Стивън Кинг
Злокобен танц (50)

5

Съществува пето измерение отвъд човешкото познание. Измерение обширно като космоса и безкрайно като вечността. То съществува между светлината и сянката, между науката и суеверието, между пропастта на човешките страхове и върховете на човешкото познание. Това е измерение на въображението. Област, която наричаме… Зоната на здрача.

С това доста помпозно въведение — което не звучи никак помпозно, изречено с премерения, почти безразличен глас на Род Сърлинг — зрителите биваха поканени да пристъпят в един странен необятен свят… и те тръгваха. „Зоната на здрача“ се излъчваше по CBS от октомври 1959 г. до лятото на 1965 г. — от вцепенената неподвижност на правителството на Айзенхауер до включването на Америка във Виетнамската война при Линдън Джонсън, първото дълго горещо американско лято и появата на Бийтълс. От всички драматични сериали, излъчвани по американската телевизия, този се характеризира най-трудно. Шоуто не беше уестърн, нито полицейска драма (макар че някои от епизодите бяха във формат на уестърн или историята включваше „стражари и апаши“); не беше научна фантастика (макар че в програмата на телевизиите беше записано като такова); не беше комедия (макар че някои епизоди бяха забавни); не беше окултно (макар че често разглеждаше окултни истории по своя си специфичен начин); не беше и свръхестествено. Беше нещо уникално и това е основната причина едно цяло поколение да свързва това творение на Род Сърлинг с шестдесетте години на века — поне такива, каквито хората ги помнят.

Род Сърлинг, създателят на програмата, доби популярност по времето, което сега е известно като „златната ера“ на телевизията — макар че онези, които го наричат така заради топлите си спомени за сборни програми като „Студио Едно“, „Игрален дом 90“ и „Климакс“, някак са забравили такива бози като „Господин Арсеник“, „Загадъчни ръце“, „Опасен портал“ и „Плетеница“. Всички те вървях по едно и също време и в сравнение с тях дори днешните предавания „Вега$“ и „Това е невероятно!“ могат да минат за великолепен американски театър. Телевизията никога не е имала златна ера, само поредица пиринчени сезони с варираща яркост.

Все пак от време на време телевизията създава отделни златни късчета и три от ранните телевизионни сценарии на Сърлинг — „Закономерности“, „Комикът“ и „Реквием за боксьор, тежка категория“ — са една от главните причини изобщо да се говори за „златна ера“. Макар че Сърлинг никога не е бил изолиран случай. Мнозина други, включително Пади Чайефски („Марти“) и Реджиналд Роуз („Дванадесет гневни мъже“) допринасяха към илюзията за златен блясък.

Сърлинг е син на месар от Бингамтън, Ню Йорк; боксов шампион (със своите към 1.60 м височина вероятно в най-леката категория) и парашутист по време на Втората световна война. Първите си (неуспешни) опити да пише направил в колежа, а после продължил (все така неуспешно) да пише за една радиостанция в Синсинати. В своето описание на кариерата на Сърлинг, Ед Наха разказва:

Начинанието се оказало неудовлетворително. Неговите твърде задълбочени герои не се харесвали на шефовете, които очаквали служителите им направо „да впият зъби в земята!“.

Самият Сърлинг си спомня за този период години по-късно: „Оказа се, че не им трябва писател, а плуг.“^[1] Така че Сърлинг се отказал от радиото и почнал да работи на свободна практика. Първият му успех датира от 1955 г. — награденият с Еми телевизионен филм „Закономерности“ с участието на Ван Хефлин и Евърет Слоун, история за мръсната корпоративна борба за надмощие и моралната дилема, пред която е изправен един висш чиновник — и Сърлинг никога не погледнал назад… но и никога не успял съвсем да продължи напред. Следват сценарии за няколко филма. „Нападение над една кралица“ вероятно е най-лошият от тях. „Планетата на маймуните“ и „Седем майски дни“ са два от по-добрите. Но телевизията си остана неговият дом и Сърлинг никога не успя да я надрасне, както това направи Чайефски, например („Болница“, „Телевизионна мрежа“). В телевизията той се чувстваше най-добре и пет години след края на „Зоната на здрача“ се върна на телевизионния екран като водещ на „Нощна галерия“. Самият Сърлинг не е бил никак щастлив и е изпитвал сериозни съмнения заради дълбоката си връзка с тази посредствена медия. В последното си интервю той казва: „Когато погледна назад към 30 години писателска кариера, не откривам нищо, което да може да се нарече важно. Някои неща бяха ценни, някои интересни, някои дори имаха класа, но почти нищо не беше особено важно.“^[2]

