Стивън Кинг
Злокобен танц (26)

3

Майка ми произхождаше от семейство на име Пилсбъри, което се родееше (поне според нея) с онези Пилсбъри, които произвеждат брашно и сухи смеси за сладкиши. Двата клона на семейството, казваше мама, се разделили, когато производителите на брашно заминали на Запад да си търсят късмета, а хората от нашия клон останали да живеят бедно и честно по бреговата ивица на Мейн. Баба ми, Нели Пилсбъри (с моминско име Фог), била една от първите жени, дипломирали се от Горам Нормал Скуул^[1]. Почина на осемдесет и четири, сляпа и прикована на легло, но все още способна да спряга латински глаголи и да назове всички американски президенти до Труман. Дядо ми по майчина линия беше дърводелец и за кратко общ помощник на художника Уинслоу Хоумър.

Семейството на баща ми произхождало от Перу, Индиана, а преди това от Ирландия. Семейство Пилсбъри, със своите солидни англосаксонски корени, бяха разумни и практични. Баща ми, изглежда, е бил издънка на доста по-ексцентричен род. Сестра му, моята леля Бети, страдаше от временна загуба на паметта (майка ми смяташе, че тя е маниакално депресивна личност, но пък майка ми никога не е харесвала особено леля Бети), баба ми по бащина линия обичала да пържи по половин хляб в мазнина от бекон за закуска и дядо ми по бащина линия, чийто ръст бил метър и деветдесет и три и тежал към сто и шестдесет килограма, се споминал на тридесет и две години, докато тичал да хване влака. Или поне така са ми казвали.

Често съм казвал, че не може да се обясни защо дадена сфера от живота поразява човешкия ум със силата на мания, но е напълно възможно да се посочи моментът, когато този интерес бива открит — моментът, ако щете, когато пръчката търсач се завърти внезапно и категорично надолу към скритата вода. С други думи, талантът е само един компас. Ние няма да обсъждаме защо стрелката му сочи към магнитния северен полюс. Вместо това накратко ще разгледаме момента, в който стрелката се завърта към тази неизбежна точка на привличане.

Винаги ми се е струвало странно, че аз дължа този момент в живота си на баща ми, който ни напуснал, когато аз съм бил на две години, а брат ми Дейвид на четири. Изобщо не си го спомням, но на малкото негови снимки, които съм виждал, той изглежда мъж със среден ръст, приятен на вид, по типичен за четиридесетте години начин, леко закръглен, с очила. По време на Втората световна война бил в търговския флот и прекосявал Северния Атлантик, като си играел на немска рулетка с вражеските подводници. Според майка ми обаче най-големият му страх не били подводниците, а да не би да изгуби разрешителното си заради лошото си зрение. Докато шофирал, той редовно карал напряко през ъглите на бордюрите и не спирал на светофари. И моето зрение не е по-добро. Очилата ми може да приличат на очила, но понякога ми се струва, че съм окачил две дъна от бутилки кока-кола на лицето си.

Дон Кинг бил мъж, когото не го свъртало на едно място. Брат ми се родил през 1945 г., аз през 1947 г., през 1949 г. баща ми изчезнал и повече никой не чул нищо за него, макар че майка ми твърдеше, че през 1964 г., по време на размириците в Конго, го мярнала в някакъв телевизионен репортаж за бели наемници, биещи се на едната или другата страна в конфликта. Предполагам, че има някакъв шанс това да е вярно. Дотогава той вече е бил на около петдесет години и се надявам, че междувременно му е останало време да си коригира лещите на очилата.

След като баща ми ни оставил, майка ми някак си си стъпила на краката. В следващите девет години брат ми и аз почти не я виждахме. Тя изреди цял куп нископлатени длъжности: гладеше дрехи в обществена пералня, правеше понички в нощната смяна на една пекарна, беше продавачка в магазин и домашна помощница. Беше талантлива пианистка, жена с огромно, понякога ексцентрично чувство за хумор и някак успяваше да свърже двата края, както толкова други жени са го правили преди нея и вероятно го правят в момента. Така и не се сдобихме с кола (а телевизор си позволихме чак през 1956 г.), но никога не сме гладували.

През онези девет години обиколихме цялата страна, но винаги се завръщахме в Нова Англия. През 1958 г. се прибрахме в Мейн окончателно. Дядо ми и баба ми бяха над осемдесетгодишни и семейството нае майка ми да се грижи за тях в последните им години.

