Стивън Кинг
Злокобен танц (55)

4

Един роман, който прави гладък преход, за да ни отдалечи от Лошото място (и май наистина е време да се откъснем от призрачните къщи, преди тези страхотии да са ни обсебили до мозъка на костите) е „Бебето на Розмари“ на Айра Левин (1967). По времето, когато излезе екранизацията на Роман Полански, ми беше станало навик да казвам на хората, че това е един от онези редки случаи, когато, ако си чел книгата, няма нужда да гледаш филма, а ако си го гледал, все едно си чел книгата.

Това не е съвсем вярно (никога не става точно така), но филмовата версия на Полански забележително точно се придържа към романа на Левин и двамата споделят еднакво тънко чувство за хумор и ирония. Не мисля, че друг би успял да адаптира книжката на Левин толкова добре. Но, макар да е необичайно за Холивуд да остане верен на екранизирания роман (понякога ми се струва, че големите филмови студиа плащат луди пари за авторски права, само за да могат да кажат на автора всичко, което не им е харесало в книгата му — вероятно най-скъпият начин да поласкаеш егото си в американския артистичен свят), това не е никак странно в случая на Левин. Всеки негов роман^[1] е великолепно структуриран. Той пише своите трилъри с прецизността на швейцарски часовникар — в сравнение с неговите сюжети, ние останалите автори, подвизаващи се в този жанр, сякаш произвеждаме ония петдоларови часовници, които продават в евтините магазини. Този факт е достатъчен да направи Левин неуязвим срещу опустошителните промени в сюжета, наложени от онези мародери, които се интересуват повече от специалните ефекти, отколкото от историята. Книгите на Левин са конструирани като елегантно балансирани кули от карти — ако се премахне дори само един сюжетен обрат, цялата кула се срутва. Затова кинаджиите са принудени да ни покажат всичко, което Левин е изградил.

За филма самият Левин казва:

Винаги съм смятал, че филмът, направен по „Бебето на Розмари“, е най-точната адаптация на книга, излизала от Холивуд когато и да било. Не само че включва дълги откъси от оригиналния диалог, но се съобразява и с цветовете на дрехите на героите, където съм ги споменал, и с разположението на апартамента. И най-важното — режисьорският стил на Полански, който не вторачва окото на камерата директно в страхотиите, а оставя зрителите сами да ги открият някъде в периферията на кадъра, за щастие съвпада с моя собствен стил на писане.

Между другото това негово стриктно придържане към книгата не е случайно. Този сценарий е бил първият му опит да адаптира чуждо произведение. Всички сценарии, които е писал преди това, са били негови оригинали. Мисля, че той дори не е предполагал, че му е разрешено — и дори се очаква — да направи промени. Помня как ми се обади от Холивуд, за да ме пита в кой брой на списание Ню Йоркър Гай е видял рекламата за ризите. Неохотно се наложи да си призная, че съм си я измислил. Бях предположил, че във всеки брой на списанието може да се намери реклама за елегантни ризи. Оказа се обаче, че в броя, излязъл по времето на съответната сцена, няма такава реклама.

Левин е автор на два хорър романа — „Бебето на Розмари“ и „Степфордските съпруги“ — но макар и двете книги да демонстрират отличната сюжетна структура, характерна за Левин, никоя от тях не е толкова въздействаща, колкото първата му книга, която за съжаление не е толкова популярна тия дни. „Целувка преди смъртта“ е язвителна, напрегната история, разказана с много жар, което не се среща често, но още по-рядко срещано нейно достойнство е, че книгата (написана, когато Левин е в началото на двадесетте си години) съдържа изненади, които наистина изненадват и е относително застрахована срещу онзи ужасен, отвратителен проклет читател, който прелиства на последните три страници от книгата, за да види какво става накрая!

Вие правите ли го този мръсен, долен номер? Да, вие! На вас говоря! Не ми се подсмихвайте в шепа! Признайте си! Случвало ли ви се е, докато сте в книжарницата да се огледате предпазливо и бързо да разлистите в края на някоя книга на Агата Кристи, за да видите кой е убиецът и как е извършил убийството? Проверявате ли края на хорър книгите, за да разберете дали героят успява да се спаси от мрака и да пристъпи в светлината? Ако правите така, имам само две прости думи, които се чувствам длъжен да ви предам: Засрамете се! Долно е да прегъвате ъгълчетата на страницата, за да отбележите докъде сте стигнали. Още по-долно е да прелистите книгата, за да видите какво става накрая. Ако имате този навик, искрено ви съветвам — прекратете го веднага^[2]!

