Стивън Кинг
Злокобен танц (74)

13

Каква отговорност носи писателят — особено писателят на хорър литература — във всичко това? Не мисля, че някога е имало писател в нашата област, може би само с изключение на Шърли Джаксън, когото критиците да не са разглеждали предпазливо и с известно подозрение. Няколкостотин години етиката на хорър историите е била подлагана на съмнение. Един от кървавите предшественици на „Дракула“, „Вампирът Варни“, е наречен „евтина ужасия“. По-късно инфлацията станала причина цената на ужасиите леко да се покачи. През тридесетте масово се говори, че списания като „Странни истории“ и „Сладострастни разкази“ (чиито корици редовно са покрити с втрещяващи садомазохистични сцени, в които млади дами са приковани, някак си винаги по долни дрехи и над тях се е надвесила заплашителна чудовищна фигура — но винаги очевидно мъжка чудовищна фигура) съсипват морала на американската младеж. През петдесетте комиксовата индустрия сама сложи край на такива издания като „Разкази от криптата“ и въведе Комиксов код, когато стана ясно, че Конгресът се кани лично да им прочисти делата, ако те сами не го направят. Историите за разчленявания и трупове, завърнали се от смъртта, и преждевременни погребения бяха напълно забравени… за около десет години. Завръщането им беше оповестено от едно непретенциозно издание на публицистична група Уорън, наречено „Зловещо“. Списанието беше пълно завръщане към оригиналните комикси на Бил Гейнс. Две години по-късно към „Зловещо“ се присъедини приятелчето му „Злокобно“ и двете се превърнаха в новите Вещица и Пазач на старата крипта. Дори някои от старите художници работеха по новите списания — ако не се лъжа в първия брой на „Зловещо“ участваше самият Джо Орландо.

Според мен винаги е съществувала тенденцията, особено, когато става дума за такива популярни формати като филми, телевизия и популярна литература, да се наказва посланика, а не посланието. Никога не съм се съмнявал, че младежите, изгорили дамата в Роксбъри, са взели идеята от филма „Фантета“, излъчен една неделна вечер по АВС. Ако не го бяха гледали, глупостта и липсата им на въображение щяха да станат причина да я убият по много по-прозаичен начин. Същото важи и за другите случаи, изброени тук.

Злокобният танц е валс със смъртта. Това е истина, за която не можем да си позволим да си затворим очите. Както опасните въртележки на панаира симулират близки до смъртта изживявания, хорър разказите ни дават възможност да видим какво се случва зад врати, които обикновено са здраво залостени. Човешкото въображение не търпи затворени врати. Някъде там чак друга танцьорка, нашепва въображението ни в нощта — танцьорка в изгнила бална рокля, с празни очни кухини и плесенясали дълги ръкавици; танцьорка, в чиято оредяла коса се гърчат червеи. Кой, ще попитате вие, кой безумец ще приеме такава партньорка в обятията си?

Ами…

„Няма да отваряш тази врата“, казва Синята Брада на съпругата си в онази страховита история, „защото аз, твоят съпруг, забранявам.“ Което, разбира се, само засилва любопитството й… и накрая любопитството й е удовлетворено.

„Добре дошъл си да обикаляш всяко кътче на замъка“, казва Граф Дракула на Джонатан Харкър, „освен местата, чиито врати са заключени, където и без това не би искал да влезеш.“ Но Харкър не губи време да посети заключените зали.

Така постъпваме всички. Вероятно сме толкова привлечени от забранената врата, защото разбираме, че някой ден ще трябва да я приближим, независимо дали ни се иска… и не само да надзърнем, а да бъдем избутани през нея. Завинаги.