се обадил да дойдат да ме вземат, нито пък защо майката на другарчето ми не ме е изпратила до вкъщи, а ме е оставила да се прибирам сам.

Оказало се, че детето, с което съм си играел, било прегазено от товарен влак, докато играело на релсите или ги пресичало (години по-късно майка ми ми каза, че събирали парчетата от тялото му в плетена кошница). Майка ми така и не знаеше дали съм бил свидетел или съм се появил, след като това вече се е случило. Вероятно имаше своите предположения. Аз обаче наистина не помня нищо друго, освен разказа на майка ми по въпроса.

Разказах тази история в отговор на въпрос от публиката: „Помните ли нещо особено ужасно, което се е случило във вашето детство?“ Иначе казано: „Заповядайте, господин Кинг, докторът ви очаква.“

Робърт Мараско, автор на „Огнени жертвоприношения“ и „Салонни игри“, каза, че не помни нищо такова и аз разказах случката, за да не оставя питащия напълно разочарован. Накрая признах, както и на вас тук, че аз всъщност не помня какво се е случило. При което третият участник в панела, Джанет Джепсън (която освен писател е и психиатър) каза: „Но пишете за този случай цял живот.“

От публиката се надигна одобрителен шепот. Бяха открили ниша, в която да ме класифицират, бяха напипали моя „о, боже мой“ мотив. Явно бях написал „Сейлъмс Лот“ и „Сиянието“ и бях унищожил света чрез епидемия в „Сблъсък“, защото в дните на впечатлителното си детство бях видял как влак прегазва дете. Според мен тази идея е твърде измамна и такива прибързани психологически преценки са само малко по-надеждни от астрологията.

Не че миналото не налива вода във воденицата на писателя, нищо подобно. Ето ви един пример. Най-яркият сън, който си спомням, е от времето, когато бях на осем. В съня видях тялото на обесен мъж да виси от бесило на хълм. По раменете на трупа бяха накацали гарвани, а зад него се виждаше отровно зелено небе с набъбнали облаци. На трупа беше сложен надпис: „Робърт Бърнс“. Но когато вятърът го завъртя, аз видях, че той има моето лице — разложено и накълвано от птиците, но несъмнено моето. Тогава трупът отвори очи и ме погледна. Събудих се с писъци, убеден, че онова мъртво лице ще се е надвесило над мен. Шестнадесет години по-късно използвах този сън като един от най-съществените образи в романа си „Сейлъмс Лот“. Само промених името на трупа на Хъби Марстън. В друг един сън, който през последните десет години се повтаря винаги, когато съм под напрежение, пиша роман в стара къща, в чиято околност се знае, че върлува побъркана убийца. Работя на третия етаж и в стаята е много задушно. Вратата в дъното води към тавана и аз знам — убеден съм — че тя е там вътре и рано или късно звукът от моята пишеща машина ще я привлече (кой знае, може би е критик на Таймс). В крайна сметка тя наистина нахлува през вратата, сякаш страховита кукла на пружина изскача от кутия, с чорлава сива коса, подивели очи и размахала касапски сатър. Аз хуквам да бягам, но откривам, че къщата някак се е разтегнала, станала е направо огромна и аз съм напълно изгубен. Винаги щом се събудя след този сън, бързичко се примъквам по-близо до жена ми в леглото.

Но ние всички сънуваме лоши сънища и ги използваме както можем. Обаче не е едно и също нещо да използваш съня и да твърдиш, че той е първопричина сам по себе си. Това би означавало да се припише абсурдна роля на една обикновена, ако и интересна вторична функция на човешкия мозък, която почти няма практическо приложение в реалния живот. Сънищата са филми, прожектирани от ума ви — отрязъци и откъси от ежедневието, преплетени подсъзнателно в любопитни нови платна от човешкия ум, който не обича да изхвърля нищо. Някои от тези умофилми са забранени за малолетни, някои са забавни, а някои са страшни.