Но достатъчно по тази тема. Всичко, което исках да кажа за „Целувка преди смъртта“, е, че най-голямата изненада в книгата, истинската бомба на сюжета, е вмъкната някъде около стотина страници след началото. Ако безцелно прелиствате книгата и попаднете на този момент, той няма да ви говори нищо. Ако сте прочели всяка страница наред, това ще промени всичко. Единственият друг писател, за когото се сещам да е имал подобна дарба да хваща читателя съвсем неподготвен, е покойният Корнел Улрич (който е ползвал и псевдонима Уилям Айриш), но на Улрич му липсва остроумието на Левин. Левин всъщност посочва Улрич сред писателите, които са му повлияли и споделя, че „Дамата фантом“ и „Булката беше в черно“ са любимите му сред произведенията на Улрич.

Когато говорим за „Бебето на Розмари“, е по-добре да започнем тъкмо с остроумието на Левин, а сюжетната структура да оставим на по-заден план. Той не е издал особено много романи — книгите му излизат средно по една на пет години. Интересно е обаче да се отбележи, че една от тях, „Степфордските съпруги“, е чиста проба сатира (Уилям Голдман, писателят-сценарист, адаптирал книгата за нейната екранизация го е знаел много добре; спомнете си какво споменахме по-горе за онова възклицание: „О, Франк, ти си най-добрият, ти си шампионът“), едва ли не фарс, а „Бебето на Розмари“ от своя страна се явява нещо като социално-религиозна сатира. Като говорим за остроумието на Левин, трябва да споменем и най-наскоро излезлия му роман „Момчетата от Бразилия“. Самото заглавие е каламбур и, макар книгата да споменава (дори и само мимоходом) немските лагери на смъртта и т.нар. научни експерименти, провеждани там (ако си спомняте, сред тези експерименти са опити да се оплоди жена с кучешка сперма, а също инжектиране на еднояйчни близнаци с еднаква смъртоносна доза отрова, за да се провери, дали ще им отнеме еднакво време да умрат), тя все пак успява да е пропита с едно нервно остроумие и изглежда е пародия на онези книги, твърдящи, че най-висшестоящите нацисти са живи и здрави в Парагвай, които ще продължат да се печатат до края на дните.

Не се опитвам да кажа, че Левин е Джаки Върнън или Джордж Оруел в страшна маска — нищо толкова простовато. Казвам само, че книгите му успяват да са напрегнати без да се превръщат в дуднещи сухи проповеди (два романа, които попадат директно в категорията на Дуднещата суха проповед, са „Деймън“ на Тери Клайн и „Екзорсистът“ на Уилям Питър Блати — писателският стил на Клайн чувствително се е подобрил от тогава, а Блати е замлъкнал… ако имаме късмет, окончателно).

Левин е един от малкото писатели, които са се завръщали повече от веднъж към хорър жанра и свръхестествените истории, изглежда без да се стресне от факта, че повечето теми в този жанр са доста глуповати. Това го отличава от доста критици, които навестяват жанра подобно на богатите бели дами, посещавали децата на чернокожите роби, работещи във фабриките на Нова Англия, за Деня на благодарността с кошници храна или на Великден с шоколадови яйца и зайци. Тези заклеймяващи критици, напълно слепи за собствената си вбесяваща надменност и пълното си невежество по отношение реалната роля на популярната литература, виждат глуповатото в жанра като продукт на врящия казан, на островърхата черна шапка и останалите фантасмагорични елементи на свръхестествените разкази, но са напълно неспособни — или нямат желание — да видят силните универсални архетипи, заложени в най-добрите истории.

Глуповатото присъства в произведенията му и още как. Например моментът, когато Розмари за първи път вижда детето, което е родила:

Очите му бяха златистожълти — изцяло златистожълти, без бяло и без ириси, с вертикални черни цепки вместо зеници.

Тя го погледна.

Той й отправи златистожълт поглед, а после отмести очи към висящото наопаки разпятие.