Всичко това се случваше в Дърам, Мейн. Може би ви се струва, че тези семейни дреболии са далеч от нашата тема, но ето че се приближавам към връзката. На около четвърт миля от нашата малка къща в Дърам, където брат ми и аз доизживявахме своето детство, се намираше чудесната тухлена къща на сестрата на майка ми, Етълин Пилсбъри Флоу и нейния съпруг, Орен. Над гаража на семейство Флоу имаше прекрасно дълго таванско помещение с хлопащи подови дъски и омайващата миризма на таван.

По онова време таванът се свързваше с верига стопански сгради, които пък водеха до голям стар хамбар. Всички тези помещения миришеха упоително на отдавна изчезнало сено. Имаше и разни останки, напомнящи времето, когато в хамбара са държали животни. Ако човек се изкатереше до третото ниво на хамбара, можеше да види скелетите на няколко пилета, които трябва да са умрели от кой знае каква болест там горе. Аз често се катерех там. Имаше нещо пленително в тези пилешки скелети, полегнали в куп перушина, фина като лунен прах, с някаква тайна скрита в кухините, където някога са били очите им…

Таванът над гаража пък беше нещо като семеен музей. Всички от семейство Пилсбъри бяха складирали по нещо там горе — от мебели до снимки, и винаги се намираше място за едно малко момче да се провре по дългите тесни проходи, като се промуши под рамото на стоящата лампа или прескочи кашон със стари мостри от тапети, които някой е запазил, по някаква забравена причина.

На нас с брат ми не ни беше изрично забранено да се качваме на тавана, но на леля ми Етълин това не й се харесваше, защото подовите дъски не бяха заковани, а само положени и някои липсваха. Би било съвсем лесно, предполагам, някой да се подхлъзне и да се стовари с главата надолу върху бетонния под на гаража (или в трапа на чичовия зелен Шевролет пикап).

За мен в един студен есенен ден на 1959 г. или 1960 г. тъкмо таванът над гаража на леля и чичо се оказа мястото, където вътрешната ми търсеща пръчка внезапно се наклони надолу и където стрелката на умствения ми компас решително се завъртя към своя точен Север. Това беше денят, когато открих кашона със старите книги на баща ми. Издания с меки корици от средата на четиридесетте.

Таванът съдържаше голяма част от брака на родителите ми и аз напълно разбирам как след неговото изчезване, на нея й се е прищяло да събере нещата му и да ги прибере някъде на тъмно. Тъкмо там, година или две преди това, брат ми беше открил една ролка филм, който баща ми беше снимал на кораба си. Дейв и аз събрахме малко пари (без знанието на майка ми), наехме прожектор и гледахме филма отново и отново като омагьосани, в пълно мълчание. В един момент баща ми беше подал камерата на някой друг, който я беше насочил към него. И ето го и него, Доналд Кинг от Перу, Индиана, подпрян на борда на кораба, вдига ръка, усмихва се и, без да знае, помахва на синовете си, които още дори не са били заченати. Пренавивахме ролката и я гледахме отново и отново. Здравей, татко, чудя се къде ли си сега?

В един кашон имаше камара стари ръководства за търговския флот, в друг — албум с изрезки от разни чужди държави. Майка ни беше казвала, че макар татко винаги да имал затъкнат по някой уестърн в задния си джоб, най-много обичал научната фантастика и хорър историите. Дори се опитал да пише в тоя жанр и пратил някои от разказите си в популярните мъжки списания по онова време — измежду тях „Блубук“ и „Аргози“ — но не успял да публикува нищо („На баща ви му липсваше постоянство“, каза веднъж майка ми сухо и това са най-близките до укор думи, които съм я чувал да казва по негов адрес). Получил обаче няколко насърчителни писма за отказ. В ранните си години, когато събрах доста такива бележки, аз ги слагах в категория „Това не ни върши работа, но пратете нещо друго“ (когато се отчайвах, често се чудех защо не взема да си издухам носа с някое такова писмо-отказ).

Кутията, която намерих онзи ден, се оказа истинско съкровище от стари издания с меки корици на „Ейвън“. По онова време „Ейвън“ бяха единственото издателство на книги с меки корици, посветено на фантазията и необичайната художествена литература. Много обичах книгите им. Всичките имаха някакво лъскаво покритие, нещо средно между фолио и целофан. Ако историята се случеше скучновата, човек можеше да лющи покритието, което се отлепваше на дълги ивици с абсолютно прекрасен звук. С риск да се отклоня от основната тема, ще спомена, че помня с топли чувства и изданията с меки корици на „Дел“ — тогава те издаваха само мистерии и на гърба на всяка книга имаше разкошна карта, демонстрираща сцената на местопрестъплението.

