Стивън Кинг
Злокобен танц (15)

2

Франкенщайн вероятно е филмиран по-често от което и да е друго литературно произведение, включително Библията. Някои от многобройните заглавия тук са: „Франкенщайн“, „Невестата на Франкенщайн“, „Франкенщайн среща Човека-вълк“, „Отмъщението на Франкенщайн“, „Черният Франкенщайн“ и „Франкенщайн 1980“. Поради това може би изглежда, че няма нужда да предавам съдържанието на книгата, но, както вече казах, „Франкенщайн“ не е особено четено произведение. Милиони американци познават това име (е, не толкова, колкото са чували за Роналд Макдоналд, разбира се, ето това е истински културен герой), но повечето не осъзнават, че Франкенщайн е името на създателя на чудовището, а не на самото чудовище. Този факт всъщност потвърждава твърдението на Хейтлън, че Франкенщайн е станал част от Американското митично поле, вместо да го отрича. Това е като да се спомене, че в действителност Били Хлапето е бил нов преселник в Ню Йорк, който е носил бомбе и е застрелвал повечето си жертви в гръб. Такива факти като цяло са интересни, но хората инстинктивно разбират, че днес те не са особено важни… ако изобщо някога са били. Една от причините изкуството да е такава неудържима сила, е постоянството, с което митът поглъща истината… без дори да се оригне.

Романът на Мери Шели е мудна и многословна мелодрама, темата му е развита в твърде общи, плахи и доста груби щрихи. Повествованието е развито, както умен, но наивен млад състезател в клуб „Дебати“ би развил линията на своите аргументи. За разлика от филмите, създадени по книгата, текстът съдържа доста по-малко сцени на насилие и за разлика от безсловесното чудовище в продукциите на студио Юнивърсъл („Карловите филми“, както чаровно остроумничи Фори Акърман), създанието на Шели говори с високопарните подредени фрази на оратор в камарата на лордовете или сякаш Уилям Ф. Бъкли води любезен разговор с Дик Кавет в телевизионното му предаване^[1]. Той е разумно същество, пълна противоположност на чисто физическото чудовище на Карлоф със скосеното чело и хлътналите тъпи очи. Освен това никъде по страниците на книгата няма да намерите по-смразяваща кръвта реплика от думите на Карлоф в „Невестата на Франкенщайн“, произнесени с безжизнен мъртвешки тенор: „Да… мъртви… обичам… мъртви.“

Романът на мис Шели е озаглавен „Модерният Прометей“, какъвто в случая се явява Виктор Франкенщайн. Той напуска бащин дом и огнище, за да учи в университета в Инголщад (и веднага до нас долита стържещият звук на тежкия камък, заточващ една от най-популярните секири на хорър жанра: Има Неща, Които Не Е Съдено Човечеството Да Познава), където му пълнят главата с налудничави — и опасни — идеи за галванизация и алхимия. Неизбежният резултат, разбира се, приема вида на чудовище, съставено от повече чаркове, отколкото могат да се намерят в автомобилен каталог на Дж. С. Уитни. Франкенщайн завършва творението си в един продължителен непрекъснат изблик на енергия и тъкмо в тези сцени авторката ни предлага най-ярката си проза.

Относно необходимостта да се ограбват гробове за целите на проекта:

Как да ви разкажа за ужасите на моите тайни бдения, когато аз, грешникът, се ровех в плесента на гробовете или измъчвах живи същества, за да оживя мъртвата материя? Като си спомня сега, краката ми се подкосяват и пелена се спуска пред очите ми… (…) Събирах кости от гробниците и безпокоях с кощунствени ръце съкровените тайни на човешкото тяло… (…) Работилницата, където творях светотатственото си дело… ми вдъхва такъв ужас, че очите ми изскачаха от орбитите си^[2].

Относно съня му, след като експериментът е завършен:

Видях Елизабет, прекрасна в своето цветущо здраве, да се разхожда из улиците на Инголщат. Изненадан и зарадван, аз я прегърнах, но щом я целунах по устните, те посиняха като на мъртвец, чертите й се промениха и ето че държах в ръцете си безжизненото тяло на мама, обвито в саван, а в гънките му пълзяха червеи. Скочих ужасен: студена пот покриваше челото ми, зъбите ми тракаха, а тялото ми се гърчеше в конвулсии; и в този миг на мътната жълтеникава лунна светлина, проникваща през процепите на щорите, съзрях нещастника — гнусното чудовище, сътворено от мен. Беше повдигнал балдахина на леглото ми, а очите му — ако можеха да се нарекат очи — ме гледаха втренчено. Челюстите му зинаха и той издаде някакви нечленоразделни звуци, а страните му се нагърчиха от зловеща усмивка.