Тя огледа всички, които се взираха в нея и, стиснала ножа в ръката си, им се развика:

— Какво сте направили с очите му?

Те се размърдаха и погледнаха Роман.

— Има очите на баща си — отговори й той.

Към този момент сме живели и страдали заедно с Розмари Удхаус вече двеста и девет страници и отговорът, който й дава Роман Кастъвит, звучи като плоския финал на прекалено разтеглен блудкав анекдот. Оказва се, че освен жълти очи, бебето на Розмари има също остри нокти („Много са хубави“, казва Роман на Розмари. „Мънички и лъскави. Ръкавичките са само, за да не се издере сам…“), опашка и подаващи се рогца. Когато преподавах тази книга като част от курса по тематика на ужаса и свръхестественото в Университета на Мейн, един от студентите ми отбеляза, че десет години по-късно бебето на Розмари ще е единственото дете в отбора по бейзбол, което ще се нуждае от специално пригодена шапка.

В общи линии, Розмари е родила карикатурната версия на Сатаната, малкото Дяволче, което всички познаваме от деца и понякога сме го виждали в анимационните филми да спори с карикатурното Ангелче над главата на героя. Левин задълбочава сатирата, като ни дава сатанистка секта, състояща се почти изцяло от старчоци. Те постоянно се карат с превзетите си гласове как трябва да се грижат за бебето. Фактът, че Лора-Луиз и Мини Кастъвит са твърде възрастни да се грижат за новородено някак добавя последния злокобен оттенък и става причина за първоначалното колебливо сближаване на Розмари с бебето й, когато тя прави забележка на Лора-Луиз, че люшка Анди твърде рязко и споменава, че колелата на кошчето трябва да се смажат.

Истинското постижение на Левин, е, че сатирата не разводнява ужаса в неговата история, а напротив, усилва го. „Бебето на Розмари“ е чудесно потвърждение, че идеята за хумора и хоръра са свързани и да се отхвърли едното, означава да се отхвърли другото. Джоузеф Хелър отлично се възползва от тази връзка в „Параграф 22“, а Станли Елкин я използва в „Живият край“ (чието подзаглавие спокойно би могло да бъде „Работа в отвъдното“).

Освен сатирата, романът на Левин е пропит с ирония („Полезна е за кръвчицата, миличко“, казваше старата комиксова вещица). В началото на книгата семейство Кастъвит кани Гай и Розмари на вечеря. Розмари приема при условие, че няма да ги затрудни прекалено. Госпожа Кастъвит я успокоява:

— Миличка, ако ме затрудняваше, нямаше изобщо да ви поканя. Повярвай ми, аз съм егоистична колкото си искаш.

Розмари се усмихна.

— Не и според Тери.

— Е, — усмихна се госпожа Кастъвит, — Тери не знаеше какви ги приказва.

Иронията тук е, че всичко, което Мини Кастъвит казва, е буквалната истина — тя наистина е егоистична колкото искаш, а Тери — която или е убита, или се самоубива след като открива, че е била използвана като инкубатор за сина на Сатаната — наистина не е знаела какво говори. Обаче не й е отнело дълго да разбере. Никак даже. Хийх-хийх-хийх.

Съпругата ми, която е католическа възпитаничка, твърди, че книгата е и религиозна комедия, която само доказва мнението на Католическата църква за смесените бракове — те просто не се получават. Този конкретен комичен елемент се засилва от контраста между еврейския автор и християнската традиция, използвана от сатанинската секта. От тази гледна точка книгата добива смисъл на „не е задължително да се евреин, за да харесаш възгледите на Ливай за борбата между добро и зло“^[3].

Преди да приключим с темата за религията и да поговорим за усещането за параноя, ключово за тази книга, нека само да кажа, че макар Левин да пише с доста заобикалки, стилът му не е завоалиран през цялото време. „Бебето на Розмари“ е написана и публикувана през шестдесетте години, когато идеята Бог е мъртъв се вихри с пълна сила и книгата успява да обсъди някои сериозни въпроси относно вярата по непретенциозен, но интригуващ и добре обмислен начин.

