Стивън Кинг
Злокобен танц (42)

11

Това е само малка извадка от всички човешки страхове, формиращи митичното. Можем да дадем още много примери — страх от високото („Шемет“), от змии („Сссс“), от котки („Окото на котката“), от плъхове („Уилард“, „Бен“) и всички онези филми, които постигат ефекта си чрез погнусата. Отвъд тях има още по-широки граници на митологичния хорър, но трябва да запазим нещо и за по-късно, нали?

А и без значение колко конкретни примери разгледаме, винаги ще се връщаме към онези уязвими точки на човешките фобиите, точно както повечето валсове разчитат на една и съща основна стъпка. Хорър филмът е затворена кутия с манивела отстрани и целият ни анализ се свежда до това — въртим манивелата, докато човечето на пружина изскочи отвътре, току пред лицето ни, сграбчило брадва и садистично ухилено. Точно като при секса, това преживяване е желано, но подробното му обсъждане може да стане доста монотонно. Вместо да се въртим отново и отново около една и съща мисъл, нека приключим това кратко разискване на хорър филмите в тяхната роля на мит или приказка с онова, което очевидно е Големият Удар: самата смърт. Това е големият коз, който всички страшни филми крият в ръкава си. Но те не си пазят тази карта, както би го направил опитен играч на бридж, който разбира смисъла и възможните последици от решението си. Държат го като хлапето, което ей така, на инат си стиска Черния Петър. Тъкмо в това се крие както най-голямото ограничение на хорър филмите като изкуство, така и техният безкрайно пленителен, морбиден чар.

„Смъртта“, мисли си в един момент момчето Марк Петри от „Сейлъмс Лот“, „това е когато чудовищата те спипат.“ И ако трябва да обобщя всичко, което някога съм казвал или писал за хорър жанра в едно изречение (и много критици биха казали, че точно така е трябвало да постъпя, ха-ха), то би било тъкмо това. Тук не става дума за възприятието на възрастните относно смъртта. Това е просто една груба метафора, която не оставя почти никакво място за възможното съществуване на рай, ад, нирвана или ония приказки за голямото колело на кармата, което се върти, така че, банда, със сигурност ще се разплатим в следващия живот. Не, това е гледна точка, която — като повечето страшни филми — не се занимава с философски предположения относно отвъдното, а само с онзи конкретен момент, когато животът угасва. Смъртта, умирането, са единственото универсално явление в нашия живот, за което нямаме никакви психологически или социологически данни, които да ни помогнат да се подготвим и да знаем какво да очакваме, след като ни се случи. Знаем само, че всички умират. И макар да има някакви правила — етикет ли би трябвало да се нарича? — по въпроса, конкретният момент обикновено ни хваща неподготвени. Хората умират по време на секс, докато се возят в асансьора, докато пускат монети в паркинг автомата. Някои свършват насред кихавица. Някои умират в ресторанти, други в евтини хотели, а има и такива на които им се случва, както си седят на тоалетната. Никой не може да разчита, че ще умре в леглото си и ще е подготвен за смъртта. Затова би било много необичайно, ако не се страхувахме от смъртта. Понеже тя просто винаги… присъства, нали? Голямото неизвестно в живота на всеки то нас, безликият баща на стотици религии, толкова неуловимо и непознаваемо, че дори не е удачно да се обсъжда по партита и коктейли. В хорър филмите смъртта се превръща в мит, но нека да е ясно, че това става на най-първичното ниво — в хорър филмите смъртта, това е когато чудовищата те спипат.

Ние, почитателите на хорър филми, сме виждали хора пребити, изгорени на клада (Винсънт Прайс в ролята на Великия Инквизитор във „Всепобеждаващия червей“ на АИП, вероятно най-противният хорър филм, продуциран от голямо студио през шестдесетте, в кулминацията на филма си организира истинско барбекю), застреляни, разпнати, прободени с игли в очите, изядени живи от скакалци, мравки, динозаври, дори хлебарки, виждали сме хора обезглавени („Знамението“, „Петък 13-ти“, „Маниак“), виждали сме да им изпиват кръвта, да ги поглъщат акули (кой може да забрави разкъсания окървавен детски пояс, деликатно побутван от морските вълни при брега?!) и пирани; виждали сме злодеи, които, крещейки потъват в подвижни пясъци или в киселинни басейни; виждали сме хора смазани, разтеглени или раздути то смърт, а в края на „Ярост“, на Браян Де Палма, Джон Касавитис буквално се взривява.