След тази случка Виктор реагира като всеки човек с всичкия си — побягва в нощта с писъци. Остатъкът от историята на Шели е същинска Шекспирова трагедия, чиято класическа форма е нарушена единствено от колебанието на мис Шели защо точно се случва фаталното падение — дали заради високомерието на Виктор (който си присвоява сила, принадлежаща единствено на Бог) или защото той не съумява да поеме отговорност за творението си, след като му е вдъхнал искрата на живота?

Чудовището подхваща отмъщението срещу своя създател, като първо убива малкия брат на Франкенщайн, Уилям. Между другото нас, читателите, загубата на Уилям не ни трогва особено. Когато чудовището се опитва да се сприятели с Уилям, момчето отговаря:

— Гадно чудовище! Пусни ме! Баща ми е съдия — той се казва Франкенщайн и ще те накаже. Не смей да ме държиш!

Тази тирада се оказва последна за разглезеното богаташко хлапе. Когато чудовището чува името на създателя си от устата на момчето, той извива врата на малкия ревльо.

Една слугиня в дома на Франкенщайн, Жюстин Мориц, е обвинена за това престъпление и незабавно е обесена — което само удвоява вината на нещастника Франкенщайн. Малко след това чудовището намира създателя си и му разказва всичко^[3]. Цялата работа се свежда до там, че то иска партньорка. Чудовището обещава, че ако желанието му бъде изпълнено, той и дамата му ще се оттеглят и ще изживеят какъвто живот им е отреден в някоя самотна пустош (споменава се Южна Америка, вероятно защото Ню Джързи още не съществува), далеч от очите и мислите на хората. В противен случай чудовището обещава истинска вълна от ужаси. То формулира и основното си кредо — по-добре да се прави зло, отколкото нищо да не се прави — като казва:

Аз ще отмъстя за обидите — щом не мога да внуша любов, тогава ще предизвикам страх. Кълна се, че ще стоваря неугасимата си омраза главно върху теб, моя заклет враг, защото си ме създал. Пази се! Ще направя всичко, за да те унищожа, и няма да спра, докато не опустоша сърцето ти и не прокълнеш часа, когато си се родил!

Накрая Виктор се съгласява да му направи партньорка. Той работи по второто си творение на един безлюден остров от веригата Оркни. Страниците, описващи това събитие, са наситени с напрежение, което съперничи дори на атмосферата при създаването на оригинала. Франкенщайн е завладян от съмнения секунди, преди да вдъхне живот на новото създание. Представя си света, опустошен от тях двамата. И което е по-лошо, представя си ги като отвратителна нова двойка Адам и Ева, поставящи началото на цяла раса чудовища. Истинско дете на своето време, на Шели явно изобщо не й хрумва, че за някой, който е в състояние да създаде нов човек от разнообразни човешки останки, изобщо не би било трудно да сглоби жена, лишена от способността да ражда деца.

Чудовището, разбира се, се появява веднага, щом Франкенщайн унищожава новосглобената жена, с намерението да му каже доста неща, като никое от тях не е „честит рожден ден“. Обещаната вълна от ужаси се отприщва като верижно взривяващи се фойерверки (макар че в емоционално приглушената проза на мис Шели, те звучат по-скоро като конфети). За начало чудовището удушава Хенри Клервал, приятел на Франкенщайн от детинство. Малко след това то произнася най-злокобното обещание в цялата книга, като обещава на Франкенщайн: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ.“ За читателите на Мери Шели тогава, а и сега, е ясно, че тази закана обещава повече от обикновено убийство.

В отговор на тази заплаха Франкенщайн почти веднага се жени за Елизабет — момичето, в което е влюбен от хлапе — един от по-малко вероятните моменти на книгата, макар че не може да се мери с изоставения в канавката сандък с книги или избягалата арабска благородничка. В сватбената си нощ Виктор излиза навън, за да се изправи срещу чудовището, понеже наивно е решил, че заплахата касае само него. Междувременно създанието е проникнало в хижата, която Виктор и Елизабет са наели за нощта. Елизабет излиза от играта. Следва я бащата на Франкенщайн, станал жертва на шока и разбитото си сърце.

Франкенщайн неуморно преследва демоничното си творение на север, из арктическата пустош, където накрая умира на борда на пътуващия към полюса кораб на Робърт Уолтън, поредния учен, решен да разкрие божествените и природни загадки… и с това историята успява елегантно на затвори кръга.