Може да се каже, че главната тема в „Бебето на Розмари“ е градската параноя (за разлика от параноята на малкия град, която ще видим в „Крадци на тела“ на Джак Фини), но можем да обособим и един второстепенен мотив: идеята, че отслабващата религиозна отдаденост отваря пътя за Дявола, както в макрокосмоса (въпросът за вярата в световен план), така и в микрокосмоса на Розмари. Тя минава през своеобразен цикъл — от вярваща като Розмари Райли, към невярваща като омъжената Розмари Удхаус и обратно към вярата като майка на своето вътрешно дете. Не твърдя, че самият Айра Левин споделя този пуритански възглед, макар че знам ли, може и така да е. Смятам обаче, че тази идея осигурява отлична опорна точка, около която да се завърти сюжетът, а той успява да я разгърне подробно и да разгледа всичките й аспекти. Чрез личното религиозно изживяване на Розмари, Левин ни представя комико-драматична алегория на вярата.

Розмари и Гай започват брака си като типични младоженци. Розмари взема противозачатъчни, независимо от строгото си католическо възпитание, и двамата възнамеряват да имат деца, когато те преценят — а не, когато Бог реши. След самоубийството на Тери (а може би убийство?) Розмари сънува, че една от старите й учителки, сестра Агнес, й се кара, задето е зазидала прозорците и така е попречила на училището да участва в съревнованието за най-красиво училище. Но в съня й се примесват гласовете на съседите, семейство Кастъвит, и сестра Агнес в съня говори с гласа на Мини Кастъвит:

— Която и да е ще свърши работа, която и да е! — каза сестра Агнес. — Трябва само да е млада, здрава и да не е девица. Няма нужда да е блудна наркоманка, изпаднала до дъното. Какво обяснявах от самото начало? Която и да е, стига да е млада, здрава и да не е девствена.

Сцената със съня постига няколко полезни неща: тя ни забавлява по един напрегнато нервен начин; информира ни, че семейство Кастъвит по някакъв начин са свързани със смъртта на Тери; показва ни, че пред Розмари се събират буреносни облаци. Може би всичко това би било интересно само за един писател — във всеки случай звучи повече като двама механици обсъждащи нов карбуратор, отколкото като класически анализ — но Левин си върши работата толкова ненатрапчиво, че не би било лошо да грабна показалката и да ви обърна внимание: „Ето! Точно от тук той започва да се приближава към вас. От тук започват неговите опити да си пробие път навътре към сърцето ви.“

Най-същественото в тази сцена обаче е фактът, че Розмари облича дочутите в просъница думи в чисто католическа ситуация. Подсъзнанието й отрежда на Мини Кастъвит ролята на монахиня, каквато тя е в известен смисъл, макар и с далеч по-тъмно призвание от онази отколешна сестра Агнес. Пак според жена ми, една от основните догми на католическата църква е: „Дайте ни децата си и те завинаги ще бъдат наши.“ Това идеално пасва на нашата Розмари. Иронично е, че привидно отслабващата вяра на Розмари позволява на Дявола да се вмъкне в живота й, но непоклатимата основа на същата тази вяра й помага да приеме Анди с все рогата и всичко.

Така Левин представя своите възгледи за религиозния микрокосмос — на повърхността Розмари е типична модерна жена, сякаш извадена от стихотворението на Уолъс Стивънс „Неделна утрин“ — тя спокойно си бели портокалите без да обръща никакво внимание на църковните камбани. Под повърхността обаче неизменно присъства малката католическа ученичка Розмари Райли.

Левин представя по подобен начин и макрокосмоса — само всичко е по-голямо.

На вечерята, която семейство Кастъвит организира за семейство Удхаус, разговорът се насочва към предстоящото посещение на Папата в Ню Йорк. По думите на самия Левин:

Опитах се да направя измислиците в книгата възможно най-правдоподобни, като вмъкна реално случващи се събития. Събрах купища вестници и около месец след реалните събития описах транспортната стачка и изборите за кмет, спечелени от Линдзи. Когато по очевидни причини реших, че бебето трябва да се роди на 25-ти юни, се върнах назад, за да проверя какво се е случвало в нощта, когато Розмари трябва да е заченала. И знаете ли какво открих? Посещението на Папата и излъчваната по телевизията меса. Страхотно съвпадение, а? От там насетне реших, че на книгата й е Писано Да Се Случи.

