Стивън Кинг
Злокобен танц (48)

3

Телевизионният екран е тъмен.

Появява някаква неясна картина, която безпомощно се върти насам-натам, а после избледнява.

Екранът отново потъмнява, като черното поле се нарушава от единствена вълнообразна бяла линия, която вибрира хипнотично.

Чува се глас зад кадър — тих, благоразумен.

Повредата не е във вашия телевизор. Ние контролираме това излъчване. Контролираме вертикалата. Контролираме и хоризонталата. В следващия един час ще контролираме всичко, което виждате, чувате и мислите. Ще станете свидетели на една програма, която се простира от дълбините на ума до… Краен предел.

Обявена за научна фантастика, но клоняща повече към хорър жанра, „До краен предел“ е вероятно най-добрата програма от своя тип, след „Трилър“, излъчвана някога по телевизията. Знам, че фанатичните почитатели веднага ще се провикнат „Глупости!“ и „Богохулство!“ и ще настояват, че даже и „Трилър“ не може да се мери с вечната „Зоната на здрача“. Не мисля да оспорвам факта, че „Зоната на здрача“ е едва ли не безсмъртна. Изглежда тя винаги присъства на големите ТВ пазари като Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и Сан Франциско, алилуя. Истинска безсмъртна вселена, натикана в своя собствена здрачна зона, точно след късните новини и преди програмите на телевизионните проповедници. Вероятно само древни комедийни сериали като „Аз обичам Луси“ и „Малка моя Марджи“ могат да се борят със „Зоната на здрача“ за онзи черно-бял, нефокусиран, почти вампирски живот, който осигурява телевизионната синдикация^[1].

„Зоната на здрача“ обаче — с няколко забележителни изключения — няма почти нищо общо с типа хорър, който обсъждаме тук. Тя е програма, специализирана в житейски морални уроци, повечето доста сладникави (като онзи епизод, в който Бари Морс купува пиано, чийто звук принуждава гостите му да разкрият истинската си същност и накрая го кара той самият да си признае, че е егоистичен кучи син); а други, независимо от добрите си намерения, са твърде опростени и прекалено сълзливи (като случая, в който слънцето не изгрява, понеже „атмосферата на човешката несправедливост е твърде плътна, хора, твърде черна“, както мелодраматично обявява радиоговорителят, „особено над Далас и Селма, Алабама“… схващате ли, момчета, а? Схващате ли?). Други епизоди от „Зоната на здрача“ са вариации на стари свръхестествени теми: Арт Карни открива, че той всъщност е истинският Дядо Коледа, а изтощеният от ежедневните преходи с влака Джеймс Дейли открива мир и спокойствие в райско малко градче на име Уилоуби^[2].

„Зоната на здрача“ има и своите хорър моменти — най-добрите сред тях карат човек да настръхне даже години по-късно — и ние ще обсъдим някои от тях преди да приключим темата за Вълшебната Кутия. Но „Зоната на здрача“ наистина не може да се мери с „До краен предел“ по отношение на ясната и точна концепция. „До краен предел“ се задържа на екран от септември 1963 г. до януари 1965 г. Изпълнителен продуцент на сериала беше Лесли Стивънс, а основен програмен продуцент Джоузеф Стефано — написал сценария за филма „Психо“ на Хичкок, а няколко години по-късно и една гениална малка страхотия, озаглавена „Окото на котката“. Идеята на Стефано за това какво трябва да представлява шоуто, е необичайно изчистена. По негова инициатива всеки епизод съдържа по една „мечка“ — някакъв вид чудовищно създание, което ще се появи преди рекламната пауза в средата на епизода. В някои случаи мечката не е опасна сама по себе си, но можете да се обзаложите, че до края на епизода някаква външна сила — обикновено някой зъл учен — ще я докара до необуздан бяс. Моята любима „мечка“ сред чудовищата на „До краен предел“ буквално изскочи от пода (в епизод изненадващо озаглавен „То изскочи от пода“) и беше засмукано в прахосмукачката на една домакиня, където започна да расте и расте… и расте.

Друга такава „мечка“ беше един уелски миньор на въглища (в ролята Дейвид МакКълам), който неволно пътува около два милиона години напред във времето. При завръщането си той се оказва с огромна плешива глава, в чиито очертания сбръчканото му болнаво лице изглежда съвсем смалено, и се заема да Затрие Всичко Живо В Града. Хари Гардино е преследван от огромно „ледено създание“; първите астронавти, посетили Марс в епизод, написан от Джери Сол (научен фантаст, чието най-популярно произведение вероятно е „Иглата на Костиган“), са преследвани от гигантска пясъчна змия. В пилотния епизод, „Галактическото същество“, едно създание, състоящо се почти изцяло от чиста енергия, е засмукано в един радиотелескоп на Земята и накрая е унищожено, понеже „преяжда“ (идея, която напомня „Магнитното чудовище“ на Ричард Карлсън). Два епизода са написани от Харлън Елисън — „Войник“ и „Демон със стъклена ръка“, като според редактора на „Научнофантастична енциклопедия“ вторият е вероятно най-добрият епизод от цялата поредица. Много от сценариите са дело на самия Стефано, а има и един написан от младеж на име Робърт Тауни, който по-късно ще напише сценария за „Китайски квартал“^[3].

Отмяната на „До краен предел“ се дължеше не толкова на намалял зрителски интерес, ако и сериалът да беше станал доста по-муден с напускането на Стефано след първия сезон, а по-скоро на глупаво подреждане на програмата от страна на телевизионната мрежа АВС. Вярно, може да се каже, че Стефано беше отнесъл всички добри мечки със себе си и сериалът вече не беше същият. Но доста ТВ програми преминават успешно през по-мудни периоди (телевизията, все пак, е доста мудна медия). Но когато АВС оттегли „До краен предел“ от обичайното му време на излъчване в понеделник вечер, където го конкурираха само две западащи телевизионни игри, и го прехвърли в събота — вечерта, когато по-младата целева аудитория на сериала е или на кино, или просто се шляе безцелно — сериалът тихо залезе.

По-горе споменах синдикацията, но единствената програма от жанр фантазия, която може да се гледа редовно по независимите телевизионни канали, е „Зоната на здрача“, която като цяло избягва насилието. Из по-големите градове с по няколко такива независими канала късно през нощта може да попаднете на „Трилър“, но „До краен предел“ е много по-рядка находка. Макар при първоначалното си излъчване сериалът да беше представен в това, което сега се нарича „Семеен час“, промените в телевизионната цензура го превърнаха в една от онези съмнителни програми за независимите канали, които предпочитат да излъчват комедии, телевизионни игри и филми (а и да не забравяме неизбежните „Сложете-ръцете-си-на-екрана-и-ще-бъдете-изцелени!“ сегменти).

Ако случайно попаднете на този сериал, измъкнете стария си видеорекордер, запишете сериите и ми ги пратете чрез моя издател. Всъщност, като се замисля, по-добре недейте, това вероятно е незаконно. Но му се радвайте, докато тече. Защото, подобно на „Трилър“, „До краен предел“ няма да види бял свят отново. Дори „Вълшебният свят на Дисни“ слиза от екран след двадесет и шест години излъчване.