Мисля, че писателите се създават — не се раждат, нито се пръкват в резултат от детска травма. Човек избира да стане писател (или художник, актьор, режисьор, танцьор и т.н.) умишлено. Естествено, необходим е и талант, но талантът сам по себе си не струва пет пари. Онова, което отличава талантливия човек от успелия човек, е сериозната работа и отдаденост, постоянното усъвършенстване. Талантът е тъп нож, който няма да среже нищо, освен ако не замахнете със страшна сила. При това той не толкова реже, а мачка и къса (и след няколко такива яростни замахвания, нищо чудно да се пречупи самият нож, което вероятно се е случило с двама толкова различни писатели като Рос Локридж и Робърт. И. Хауърд). Дисциплината и постоянството са точилото, на което тъпият нож на таланта се заточва, докато е достатъчно остър да реже и през най-жилавата плът. На никой писател, художник или актьор, на никой творец, никога не му се дава готово наточен нож (въпреки че някои получават чудовищно огромни ножове; свикнали сме да наричаме такива хора „гении“). Ние сами си ги острим с различна степен на усърдие и постоянство. Това, което казвам, е, че за да има успех, творецът трябва да се окаже на правилното място в правилното време. Времето, както казват, е в ръцете на боговете, но виж, всеки може да си проправи път до правилното място и да се въоръжи с търпение^[1].

Кое обаче е това правилно място? Това е една от най-занимателните загадки в живота на хората.

Помня как като момче отидох с чичо си Клейтън да търси подпочвена вода. Чичо ми беше типичен кореняк от Мейн. Тръгнахме значи ние двамата — чичо Клейт в своята червено-черна карирана риза и вехта зелена шапка и аз със своето синьо яке. Аз бях на дванадесет, той може да е бил на около четиридесет, а може да е бил и на шестдесет. Носеше под мишница разклонено парче от ябълково дърво. Според него ябълковото дърво вършело най-добра работа, макар че и брезата ставала. Съществуват, разбира се, и кленови пръчки, но според чичо Клейт това било най-лошото възможно дърво за откриване на вода, защото дървесината му била ненадеждна и, ако й се оставиш, като едното нищо щяла да те излъже.

Понеже бях на дванадесет, аз, разбира се, вече не вярвах в Дядо Коледа, Феята на зъбките и откриването на вода с пръчка. Една от странностите на нашата култура е желанието на повечето родители да изкоренят всички тези истории от ума на децата си възможно най-рано. Мама и тате може да нямат време да помогнат на малчуганите с домашното или да им прочетат приказка за лека нощ (по-добре да гледат телевизия, телевизията е идеалната забавачка, толкоз много интересни истории, тъй ами, да си гледат телевизията), обаче полагат специални усилия да опровергаят съществуването на Дядо Коледа и на такива шашми като търсенето на вода с дървена пръчка. За това винаги намират време. Някак си родителите смятат, че приказките, разказани в сериалите „Островът на Гилиган“, „Странната двойка“ и „Любовна лодка“ са по-приемливи. Кой знае колко възрастни са обърквали просвещаването с емоционалното ограбване на въображението. Те не се примиряват, докато и последната чудодейна искрица не угасне в очите на децата им. („Аз не съм от тях“, мислите си в момента вие, обаче, господине или госпожо, нищо чудно да сте тъкмо от тях). Повечето родители съвсем правилно осъзнават, че децата са луди в най-класическия смисъл на думата. Но не съм убеден, че унищожаването на Дядо Коледа и Феята на зъбките може да мине за рационално решение. На децата, изглежда, правилата на лудостта им вършат отлична работа. Ако не друго, поне държат на разстояние Нещото В Гардероба.

Чичо Клейт никак не беше изгубил своя усет за чудноватото. Сред изумителните му таланти (изумителни поне за мен) беше също способността да следва пчелите — т.е. да открие пчела, жужаща около някое цвете, и да тръгне след нея обратно до кошера, като при това си проправя път през гората, прецапва през някое блато, катери се по стволовете на паднали дървета; да свива цигара с една ръка (като винаги щуро я завърта за последно, тъкмо преди да я пъхне в устата си, и да я запали с кибритена клечка „Даймънд“ от малката водоустойчива кутийка) и да разказва безкрайни истории — за индианци, за призраци, семейни случки, легенди, каквото ви хрумне.