Изглежда за Сърлинг „Зоната на здрача“ е била средство да се противопостави на нормата и да поддържа живи идеалите си, докато работи в телевизията след края на престижните програми от края на петдесетте и началото на шестдесетте години. Предполагам, че до известна степен е успял. Под привидно успокояващото обяснение, че всичко е само на ужким, „Зоната на здрача“ можеше да си позволи да се занимава с въпроси като фашизма („Той е жив“, с участието на Денис Хопър в ролята на млад неонацист, воден от призрачната фигура на Хитлер), масовата истерия („Чудовищата се очакват на улица Мейпъл“) и дори идеята на Джоузеф Конрад за сърцето на мрака — едва ли някоя телевизионна програма си е позволявала да представи човешката природа в толкова брутално откровена светлина, както в „Убежище“, където група примерни съседи от „Вашата Улица“, САЩ, изпадат до положението на зверове, боричкащи се за единственото налично убежище по време на атомна криза.

Други епизоди пък създават една неловка екзистенциална атмосфера, която никой друг сериал не е постигнал. Да вземем например „Най-после достатъчно време“ с участието на Бърджес Мередит^[3] като късоглед банков чиновник, на когото никога не му остава достатъчно време за четене. Той оцелява след нападение с водородна бомба, просто защото по това време се е скрил в трезора на банката, за да чете. Мередит е безкрайно щастлив от холокоста, защото най-после ще има всичкото време на света за четене. Но за съжаление, тъкмо преди да стигне в библиотеката, си счупва очилата. Един от водещите принципи на „Зоната на здрача“ явно е бил, че малко ирония е добра за кръвообращението.

Ако „Зоната на здрача“ се беше появила на екран в условията на телевизията от периода 1976–1980, несъмнено би изчезнала след не повече от шест до девет епизода. В началото рейтингът й беше доста нисък… направо отрицателен. Излъчваше се по едно и също време с полицейската драма на Робърт Тайлър „Детективи“ по АВС и изключително популярната „Жилет Спортна кавалкада“ по NBC — предаване, което приканваше зрителя да се настани удобно и да гледа как боксьори като Кармен Базилио и Шугър Рей Робинсън си сменят взаимно физиономиите.

Но в онези дни нещата в телевизията се случваха по-бавно и графикът на програмите не беше толкова анархичен. Първият сезон на „Зоната на здрача“ се състоеше от 36 половинчасови епизода и до средата на сезона рейтингът беше почнал да се покачва, стимулиран от отлични рецензии и благоприятни отзиви сред зрителите. Рецензиите помогнаха на CBS да проумее, че са се сдобили с много специална, т.нар. „престижна“ програма^[4]. Но с това проблемите не изчезнаха. На шоуто му беше трудно да си намери постоянен спонсор (имайте предвид, че това се случваше в онези древни времена, когато по земята още бродеха динозаври и телевизионното време беше толкова евтино, та един спонсор можеше да издържа цяла програма, поради което имахме предавания, като „GE Театър“, „Алкоа Игрален дом“, „Гласът на Файърстоун“, „Лукс Шоу“, „Време за Кола“ и много други; доколкото ми е известно, последното ТВ предаване, издържано само от един спонсор беше Бонанза със спонсор Дженеръл Моторс), а на CBS започна да им просветва, че Сърлинг продължава да размахва идеалистичните си оръжия, но този път в името на фантазията.

В рамките на първия си сезон „Зоната на здрача“ представи „Случайна мечта“, първото включване на покойния Чарлз Бомонт в сериала, и „Трета от Слънцето“ на Ричард Матисън. Замисълът на Матисън — история, в която героите не напускат Земята, за да се спасят, а се спасяват, като се заселват на Земята — досега вече е изтъркан от употреба (най-забележително в онова космическо недоносче „Бойна звезда Галактика“), но повечето зрители, помнят онзи първи неочакван финал и до днес. Тъкмо заради този епизод множество случайни зрители се превърнаха в пристрастени почитатели. Поне веднъж се бяха натъкнали на нещо Съвсем Ново и Различно.

В третия си сезон „Зоната на здрача“ беше прекратен (ако питате Сърлинг) или изместен, поради непреодолими конфликти с графика на програмите (по версията на CBS). Така или иначе, шоуто се завърна следващата година като едночасова програма. В своята статия, „Мечтата на Род Сърлинг“, Ед Наха пише: „Оказа се, че «различното нещо», включено в удължената версия на шоуто, е скука“. След тринадесет епизода, които не спечелиха публиката, 60-минутната „Зона на здрача“ беше прекратена.

