Стивън Кинг
Злокобен танц (12)

5

След всичко казано дотук, нека сега се върнем към Американ-Интернешънъл Пикчърс от петдесетте. След малко ще прегледаме метафоричните качества на тези филми (ти там на задния ред или спри да се смееш, или напусни), но засега нека се придържаме към идеята за чудовищното. Ако тук се докоснем до алегориите, то ще е съвсем повърхностно, колкото да споменем някои от нещата, които тези филми не символизират.

Въпреки че се появяват по същото време, когато рокендролът разбива расовите бариери и макар че привличат вниманието на същите младоци, е интересно да се види кои са онези неща, които като цяло липсват — поне що се отнася до истинската чудовищност.

Вече споменахме, че филмите на АИП и на разните подражаващи им независими филмови компании осигуряват така нужния стимул на доста вялия период на петдесетте. Те предлагат на милиони младежи нещо, което не може да се види по телевизията, а също и място, където могат да се натискат в относителния комфорт на затъмнената зала. И тъкмо „инди“^[1] филмите, както ги нарича Вариете, дават на цялото поколение военни деца неутолим интерес към киното и вероятно подготвят почвата за успеха на толкова разнообразни филми като „Волният ездач“, „Челюсти“, „Роки“, „Кръстникът“ и „Екзорсистът“.

Но къде остават чудовищата?

О, фалшиви чудовища не липсват — зелени човечета, гигантски пиявици, върколаци, хора къртици (в един филм на Юнивърсъл) и още цял куп. Но докато проучват тези нови филмови води, АИП никога не показват нищо, което поне малко да прилича на истински ужас… поне в емоционалния смисъл, в който децата на войната разбират този термин. Този факт е важен и се надявам накрая да се съгласите с мен, че си е заслужил изписването в курсив.

Децата от това поколение — моето поколение — познаваха психическия стрес, наложен от Бомбата, но не и физическото страдание или лишения. Никое от децата, посещаващи онези прожекции, не гладуваше, нито умираше заради вътрешни паразити. Неколцина бяха изгубили бащи или чичовци във войната. Но не много.

В самите филми пък нямаше никакви дебели хлапета, нито хлапета с брадавици или нервни тикове, нито с акне, никой не си чоплеше носа, никакви младежи със сексуални проблеми или видими физически деформации (нито даже нещо толкова тривиално като влошено зрение, коригирано с очила — всички хлапета в страшните и плажни филми на АИП имаха идеално зрение). От време на време се мяркаше някой миловиден закачлив младеж — обикновено изигран от Ник Адамс — който е или малко по-нисичък, или прави нещо щуро и откачено като да си носи бейзболната шапка обърната с козирката назад (и чието име неизменно е Чудака или Щурчо), но нищо по-крайно.

Действието в повечето то тези филми се развива в провинциална Америка, която публиката усеща най-близка до себе си. Но всички тези градчета изглеждат така, сякаш някой немски генетичен отряд е минал през населението в деня преди началото на снимките и е отстранил всеки жител, който фъфли или куца, или има белези по рождение, или наднормено тегло — накратко, всеки, който не прилича на Франки Авалон, Анет Фуничело, Робърт Янг или Джейн Уаят. Разбира се, Елиша Кук Младши, който се е снимал в един куп такива филми, изглежда доста смахнат, но пък неговия герой винаги го убиват преди още да е свършила първата ролка филм, тъй че той не се брои.

Рокендролът и новите младежки филми (всичко от „Аз бях млад върколак“ до „Бунтар без кауза“) се сблъскват с едно по-възрастно поколение — едва-що почнало да се отпуска дотам, че да превърне спомена за „своята война“ в мит — и то с цялата горчива емоция на обирджия, изскочил от живия плет. Но музиката и филмите са само предвестници на истинското младежко сътресение, което се задава. Литъл Ричард, разбира се, е размирник, а Майкъл Ландън, който не зачита училищния дух поне дотам, че да свали якето с емблема на своята гимназия преди да се превърне в човек-вълк, също всява смут, но все още остават години до Рибешкия поздрав^[2] на Удсток и до момента, когато онзи тип, Кожената маска, ще почне да прави любителски операции със своя автоматичен трион в „Тексаско клане“.

Това е десетилетието, когато всеки родител трепери пред призрака на подрастващия хулиган: митичния гамен с качулка, облегнат пред входа на сладкарницата в Нашето Градче, с коса, искряща от гел, пакет цигари, втъкнат в пагона на моторджийското му яке, току-що избила пъпка в ъгъла на устата и чисто нов сгъваем нож в задния джоб, само дебнещ да ступа някое хлапе, да изтормози някой родител, да нападне някое девойче и да изнасили и може би убие някое куче… или пък, да речем, обратното. Един кошмарен образ, който с времето кристализира до същински мит — смесете Джеймс Дийн и Вик Мороу на вкус, изчакайте двадесет години и ето ви го на, Артър Фонзарели^[3]. По онова време обаче медиите виждат хулиганите навсякъде, точно както няколко години преди това колегите им от четвъртата власт са откривали комунисти навсякъде. В тяхното въображение масивните ботуши с вериги и впитите джинси Ливайс на хулиганите изпълват улиците на Оукдейл и Пайнвю, и Сентървил; срещат се в Мундеймиън, Айова и Луистън, Мейн. Сянката на проклетите хулигани се простира надлъж и нашир. Марлон Брандо пръв дава глас на този нихилист празноглавец във филма „Дивият“. „Срещу какво се бунтуваш“, пита красивото момиче, а Марлон отговаря: „Срещу каквото кажеш“.