В онзи ден, по време на вечерята, майка ми се беше оплакала на Клейт и жена му Ела, че водата в мивките и в тоалетната едва тече. Притесняваше се, че кладенецът ни пак ще пресъхне. По онова време, около 1959–60 г., имахме съвсем плитък кладенец, който пресъхваше всяко лято за около месец. Тогава брат ми, аз и братовчед ни носехме вода в един голям контейнер, който друг един чичо (чичо Орен — най-добрият дърводелец в южен Мейн години наред) беше сглобил в работилницата си. Натоварвахме контейнера върху отворената багажна врата на едно старо комби и после пренасяхме водата надолу към кладенеца на смени с големи поцинковани гюмове за мляко. По време на лятната суша, в продължение на четири или дори шест седмици, си пълнехме вода от градската помпа.

И тъй, докато жените разчистваха след вечеря, чичо Клейт ме повика и ние отидохме да търсим нов кладенец за майка ми. На дванадесет аз считах такова занимание достатъчно интересно, за да му отделя малко време, но иначе бях скептик. Със същия успех чичо Клейт можеше да предложи да ми покаже космически кораб, кацнал зад методисткия център.

Той крачеше наоколо със зелена шапка, килната на тила, и цигара, стърчаща от ъгълчето на устата, хванал ябълковата пръчка в ръце. Държеше я за разклонението с китки, извити навън и палци плътно притиснати о дървото. Ние се полутахме безцелно в задния двор, минахме през автомобилната алея, по хълма, покрит с ябълкови дървета (които още са там, въпреки че в малката къща с пет стаи вече живее друго семейство). И през цялото време Клейт говореше… разказваше ми за бейзбол, за намерението да се направи сдружение на миньорите на мед в Китъри, моля ви се, за това как Пол Баниън веднъж бил обърнал течението на потока Престил, за да осигури вода за лагерите на дървосекачите.

От време на време той спираше и пръчката от ябълково дърво потреперваше леко. При това той прекъсваше разказа си и изчакваше малко. Понякога потреперването се усилеше до равномерно вибриране, а после спираше. „Тук има нещо, Стийви“, казваше той. „Има нещичко, но не е кой знае какво.“ Аз кимах в отговор, убеден, че той сам го причинява. Както родителите, а не Дядо Коледа оставяха играчките под елхата или измъкваха зъбчето изпод възглавницата и слагаха монета на негово място. Аз обаче съм от поколение деца, които искаха да бъдат добри, нали помните; бяхме научени да не се обаждаме, ако не ни попитат и да не възразяваме на възрастните, колкото и откачени да са идеите им. Това, между другото, е нелош начин да се запознаят децата с по-екзотичните аспекти на човешкото поведение и вярвания. А тихите деца (каквото бях и аз) често получават достъп до някои изключително странни зони на умствения пейзаж. Аз не вярвах, че може да се намери подпочвена вода с дървена пръчка, но ми беше интересно как чичо ще си изпълни номера.

Заобиколихме къщата, минахме на предната морава и пръчката пак почна да вибрира. Лицето на чичо Клейт светна. „Това е то“, заяви той. „Погледни, Стийви! Ей сега ще се спусне, да пукна, ако не стане така!“

След още три крачки ябълковата пръчка се изви надолу — просто се завъртя в ръцете на Клейт и се насочи право надолу. Биваше си го номерът. Даже чувах как скърцат сухожилията в китките му и видях как лицето му се напряга, в усилие да изправи пръчката обратно нагоре. Веднага щом отпусна хватката си, пръчката пак се стрелна надолу.

„Тук има колкото искаш вода“, обяви чичо. „Може да пиеш до Второ пришествие и пак няма да свърши. Пък и не е дълбоко.“

„Дай аз да опитам“, помолих го.