Една от книгите на „Ейвън“, които открих, беше сборник — явно са сметнали, че думата „антология“ няма да е в речника на типа хора, които четяха такива истории. Съдържаше разкази от Франк Белкнап Лонг („Хрътките от Тиндалос“), Зелия Бишъп („Проклятието на Йиг“) и цял куп други истории, събрани от ранните години на списание „Странни истории“. Две от другите книги бяха романи на А. Мерит: „Гори, вещице, гори“ (да не се бърка с по-късния роман на Фриц Лийбър „Вещерска съпруга“) и „Металното чудовище“.

Най-ценната находка обаче беше едно сборно издание на Х. П. Лъвкрафт. Не съм сигурен какво беше заглавието му, но отлично помня илюстрацията на корицата: нощно гробище (вероятно някъде близо до Провидънс), а изпод един надгробен камък се измъква отвратително зелено създание с дълги зъби и пламтящи червени очи. Зад него, загатнат, но не плътно изобразен, се вижда тунел, водещ надолу в земните недра. Оттогава съм виждал буквално стотици издания на Лъвкрафт, но и досега онзи сборник най-добре обобщава творчеството му за мен. А при това дори нямам идея кой може да е бил художникът.

Откриването на онзи кашон не беше първата ми среща с хоръра, разбира се. Мисля, че в Америка трябва да си сляп и глух, за да не си попаднал на поне едно страшилище до навършване на десет-дванадесет години. За първи път обаче попадах на сериозна литература в този жанр. Лъвкрафт е бил наричан халтурен писател (нещо, което аз горещо бих оспорил), но дали е било така или не и дали е пишел популярна или т.нар. „художествена“ проза (в зависимост от мнението на различните критици), не е особено важно за темата на моя разказ. Важното е, че той самият е приемал работата си съвсем сериозно. И това си личи. Така онази книга, оставена от изчезналия ми баща, се оказа първата ми среща с цял свят, далеч надхвърлящ евтините филмови продукции, прожектирани в събота следобед или разказите за юноши на Карл Кармър и Рой Рокуел. Когато Лъвкрафт е пишел „Плъхове в стените“ и „Моделът на Пикман“, той не го е правел, за да си убива времето или да припечели някой долар. Пишел е всичко с нужната сериозност и мисля, че тъкмо на това реагира моят вътрешен компас.

Взех книгите от тавана със себе си. Леля ми, която преподаваше в класическа гимназия и беше практична до дъното на душата си, изобщо не ги одобряваше, но въпреки това аз ги запазих. Онзи ден и следващия аз посетих пустошта Ленг за първи път; запознах се с чудатия, предшестваш ерата на ОПЕК^[2] арабин Абдул ал-Хазред (автор на Некрономикона, който, доколкото ми е известно, никога не е бил предлаган на членовете на клуб „Книга на месеца“ или на Литературната гилдия, макар да се говореше, че едно копие престояло години наред, заключено в специалния архив на университета Мискатоник); посетих градовете Дънуич и Аркам в Масачузетс; но най-силно от всичко бях втрещен от мрачния просмукващ се ужас на „Цвят от космоса“.

Седмица или две по-късно тези книги изчезнаха и аз повече не ги видях. Винаги съм смятал, че леля Етълин трябва да е била таен съучастник в това деяние… не че това промени нещо за мен. Аз вече бях открил своя път. Лъвкрафт — чрез подаръка на баща ми — ми отвори очите, както го е правил за толкова други преди мен, сред тях Робърт Блох, Кларк Аштън Смит, Франк Белкнап Лонг, Фриц Лийбър и Рей Бредбъри. И макар Лъвкрафт, който е починал дълго преди Втората световна война да е успяла да изпълни доста от неговите невъобразими ужаси, да не присъства много активно в тази книга, читателят трябва да помни, че тъкмо неговата сянка — дълга и изпита, и неговите очи — тъмни и пуритански, са подплатили почти всички по-важни хорър произведения след неговото време. Очите му бяха нещото, което ми направи най-голямо впечатление, когато за първи път видях негова снимка. Очи като онези от старите фамилни портрети, които още висят из доста къщи в Нова Англия, черни очи, които изглежда виждат и навътре, не само навън.

Очи, които сякаш ви следват.