Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danse Macabre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Литературна критика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Деница Минчева (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

2

От сп. „Замъкът на Франкенщайн“

„Слуз“

Този научнопопулярен хорър се явява доста нескопосана имитация на едновременно „Бунтар без кауза“ и „Промъкващото се неизвестно“. Процеждащ се от космоса ужас поглъща хора, докато не бъде унищожен в абсурден финал.

Тази необичайно остра рецензия за филм, който стартира кариерата на актьора, по-късно нарекъл се Стийв Маккуин, пренебрегва няколко важни подробности: например основната музикална тема, изпълнявана от група, която звучи сякаш Кордс пеят вариант на „Шш-бум“, върви като фон на анимирани разрастващи се топки слуз. Самата слуз, която пристига на Земята във вътрешността на кух метеорит, в началото прилича на разтопена плодова близалка, а по-късно на гигантска фурма. Във филма има няколко наистина страховити сцени: когато създанието поглъща ръката на местен фермер, който е имал глупостта да го пипне, при което слузта придобива злокобен яркочервен цвят, докато мъжът агонизира; и по-късно, когато Стийв Маккуин и приятелката му намират фермера и го водят при местния доктор има един неприятен момент, когато Маккуин не може да открие топката слуз в затъмнения лекарски кабинет. Когато накрая я вижда, излива колба с киселина върху слузта, която за момент просветва в жълто, а после се връща към застрашителния си червен цвят.

Също нетипично за „Замъкът на Франкенщайн“ в рецензията им е допусната грешка за края на филма: слузта се оказва безсмъртна. Накрая бива замразена и изпратена в арктическата зона, където да дочака продължението „Пази се от слузта“ (също разпространявано със заглавие „Синът на слузта“). Вероятно най-ценният момент във филма, за онези от нас, които се считат познавачи и ценители на лошите специални ефекти, се случва, когато слузта поглъща изцяло една малка закусвалня. Съвсем ясно виждаме как слузта се процежда върху една цветна снимка на интериора на заведението. Забележително. Бърт И. Гордън трябва да е позеленял от завист.

Що се отнася до „Космическо нашествие“, филм на АИП от 1957 г., „Замъкът на Франкенщайн“ отново се връща към обичайния си тон в рецензията:

Налудничава научна фантастика, направена през пръсти на най-долнопробното тийнейджърско ниво. Нашествениците са забавни малки човечета в летящи чинии, които инжектират алкохол във вените на жертвите си. Краят е особено забавен!

„Космическо нашествие“ се числи към бронзовата ера на АИП (златната им ера дойде по-късно с поредица филми вдъхновени от творбите на Едгар Алан По — повечето изключително глупави и само бегло свързани с източника, но пък приятни на вид). Филмът е заснет за седем дни и в края му Героичните Младежи използват фаровете на колите си, за да „осветят“ чудовищата до смърт. Филмът също е забележителен с това, че Елиша Кук Младши е убит още в първата ролка на филма, както обикновено, а някъде на заден план може да се види Ник Адамс, който носи шапката си с козирката завъртяна назад — какво лудо хлапе, а? Чудовищата са пречукани до крак, така че давай да се изнасяме към магазина за пиячка, татенце!

В един по-късен пример на ниско бюджетната мания на АИП, „Нашествието на звездните създания“ (1962 г.) група военни, изолирани някъде в пустинята, попадат на група женски нашественички от космоса. Те всички до една имат прически като пчелен кошер и приличат на Джаклин Кенеди. Историята се върти около това, че военните са напълно откъснати от външния свят и се налага сами да се справят с този проблем, обаче земята е обилно покрита със следи от автомобилни гуми (да не говорим и за стиропоровите камъни и няколкото сцени, в които се вижда сянката на микрофона, с който е записван звукът). Кой знае, може би смехотворната продукция на филма се дължи на това, че продуцентите са пръснали по-голямата част от средствата за наемането на големи звезди: актьорският състав включва такива светила на американското кино като Боб Бол, Франки Рей и Глория Виктър.

А ето какво са имали да кажат в „Замъкът на Франкенщайн“ за „Аз се омъжих за космическо чудовище“, продукция на Парамаунт от 1958 г., послужила да запълни долната част от плаката на двойните летни прожекции на трилъри, в допълнение към „Слуз“ или към смехотворния филм на Пат Буун, „Пътешествие до центъра на Земята“:

Чист пълнеж, наивен и повърхностен. Глория Талбот се жени за космическо чудовище, приело образа на Том Трайън. Добър аргумент срещу прибързаните бракове, но нищо особено като филм.

Все пак, според мен филмът е забавен, дори и само заради шанса да се види Том Трайън със зурла. Преди да премина към филма, който вероятно е най-лошият третокласен филм създаван някога, ми се ще да кажа нещо малко по-сериозно за особената връзка, която възниква между долнопробните хорър филми (които, както става ясно от тази глава, се падат към дузина на всеки добър хорър филм) и запаления почитател на жанра.

Тази връзка всъщност не е изцяло мазохистична, както може да ви се стори. За истинския ценител, както и за редовия кино зрител проявяващ от време на време интерес към злокобното, филми като „Пришълец“ и „Челюсти“ се явяват богата, дебела златна жила, която блести почти на повърхността — за да се достигне, няма нужда да се сондира твърде дълбоко, а само да се разкопае земята. Заклетият хорър фен от друга страна е като упорит златотърсач, който прекарва дълги часове в отсяване на тонове тиня, като се надява да намери поне златен прах или дори някое и друг златно късче. Такъв миньор не очаква да направи големия удар, който може да се случи днес, утре или никога. Той отдавна е загърбил тези илюзии. Целта му е да изкара достатъчно, за да преживява и да продължи да търси, поне още малко.