„Добре, обаче първо трябва да отстъпим назад“. Върнахме се до края на автомобилното платно.

Той ми връчи пръчката, показа ми как да я държа, къде да си сложа палците (китки, извити навън, палци, насочени надолу „Иначе тая пущина ще ти счупи китките, като стигнеш водата“, обясни Клейт) и после ме тупна отзад.

„В момента го усещаш като най-обикновено парче дърво, нали?“, попита той.

Съгласих се с него.

„Когато приближиш водата обаче ще усетиш, че оживява. Сякаш още е част от дървото. О, ябълката е идеална за откриване на вода. Нищо не върши по-добра работа, когато си търсиш място за кладенец.“

Това, което се случи, може донякъде да се е дължало на внушение, не се опитвам да ви убедя в нищо друго, макар че след това доста съм чел по въпроса и имам основания да вярвам, че този метод върши работа — поне в някои случаи, за някои хора и по някакви свои побъркани причини^[2]. Ще кажа само, че чичо Клейт ме беше омаял така, както аз все се стремя да омая своите читатели — да ги доведа до онова състояние на податливост, когато закостенелият щит на рационалното временно ще бъде отхвърлен, неверието всеки момент ще бъде озаптено и способността да се учудваш пак ще е достъпна. Ако това именно е силата на внушението, за мен е напълно приемлива; по-ефективна е дори от кокаин за мозъка.

Тръгнах напред към мястото, където пръчката се беше спуснала за чичо Клейт и проклет да съм, ако дървото не почна да оживява в ръцете ми. Затопли се и се размърда. Първо беше слаба невидима вибрация, а после върхът на пръчката се раздвижи.

„Получава се!“, извиках аз на чичо Клейт. „Усещам го!“

Клейт се разсмя и аз се разсмях с него — без капка истерия, а от чувство на пълно и чисто удоволствие. Когато стигнах до същото място, пръчката се спусна и в моите ръце. В един момент си беше изправена, в следващия сочеше директно надолу. Две неща си спомням особено ясно за онзи момент. Едното беше усещането за тежест — колко тежка беше станала внезапно пръчката, едва я удържах. Сякаш водата не беше в земята, а в пръчката, сякаш тя беше напълно прогизнала от вода. Клейт беше успял да вдигне пръчката нагоре. Аз не успях. Той взе пръчката от ръцете ми и усещането за тежест и привличане изчезна. Не премина в неговите ръце, а изчезна. В един момент беше там, после се изпари.

Другото, което помня, беше комбинираното усещане за сигурност и загадъчност. Водата беше там. Чичо Клейт го знаеше и аз също го знаех. Беше там долу, в земята, река, уловена в скалата вероятно. Усещането беше, като да си пристигнал на точното място. Светът е прорязан от силови линии, да знаете — невидими и тръпнещи под огромните си, страховити енергийни заряди. От време на време човек попада на такава линия и тя го смазва или пък успява да я подхване както трябва и да я задейства. Но първо трябва да ги намерите.

Клейт заби кол в земята, там, където бяхме усетили привличането на водата. Кладенецът ни наистина пресъхна — през юли, а не през август — но понеже онази година нямахме пари за нов кладенец, водният контейнер пак цъфна в задницата на старото комби, а брат ми, братовчед ми и аз пак си подавахме водата във верига надолу към кладенеца. Същото се случи и следващата година. През 1963 или 64 г. най-после изкопахме артезианския си кладенец.

Дотогава колът, забит от чичо Клейт, отдавна беше изчезнал, но аз много добре си спомнях мястото му. Копачите монтираха сондажната си кула, онази голяма червена машинария, която прилича на богомолка, сглобена от детски конструктор, на около метър от него (още си спомням как майка се оплакваше от влажната глина, пръсната по цялата ни морава). Не им се наложи да копаят дори тридесет метра и, както Клейт беше заявил онази неделя, когато двамата с него излязохме с ябълковата пръчка, водата беше изобилна. Можехме да пием до Второ пришествие без да свърши.