И отново либералните критици, чиито идеи за цивилизация, живот и смърт са доста по-сложни, не биха одобрили такива самоцелни кланета и ги виждат в най-добрия случай като морален еквивалент на това да се късат крилцата на мухите, а в най-лошия като действията на онзи прословута линчуваща тълпа. Но това сравнение с откъснатите крилца на мухите си струва да се разгледа по-внимателно. Почти няма деца, които в някакъв момент от развитието си да не са късали крилцата на мухи или да не са седели запленени на тротоара да наблюдават как умира някоя буболечка. В началото на „Дивата банда“ група щастливи, хихикащи хлапета изгарят жив един скорпион — разни хора, които явно не се интересуват твърде от деца (или не ги познават особено добре) погрешно смятат, че тази сцена демонстрира т.нар. „детска жестокост“. Но децата рядко са жестоки умишлено и още по-рядко измъчват някоя животинка, както те го разбират^[1]. Ако се случи да убият бръмбар, те го правят в духа на експеримента, за да наблюдават предсмъртната борба на буболечката, точно както някой учен би наблюдавал смъртта на морско свинче, което е вдишало нервно-паралитичен газ. Ако си спомняте, Том Сойер едва не си строши врата от бързане да види мъртвата котка на Хък, а едно от богатствата, които прие като заплащане за привилегията да му боядисат оградата, беше мъртъв плъх и „връв, на която да се люшка“.

А какво ще кажете за това:

Бинг Кросби е разказвал следната история за един от синовете си. Когато момчето било на шест години костенурката му била умряла и то било просто неутешимо. За да помогне Бинг предложил да я погребат и синът му, явно не особено облекчен, приел. Двамата намерили кутия от пури, подплатили я с коприна отвътре, а отвън я боядисали в черно. Изкопали дупка в задния си двор, Бинг внимателно положил „ковчега“ в нея, казал дълга прочувствена молитва и изпял един химн. В края на службата очите на момчето светели от тъга и вълнение. Бинг го попитал дали иска да види любимеца си за последен път преди да засипят гроба. Момчето казало, че иска, така че Бинг повдигнал капака и точно тогава костенурката се размърдала. Малкият се взирал в нея известно време, а после погледнал баща си и казал: „Хайде да я убием“^[2].

Децата са безкрайно, ненаситно любопитни не само за смъртта, но и за всичко друго — а и защо не? Те са като хора, които са влезли в киното насред прожекцията на филм, който върви вече хиляди години. Интересно им е да знаят какъв е сюжетът, кои са героите, но най-вече каква е вътрешната логика на тази история — драма ли е, трагедия, комедия? Може би чист фарс? Те нямат отговор на тези въпроси, защото Сократ, Платон, Кант или Ерик Сегал (все още) не са ги инструктирали. Когато си на пет, най-големите авторитети в живота ти са Дядо Коледа и Роналд Макдоналд, а най-неотложните въпроси са: може ли да се ядат крекери на челна стойка и дали пълнежът на топките за голф наистина е отровен. Когато си на пет, търсиш знание по онези пътеки, до които имаш достъп.

В този ред на мисли, нека ви разкажа моята лична история с мъртва котка. Когато бях на девет и живеех в Стратфорд, Кънектикът, двама мои приятели, братя от нашата улица, откриха вкочанясващия се труп на една мъртва котка в канавката близо да „Строителни материали Бърет“, точно срещу пустеещия парцел, където играехме бейзбол. Аз бях призован за консултация и помолен да споделя мнението си по проблема с мъртвата котка.

Котката беше сива и явно блъсната от минаваща кола. Очите й бяха полуотворени и ние забелязахме, че по тях се е събрала прах и песъчинки. Първи извод: когато си мъртъв, не ти пука, че в очите ти влиза прах (ние естествено приемахме, че всички изводи, които важат за котката, важат и за хлапетата).

Огледахме я за червеи.

Нямаше червеи.

„Може да са вътре?“, предположи Чарли с надежда (Чарли беше едно от ония хлапета, които произнасяха неправилно заглавието на филма на Уилям Касъл „Злокобно“ и в дъждовни дни ме канеше у тях да четем комикси).

Проверихме за червеи като обърнахме котката на едната и на другата страна — с помощта на пръчка естествено кой знае какви микроби пъплят по една мъртва котка. Не видяхме никакви червеи.