Вярно, шоуто беше отменено — само за да се върне за един последен, почти изцяло незабележим сезон от половинчасови епизоди — но да е било заради скука? По мое мнение едночасовите серии на „Зоната на здрача“ включват някои от най-добрите попадения в целия сериал. Между тях „Погребани на морското дъно“, в който екипажът на един военноморски кораб чува почукване във вътрешността на потънала подводница; „Дяволско издателство“; „Новата изложба“ (един от малкото случаи, в които „Зоната на здрача“ представи истинска хорър история — пазачът в музей за восъчни фигури открива, че фигурите на известни убийци са почнали да оживяват) и „Миниатюра“, по сценарий на Чарлз Бомонт, където героят на Робърт Дювал беше намерил начин да се върне в края на миналия век.

Според Ед Наха, по време на последния сезон „на никого в CBS вече не му пукаше за сериала“. Пак според него АВС, след своя частичен успех с „До краен предел“, направили опит да привлекат Сърлинг за шести сезон на „Зоната“ при тях, но той отказал, понеже смятал, че „АВС искат просто да си правят разходка обратно до гробищата всяка седмица“.

За Сърлинг животът никога вече не беше същият. Гневният младеж, написал „Закономерности“, се наложи да снима телевизионни реклами — онзи ясно разпознаваем глас беше почнал да пробутва автомобилни гуми и сиропи за кашлица в един странен обрат, който много напомня съсипания боксьор от „Реквием за боксьор, тежка категория“, който накрая стига до там да участва в уговорени мачове. И през 1970 г. той все пак започна да прави онези „разходки обратно до гробището“, но не в АВС, а като водещ и сценарист на някои от сериите на „Нощна галерия“ по NBC. Сериалът неизбежно беше сравняван със „Зоната на здрача“, но галерията всъщност беше разводнена версия на „Трилър“, като Сърлинг изпълняваше ролята на разказвач, както беше правил Борис Карлоф.

Тук Сърлинг нямаше творчески контрол, както със „Зоната на здрача“ (по собствените му думи студиото се опитвало да превърне „Нощна галерия“ в „полицейска драма с призрачен саван“). Все пак „Нощна галерия“ създаде и няколко добри епизода, включително адаптациите на Лъвкрафтовите разкази „Хладен въздух“ и „Моделът на Пикман“. Сериалът представи и един от най-страховитите епизоди, създавани някога за телевизия. Епизодът, по мотиви от разказ на Оскар Кук, беше озаглавен „Бумеранг“ и в него ставаше дума за една буболечка, наречена щипалка. Щипалката е поставена в ухото на злодея и започва — ух! — да си проправя тунели из мозъка, като изяжда плътта по пътя си и довежда мъжа до трескава агония (психологическата причина за това така и не е обяснена, след като знаем, че в мозъка няма рецептори за болка). На мъжа му се казва, че има шанс едно на милион гадината да си проправи път направо през мозъка и да стигне до другото ухо, откъдето да излезе. Много по-вероятно е да продължи да се щура наоколо и да яде части от мозъка, докато човекът напълно се побърка или се самоубие. Зрителят е безкрайно облекчен, когато противно на всички очаквания почти невъзможното се случва и щипалката наистина излиза от другата страна… и тогава идва кулминацията: щипалката е била женска. И е снесла яйцата си в мозъка. Милиони яйца.

Повечето епизоди на „Нощна галерия“ обаче далеч не бяха толкова вълнуващи и сериалът беше прекратен, след като изкара под една или друга форма три мъчителни години. Това беше последната главна роля за Сърлинг.

„На четиридесетия си рожден ден“, пише Наха, „Сърлинг направи първия си парашутен скок след Втората световна война“. Защо го е направил? Според самия Сърлинг: „Направих го, за да докажа, че не съм старец.“ Но вече изглеждаше стар. Между рекламните снимки за „Зоната на здрача“ и тези, направени в студиото на „Нощна галерия“ пред предимно идиотските портрети от декорите, се забелязва шокираща разлика. Лицето му беше прорязано от дълбоки линии, шията му беше сбръчкана — това беше лицето на човек, разяден от телевизионна жлъч. През 1972 г. един журналист го интервюира в кабинета му, чиито стени бяха покрити със сложени в рамка рецензии за ранните му филми и телевизионни сценарии.