Разговорът между Гай Удхаус и семейство Кастъвит относно Папата изглежда предвидим, дори банален, но изразява гледната точка, която според тънкия намек на Левин е причина за всичко случващо се:

— Чух по телевизията, че щял да отложи и да изчака докато свърши стачката — каза госпожа Кастъвит.

Гай се усмихна.

— Е, това е то шоубизнесът, — каза той.

Господин и госпожа Кастъвит се засмяха и Гай се разсмя с тях. Розмари се усмихна и продължи да си реже пържолата…

През смях господин Кастъвит каза:

— То си е тъкмо така — чист шоубизнес!

— Абсолютно съм съгласен — потвърди Гай.

— Костюмите и ритуалите — продължи господин Кастъвит, — във всяка религия, не само католическата — излишна показност за невежите.

— Струва ми се, че засегнахме Розмари — вметна госпожа Кастъвит.

— Не, никак даже — отговори й Розмари.

— Ти не си религиозна, нали, миличка? — попита госпожа Кастъвит.

— Така съм възпитана — обясни Розмари. — Но сега вече съм агностичка. Наистина, не се обидих.

Нямаме причина да се съмняваме в думите на Розмари, но под повърхността се крие малката ревностна католичка Розмари Райли, която със сигурност е обидена и която вероятно счита подобен разговор за богохулство.

Семейство Кастъвит провеждат много странно интервю за работа, като проверяват посоката и силата на убежденията на Розмари и Гай. Самите домакини изразяват презрението си към църквата и всичко свято, което според Левин е доста разпространено мнение, и то не само сред сатанистите.

И все пак, вярата все още съществува, заявява той. Нейното повърхностно отслабване отваря пътя за Дявола, но под повърхността дори семейство Кастъвит се нуждаят от християнството, защото без свещеното няма вулгарно. Домакините усещат, че Розмари Райли все още се крие дълбоко под повърхността на Розмари Удхаус и затова използват съпруга й Гай, истински езичник, за посредник. И Гай великолепно се принизява до техните нужди.

Нито за момент не ни се полага да се съмняваме, че тъкмо отслабналата вяра на Розмари е допуснала Дявола в живота й. Сестра й, Маргарет, добра католичка, макар физически да е доста далече, се обажда на Розмари, когато планът на семейство Кастъвит се задейства, и й казва: „Цял ден ме измъчва някакво странно чувство, Розмари. Сякаш ти се е случила злополука или нещо такова.“

Но Розмари не е благословена с такова предчувствие (най-близкото, което я спохожда, е сънят, в който сестра Агнес говори с гласа на Мини Кастъвит), защото не е достойна за него. Добрите католици, заявява Левин лукаво, получават добрите предчувствия.

Религиозният мотив присъства в цялата книга, но нека приключим размислите си по въпроса с няколко думи относно забележителния сън на Розмари за зачеването. Първо, не е без значение, че времето, избрано за Дявола да зачене сина си, съвпада с посещението на Папата. В десерта на Розмари е сложен опиат, но тя изяжда само част от него. Затова запазва спомен, подобен на сън, от сексуалната си среща с Дявола, но подсъзнанието й превръща всичко в символи. Докато Гай я подготвя за срещата със Сатаната тя ту е в съзнание, ту го губи.

В съня си Розмари се озовава на яхта с убития президент Кенеди. Джаки Кенеди, Пат Лофорд и Сара Чърчил също присъстват. Розмари пита президента дали нейният добър приятел Хач (който се грижи за нея, докато сектата не го убива — тъкмо той още в началото предупреждава Розмари и Гай, че Брамфорд е Лошо Място) ще се присъедини към тях. Кенеди се усмихва и й казва, че този круиз е „само за католици“. Мини не е споменала нищо за такова изискване по-рано, но то потвърждава идеята, че личността, от която се интересуват сатанистите, е тъкмо католичката Розмари Райли. Изглежда за тях богохулството е особено важно — духовното наследство на Христос трябва да бъде извратено, за да постигнат дяволското рождение.

Гай маха брачната халка на Розмари, с което символично прекратява техния брак, а освен това изпълнява роля, противоположна на обичайните действия на кума. Появява се и приятелят на Розмари, Хач, с предупреждение за лошо време. По време на съвкуплението Гай се превръща в Дявола, а в края на съня виждаме отново Тери, този път не като провалила се дяволска булка, а като ритуална жертва, направена, за да се открие пътя.