„Може червеите да са в мозъка й“, предположи Ники, братът на Чарли, със светнал поглед. „Може да са там вътре и да й ядат моооозъкаааа.“

„Няма начин“, отсякох аз. „Мозъкът е като… абе, виж сега, нищо не може да влезе вътре.“

Те обмислиха думите ми.

Стояхме в кръг около мъртвата котка. Тогава Ники внезапно попита:

„Ами ако пуснем тухла на дупето й, дали ще се изака?“

Този биологически въпрос, на който би могла да отговори една аутопсия, беше асимилиран и обсъден. Беше подсигурена тухла. Беше обсъдено кой трябва да я пусне върху мъртвата котка. Проблемът беше решен по отколешна традиция — с броилка. Ритуалът „Ала-бала-ница“ беше изпълнен. Един по един ние излизахме от кръга, докато Ники остана последен.

Тухлата беше пусната.

Мъртвата котка не се изака.

Втори извод: след като умреш, не акаш, ако някой пусне тухла на задника ти.

Малко след това бейзболната игра започна и ние изоставихме котката.

В следващите дни проучването на котката продължи. И винаги, когато чета стихотворението на Ричард Уилбър „Мармотът“, се сещам тъкмо за мъртвата котка в канавката до „Строителни материали Бърет“. Червеите се появиха няколко дни по-късно и ние гледахме развитието им с ужасен, отвратен интерес.

„Ядат й очите“, посочи с хрипкав глас Томи Ърбтър, пак от нашата улица. „Вижте момчета, даже очите ядат.“

Накрая червеите изчезнаха, като оставиха котката доста по-хилава на вид. Козината й вече беше придобила неопределен цвят, беше се сплъстила и проскубала. Ние наминавахме по-рядко. Разложението на котката беше минало в не толкова любопитен етап. Но на мен ми стана навик да я наглеждам на път за училище всяка сутрин. Беше просто още една спирка по пътя, част от сутрешния ритуал — като подрънкването с пръчка по оградата на изоставената къща или мятането на камъчета в езерото в парка.

В края на септември периферията на един ураган закачи Стратфорд. Имаше малко наводнение и, когато водата се отече няколко дни по-късно, мъртвата котка беше изчезнала, отнесена в наводнението. Днес я помня, а вероятно и винаги ще е така, като първата си близка среща със смъртта. Онази котка може да е изчезнала от лицето на земята, но не и от сърцето ми.

Изтънчените филми изискват от зрителите си подобаваща реакция — т.е. очакват реакцията на възрастни, зрели хора. Хорър филмите далеч не са изтънчени, затова ни позволяват да се завърнем към детската представа за смъртта — което може би не е толкова лошо нещо. Няма да изпадам до такива романтично опростени клишета от рода на: „Децата виждат всичко по-ясно“. Според мен децата просто виждат всичко по-наситено. В детските очи зелените морави са с цвета на смарагдите от Соломоновите мини (както са описани от Х. Райдър Хагард), синьото зимно небе е кристалночисто като ледена висулка, бялото на пресния сняг е искрящо от енергия. А черното е… по-черно. Много по-черно наистина.

Ето ви окончателната истина за хорър филмите: те не обичат смъртта, както някои хора си мислят, те обичат живота. Те не честват и не търсят изродените форми, а възпяват здравето и силата. Като ни показват нещастията на прокълнатите, те ни помагат да преоткрием малките (но в никакъв случай дребни) радости в живота си. Те са като бръснарските пиявици за душата, но изтеглят не лошата кръв, а страховете… поне за малко.

Хорър филмите питат дали искаме да огледате отблизо мъртвата котка (или тялото под чаршафа, ако използвам метафората от въведението към един мой сборник разкази), но не както биха го направили възрастните. Зарежете за момента философските последици от смъртта или религиозните възможности, заложени в идеята за спасението — хорър филмите ви предлагат просто хубавичко да огледаме физическия артефакт на смъртта. Да бъдем деца, които се преструват на патоанатоми. Може би дори като деца ще се хванем за ръце в кръг и ще изпеем песента, която дълбоко в сърцата си всички познаваме: времето е кратко, никой не е съвсем наред, животът е забързан, а смъртта си е смърт.

„Омега“, произнасят хорър филмите с тези детски гласове. „Това е краят“. И все пак универсалният подтекст, заложен във всеки добър хорър филм, гласи „Но не сега. Не и този път“. Защото с финалната си сцена хорър филмът е тържество за всички онези, които усещат, че имат възможност да проучват смъртта, понеже тя още не се е вселила в собствените им сърца.