За някой обикновен гражданин от Ашър Хайтс, Северна Каролина, който някак е оцелял сред четиридесет и един полета над Германия в търбуха на военен самолет и чието единствено желание сега е да продава колкото може повече буици с чудесни нови предавки, това звучи просто ужасно. Ето ви тук един младеж, който явно няма никакво желание да се включи в Националната младежка организация.

Но точно както се е оказало, че комунистите и подривните елементи са далеч по-малко, отколкото се е смятало, така и заплахата на хулиганите се оказва доста преувеличена. На разбора става ясно, че децата на войната искат същото като родителите си: шофьорска книжка, работа в центъра на града и дом в предградията; съпрузи и съпруги; застраховка; лично огнестрелно оръжие за защита; деца; вноски по заеми, които да могат да изплащат; чисти улици и чиста съвест. Искат да бъдат добри. Години и километри делят музикалния клуб в училище от военната служба; години и километри между Нашето Градче и делтата на река Меконг; единствената съществуваща песен с необичайни китарни ефекти, е резултат от грешка при записа на музиката в албума на кънтри певеца Марти Робинс. Всички с радост спазват правилата за облеклото в училище. Дългите бакенбарди са обект на подигравка почти навсякъде, а всеки младеж, който би си позволил да носи обувки с по-високи токове или впито бельо, е заклеймяван като гей. Еди Кокран може да пее за „лудешките розови вклинени панталони“ и хлапетата си купуват плочата, но не и самите панталони. За децата на войната нормалното е свято. Те искат да са добри и се пазят от мутантите.

В ранните младежки филми на ужасите от петдесетте се допуска само едно отклонение на филм, само една мутация. Родителите неизменно отказват да повярват какво се случва. Хлапетата — които неизменно искат да са добри — са тези, които забелязват отклонението (най-често от онези усамотени кътчета на Алеята на влюбените с изглед към Нашето Градче). Пак хлапетиите успяват да премахнат мутацията и отново да направят света нормален, така че всички да могат да се върнат към партитата в кънтри клуба и модерните си малки домакински уреди.

С изключение може би само на заплахата от атомната бомба, за децата на войната ужасите през петдесетте са изключително банални. Кой знае, хората с пълни търбуси може би изобщо не могат да проумеят смисъла на истинския ужас. Онова, което плаши децата на войната, е като умалено копие на истинския ужас. В тази светлина филмите, които правят студио АИП толкова популярно, „Аз бях млад върколак“ и „Аз бях млад Франкенщайн“, се оказват умерено интересни.

В „Аз бях млад върколак“ Майкъл Ландън играе привлекателен, но намръщен и избухлив гимназист. Като цяло той е добър младеж, но все се оказва въвлечен в някой побой (както и Дейвид Банър — алтерегото на телевизионния герой Хълк — героят на Ландън никога не провокира тези сблъсъци), докато се стига до там, че може да бъде отстранен от училище. Младежът е изпратен при психиатър (изигран от Уит Байсел, същият, който играе побърканият последовател на Виктор Франкенщайн в „Аз бях млад Франкенщайн“), който се оказва абсолютен злобар. Възприемайки Ландън като звено от по-ранните етапи на човешката еволюция — един вид препратка към първобитния период — Байсел подлага младежа на хипноза, за да го върне още по-назад, с което умишлено влошава проблема, вместо да се опита да го реши. Тази конкретна сюжетна линия изглежда е заета от страхотно популярната по онова време история за „Издирването на Брайди Мърфи“ (първоначално обявена за реална, но по-късно разобличена като измама), според която една жена, подложена на хипноза, си възвръща спомени от предишен живот.

Експериментът на Байсел се оказва по-успешен от най-смелите му мечти — или най-страшните кошмари — и Ландън се превръща в побеснял върколак. За хлапетата от 1957 г., гледащи сцената на превръщането за първи път, гледката е адски сбъркана. Ландън се превръща във вълнуващо олицетворение на всичко онова, което е забранено, ако се опитваш да бъдеш добър — ако искаш да се справяш в училище, да попаднеш в Националното общество на отличниците, да си получиш препоръката и да бъдеш приет в добър колеж, където да се включиш в някое братство и да се наливаш с бира, точно като баща си преди това. Цялото лице на Ландън обраства с косми, зъбите му се изострят застрашително и около устата му избива пяна, която подозрително напомня разпенен крем за бръснене. Той попада на ученичка, която се упражнява на гредата във физкултурния салон съвсем сама, и човек направо може да усети миризмата му, която вероятно напомня разгонен пор, който тъкмо се е овъргалял в прясна камара койотски лайна. Никаква чинно закопчана униформена ученическа риза. Това е младеж, който пет пари не дава за приемните изпити за колеж. Той е абсолютно подивял — не като горила, а като вълк.

Огромният успех на филма се дължи вероятно отчасти на това освобождаващо усещане и на възможността, която децата на войната, стремящи се да бъдат добри, получават да съпреживеят всички тези забранени емоции. Когато Ландън напада красивата гимнастичка в трико, той заявява една социална позиция от името на зрителите. Същите зрители обаче реагират на сцената с абсолютен ужас, защото на психологическо ниво филмът е серия уроци за това как да се вписваш най-добре — всичко от „обръсни се преди да отидеш на училище“ до „не тренирай сам в празния салон.“

Все пак, навсякъде дебнат зверове.