„Понякога идвам тук само, за да ги погледам“, казва той. „Не съм получавал такива рецензии от години. Сега разбирам защо хората пълнят албуми с изрезки то вестници — за доказателство, че наистина се е случило.“ Човекът, скочил от самолет на четиридесетия си рожден ден, за да си докаже, че не е стар, постоянно наричаше сам себе си старец в интервюто с Линда Бревел девет години по-късно. Тя го описва като „жизнерадостен“ по време на тяхната среща в „Таверната“, любимия бар на Сърлинг в Лос Анджелис, но онези тревожни думи отново и тоново се появяват по време на интервюто. В един момент той заявява: „Още не съм престарял, но вече не съм и млад мъж“, в друг направо казва, че е вече старец. Защо не се е отказал от творческата надпревара? В края на „Реквием за боксьор тежка категория“ Джак Паланс казва, че трябва да се върне на ринга, макар целият мач да е уговорен, защото рингът е единственото, което познава. Не по-лош отговор от всеки друг.

Сърлинг, абсолютен работохолик и страстен пушач, през 1975 г. получи тежък инфаркт и почина по време на сърдечната операция. За поколенията останаха няколкото му добри ранни филмови сценарии и „Зоната на здрача“ — сериал, който придоби статут на телевизионна легенда, подобно на „Беглецът“ и „Търси се — жив или мъртъв“. И какво в крайна сметка да кажем за тази програма, чиито страстни почитатели вероятно са били деца, когато са я гледали за първи път? „Мисля, че една трета от епизодите са доста добри“, казва самият Сърлинг в едно интервю. „Една трета са приемливи, а останалите не струват.“

Сърлинг лично е написал сценариите за шестдесет и два от първите деветдесет и два епизода на „Зоната на здрача“ — като ги е печатал на пишеща машина, диктувал ги е на секретарката си, записвал ги е с диктофон — разбира се, пушейки през цялото време. Любителите на фентъзи жанра веднага ще разпознаят имената на писателите, създали останалите тридесет епизода: Чарлз Бомонт, Ричард Матисън, Джордж Клейтън Джонсън, Ърл Хамнър Мл., Робърт Преснел, Е. Джак Нюман, Монтгомъри Питман и Рей Бредбъри^[5]. Простият факт е, че повечето от онези епизоди, които по думите на Сърлинг „не струват“, са лично негово дело. Сред тях са „Господин Дентън в Деня на Страшния съд“, „Шестнадесетмилиметровият храм“, „Нощта на Страшния съд“, „Огромното грамадно желание“ (безсрамно ревлива история за едно хлапе, което помага на застаряващ боксьор да спечели последния си мач) и още твърде много, за които не искам да се сещам.

Дори начинът, по който хората изглежда си спомнят „Зоната на здрача“ винаги ме е дразнел. Явно най-голямо впечатление им е правил финалният внезапен обрат, но успехът на сериала се дължи на много по-сериозни идеи — идеи, които активно свързват евтините публикации от преди петдесетте (или онези епизоди на „Трилър“, които използваха такива ранни публикации за някои от най-добрите си попадения) с „новата“ хорър и фентъзи литература. Седмица след седмица „Зоната на здрача“ представяше обикновени хора в необикновени ситуации, хора, които някак бяха направили грешен завой и се бяха промушили през пукнатина в реалността директно в „Зоната“ на Сърлинг. Това е много силна концепция и най-прекият път към земята на фантазиите за зрители и читатели, които нямат навика да я посещават. Но Сърлинг не е автор на тази концепция. Още през четиридесетте Рей Бредбъри беше почнал да подрежда обичайното и гротескното едно до друго. Когато той се ориентира към по-непознати територии и започна да използва езика по нови нетипични начини, се появи Джак Фини и започна да доизпипва същите теми за необичайно-в-обичайното. В един ключов сборник разкази, наречен „Трето ниво“, литературен еквивалент на онези картини на Маргит, в които влакове изскачат от камината, или на Дали, където часовници, отпуснати висят по клоните на дърветата, Джак Фини очерта границите на „Зоната на здрача“ на Сърлинг. В първия разказ се разказва за човек, който открива трето ниво в сградата на Централната гара в Ню Йорк (която има само две нива, за онези от вас, които не я познават). Третото ниво се оказва нещо като междинна станция във времето, от която се излиза към едно по-щастливо и по-просто време (някъде в началото на деветнадесети век, където намират убежище толкова изтормозени герои на „Зоната“ и където самият Фини избира да се върне в своя забележителен роман „Отново и отново“). „Третото ниво“ на Фини почти изцяло се вмества в определенията на Сърлинг за „Зоната на здрача“, а от друга страна тъкмо замисълът на Фини направи концепцията на Сърлинг възможна. Едно от най-забележителните писателски умения на Фини, е да позволява на разказите си да се развиват ненатрапчиво, почти незабележимо отвъд границата в другия свят — както когато някой герой преглежда дребните пари в джоба си и попадне на монета, значително по-стара от всички останали; или когато друг негов герой започне пътешествието си на идиличната планета Върна с раздрънкан стар автобус, който накрая бива паркиран в рушаща се стара плевня („За безследно изчезналите“). Най-важното постижение на Фини, отразено от най-успешните епизоди на „Зоната“ (и от най-добрите фентъзи писатели, появили се след „Зоната на здрача“) е способността, точно като Дали, да създава фантазията… и след това да не я обяснява или да не се оправдава, задето я е създал. Тя просто съществува, забележителна и малко стряскаща, мираж, който изглежда твърде правдоподобен, за да бъде отхвърлен: тухла, която виси във въздуха над хладилник; мъж, който се храни от чиния, пълна с очни ябълки; деца, които сред разхвърляните по пода играчки, си играят със своя домашен динозавър. Ако фантазията е достатъчно правдоподобна, настоява Фини, а след него и Сърлинг, нямам нужда от номера и трикове. Тъкмо Фини и Сърлинг в крайна сметка отговориха на призива на Лъвкрафт, който очерта ново литературно направление. За мен и моето поколение тяхната работа беше като гръмовно откровение, разкрило милиони нови възможности и посоки.