Ако беше дело на не толкова опитен писател, тази сцена би могла да се превърне в досадна тирада, но Левин успява да я предаде леко и компактно само в пет страници.

Истинската движеща сила на „Бебето на Розмари“ обаче не е религиозната тема, а идеята за градската параноя. Конфликтът между Розмари Райли и Розмари Удхаус обогатява историята, но ако книгата успява да се впише в рамките на хорър жанра — и аз мисля, че успява — то ужасът в тази история се дължи на отличния начин, по който Левин манипулира дълбоко заложеното ни усещане за параноя.

Ужасът винаги опипва почвата за слабости, а нима се случва да сме по-уязвими от моментите, в които ни обземе параноята? „Бебето на Розмари“ в много отношения напомня зловещ филм на Уди Алън, за което двоичната природа на Удхаус/Райли също е от полза. Освен, че под привидната си агностична същност Розмари винаги ще си остане католичка, тя също си остава малко провинциално момиче под внимателно изградената си космополитна личност. А както знаем — можеш да изведеш момичето от провинцията, но не можеш да извадиш провинцията от момичето.

Има една сентенция — с радост бих посочил автора й, само ако можех да се сетя кой е — според която идеалната параноя е идеално осъзнаване на реалността. По някакъв налудничав начин историята на Розмари представлява постепенното постигане на такова пълно осъзнаване. Параноичните подозрения на читателя са пробудени преди тези на героинята (например, когато Мини умишлено се бави с чиниите, за да може Роман да поговори с Гай в съседната стая — или, иначе казано, да го агитира), но след срещата си с Дявола в просъница и последвалата бременност, параноята на Розмари също не закъснява. Когато се събужда на следващата сутрин, тя открива драскотини — сякаш оставени от остри нокти — по цялото си тяло. „Не ми се карай“, казва й Гай, като й показва ноктите си. „Вече ги изрязах.“

Почти веднага Мини и Роман се заемат да убедят Розмари да използва техния познат гинеколог — знаменития Ейб Сапърстайн — вместо младока, при когото е ходила преди това. Не го прави, Розмари, ще ни се да й кажем, той е един от тях.

Според съвременната психиатрия, няма никаква разлика между нас и освидетелстваните шизофреници. Само дето ние успяваме да контролираме най-налудничавите си подозрения, а те са изгубили контрол. Истории от рода на „Бебето на Розмари“ или „Крадци на тела“ на Джак Фини изглежда потвърждават тази идея. Обсъдихме хорър историята, като разказ, чийто ефект се дължи на отклоненията от нормалното; разгледахме я като част от зоната на абсолютното табу, в която пристъпваме разтреперани от страх, а също като Дионисиева сила, която без никакво предупреждение би могла да наруши Аполониевото ни спокойно ежедневие. Може би всички хорър истории се отнасят до безредието и страха от промяната, а в случая с „Бебето на Розмари“ имаме усещането, че всичко се преобръща изведнъж. Ние не осъзнаваме всички промени, но ги усещаме. Страхът ни за Розмари е породен от факта, че тя изглежда е единственият здравомислещ човек в град, пълен с опасни маниаци.

Преди още да сме стигнали до средата на историята на Левин, ние вече подозираме всички — и в девет от десет случая имаме право. Имаме възможност да оставим параноята си за съдбата на Розмари да се вихри необуздано и всичките ни кошмарни страхове се сбъдват. Помня, че първият път, когато четох книгата, аз подозирах дори симпатичния доктор Хил, младия гинеколог, от чиито услуги Розмари се отказва в полза на доктор Сапърстайн. Разбира се, Хил не е сатанист. Той просто връща Розмари в техните ръце, когато тя се обръща към него за помощ.

Ако хорър романите ни позволяват да постигнем катарзис по отношение на по-обичайните си страхове, то значи историята на Левин ефективно използва съвсем реалното усещане за параноя на жителите на големия град. В тази книга няма нито един симпатичен съсед и всичко най-лошо, което сте подозирали за старицата от съседния апартамент, се оказва вярно. Истинският триумф на книгата е в това, че ни позволява за известно време да се оставим на лудостта си.