Така истинските ценители на хорър филмите обменят информация за своите находки неофициално, от уста на уста, чрез аматьорски рецензии във фенсписания, по срещи и конвенции. Мълвата се носи. Дълго преди Кроненбърг да си спечели име с „Те дойдоха отвътре“, между феновете вече се говореше, че работата му си струва да се следи заради един негов ранен филм — изключително ниско бюджетна продукция, наречена „Бяс“ с участието на порнозвездата Мерилин Чеймбърс („Зад зелената врата“), от която той е успял да извлече едно блестящо изпълнение. Моят агент, Кърби МакКоули пък е във възторг от един малък филм, сниман в Канада с участието на Хал Холбрук, „Ритуали“. Такива филми не се разпространяват самостоятелно в САЩ, но ако следите кино програмите ревностно, може да ги откриете в афиша на някое автокино като допълнение към някой надценен голям студиен филм. По подобен начин аз научих за един малко известен ранен филм на Джон Карпентър, наречен „Нападението на 13-ти участък“ от Питър Строб, автор на „Призрачна история“ и „Ако можеше да ме видиш сега“. Филмът е сниман за жълти стотинки (а първият пълнометражен филм на Карпентър, „Тъмна звезда“, е направен само с шестдесет хиляди долара, сума, в сравнение с която дори Джордж Ромеро прилича на Дино Де Лаурентис), но това не пречи на режисьорския талант на Карпентър да блесне и ето че по-късно той създаде „Хелоуин“ и „Мъглата“.

Тъкмо това са късчетата злато, които възнаграждават неуморните любители на хорър жанра, пресяващи такива филми като „Планетата на вампирите“ и „Чудовището от зеления ад“. Моето лично „откритие“ (ако позволите да ползвам тази дума) е един малък филм, наречен „Капан за туристи“ с участието на Чък Конърс. Самият Конърс не се справя особено добре в този филм — прави всичко по силите си, но просто не е подходящ за ролята. Филмът като цяло обаче има злокобен, призрачен заряд. В един изоставен, западнал туристически курорт восъчни фигури оживяват. Има няколко изключително въздействащи кадъра, уловили празните очи и търсещите ръце на фигурите, а специалните ефекти са наистина ефективни. Като филм, който разглежда необяснимото въздействие, което понякога ни оказват манекените, чучелата и човекоподобните фигури, той се оказва много по-ефектен, отколкото изключително скъпата и злощастна екранизация по популярния роман на Уилям Голдман „Магия“[1].

Но да се върнем на „Аз се омъжих за космическо чудовище“. Колкото и да е лош филмът, той съдържа една абсолютно смразяваше сцена. Не казвам, че е достатъчна да компенсира всичко останало, но върши работа и още как. След като Трайън се жени за приятелката си (Глория Талбът), двамата се отправят на медения си месец. Докато тя се е изтегнала на леглото в задължителното полупрозрачно неглиже в очакване да консумира всички онези страстни прегръдки на плажа, Трайън, който по това време е симпатичен на вид мъж, а преди двадесет години е изглеждал още по-добре, излиза на хотелския балкон, за да пуши. Задава се гръмотевична буря, при което една светкавица за момент прави красивото лице полупрозрачно и ясно се различава чудовищното лице скрито отдолу — набраздено, сбръчкано, уродливо. Със сигурност е достатъчно да ви накара да подскочите на седалката си, а докато сцената избледнява, мнозина вероятно се замислят за предстоящата консумация… и преглъщат неловко.

Ако филми като „Капан за туристи“ и „Ритуали“ са златните находки за феновете, които търпеливо изчакват и втория филм в прожекцията (а никой не е такъв оптимист като заклетия хорър почитател), то такива отделни сцени се явяват златният прах за търпеливия златотърсач, пресяващ речната мътилка. Или да го кажем така, нещата стоят, както в онази история за Шерлок Холмс, „Синият карбункул“, където при разрязването на коледната патица, заседнал в гърлото й лъсва безценният камък. Прехвърляте маса филми и може би тук-там попадате на онази вълнуваща находка, заради която си е струвало да им отделите толкова време.

За съжаление няма да попаднете на нищо вълнуващо в „План 9 от космоса“, който, уви, получава приза за най-лош хорър филм изобщо. Няма да ви се стори и забавен, независимо колко го осмиват в ония идиотски списъци на най-лошите неща по света. Няма нищо забавно в това да гледате как Бела Лугоши се лута из южнокалифорнийско предградие в морфиново опиянение, придърпал пелерината си на Дракула пред лицето.

Лугоши почина малко след излизането на този безкрайно жалък, експлоататорски боклук и аз често съм се чудил дали не е умрял от срам, наред с всички болести, които се измъчвали тялото му. Мизерен завършек на една великолепна кариера. По негово желание Лугоши е погребан с вампирската си пелерина и на човек му се ще да мисли, че в смъртта тя му е свършила повече работа, отколкото при заснемането на онази жалка боза, запечатала последното му екранно присъствие.

Бележки

[1] Поради безкрайното търсене на пълнеж за програмата си, в наши дни НВО прави много от тези малки филми достъпни по начин, който никой голям дистрибутор не би могъл да постигне. Което не значи, че и там не пускат достатъчно плява, както ще ви каже всеки техен зрител. И все пак, в програмата на платената телевизия, обикновено запълнена с такива плесенясали находки като „Гвиана: Култът на прокълнатите“ и „Момент след момент“, понякога се намират и ценни попадения. За последната година НВО излъчи „Роякът“ на Кроненбърг и един интересен филм на АИП, наречен „Конфискуващите“(с участието на Вик Мороу и Майкъл Паркс), които изобщо не бяха прожектирани по американските кина, а също и… „Капан за туристи“. — Б.авт.