И въпреки че Фини вероятно най-добре разбираше концепцията на Сърлинг за „онази ничия земя между светлина и мрак“, той така и не намери място в „Зоната на здрача“ — нито като сценарист, нито като източник. По-късно Сърлинг адаптира „Нападение над една кралица“ (1966 г.), работа, която най-благосклонно би могла да се нарече несполучлива. Тя е пълна с онези проповеднически високопарни брътвежи, които съсипаха толкова много от епизодите на „Зоната“. Една от малките трагедии в тази сфера е, че потенциално забележителната среща на два сходни таланта, е дала такъв незадоволителен резултат. Ако не сте доволни от моя анализ на „Зоната на здрача“ (и подозирам, че според мнозина направо съм заплюл една икона), ви призовавам да си намерите копие от сборника на Фини „Третото ниво“, който ще ви демонстрира каква е могла да бъде „Зоната“.

Все пак, сериалът произведе няколко забележителни попадения и преценката на Сърлинг, че една трета от епизодите са доста добри, може да се окаже близо до истината. Всеки, който е гледал шоуто редовно, ще си спомни Уилям Шатнър, попаднал в плен на машина-оракул в евтиния ресторант на един малък град („За нула време“); Евърет Слоун, поддал се на комарджийската мания в „Треска“ и тежкия, метален вик на монетите („Фрааааанклин!“), които го привикват обратно да продължи битката си с дяволската монетна машина; красавицата, която е възприемана като грозилище в свят, населен с хуманоиди със свински физиономии (Дона Дъглас в „Гледна точка“). И, разбира се, онези две класики на Ричард Матисън, „Нашествениците“ (с участието на мрачно великолепната Агнес Морхед в ролята на провинциална жена, бореща се с нашествието на дребни космически пришълци, история, към която Матисън по-късно се върна в романа си „Плячка“) и „Кошмар в небето“, където Уилям Шатнър играе наскоро възстановил се психиатричен пациент, който вижда злокобна фигура да се опитва да откърти обшивката на самолетния двигател.

„Зоната на здрача“ също ни представи разнообразна група актьори (Ед Уин, Кийнан Уин, Бъстър Кийтън, Джак Клугман, Франчът Тоун, Арт Карни, Пипа Скот, Робърт Редфорд, Клорис Лийчман и много други), сценаристи и режисьори (Бъз Кулик, Стюарт Розенбърг и Тед Поуст, за да споменем няколко). Епизодите често включваха вълнуваща и стряскаща музика, написана от покойния Бърнард Херман, а най-добрите специални ефекти бяха дело на Уилям Татъл, който вероятно отстъпваше само на Дик Смит (или на новия гениален гримьор Том Савини) по изобретателност.

Беше доста добра програма, както повечето любими телевизионни сериали са доста добри… но нищо повече. Телевизията е ненаситен унищожител на талант, нещо ново и силно отровно и, ако „Зоната“ далеч не е толкова добър сериал, колкото топлите ни спомени ни подвеждат да мислим, вината не е на Сърлинг, а на самата телевизия — вечната гладна паст, бездънната помийна яма. Сърлинг е написал общо осемдесет и четири епизода, около 2200 страници сценарии, ако се водим по общото правило, че една страница сценарий се равнява на една минута видео запис. Това е огромна маса произведения и няма нищо чудно, че тук-там се промъкваха недоносчета като „Аз съм нощта, покрит съм с мрак“. Това е всичко, на което Сърлинг беше способен, за да зарадва спонсорите. Накрая телевизията го погълна.