Стивън Кинг
Злокобен танц (51)

6

Изобщо, що се отнася до телевизията, мисля, че е време хората да спрат да си губят времето с нея. Аз нямам достатъчно от критичния хъс на Джон Саймън, за да се забавлявам, като доумъртвявам телевизионни недоносчета, докато пълзят и се гърчат около Голямото телевизионно гнездо. Изказах се със симпатия дори за „Колчак: Нощен преследвач“, защото изпитвам известна симпатия дори към него. Колкото и да беше зле, не беше по-лош от някои чудовища от сутрешните съботни програми, които ангажираха детското ми внимание — „Черният скорпион“ или „Звярът от планината Холоу“ например.

Различни телевизионни програми са създали отделни почти гениални свръхестествени истории — „Алфред Хичкок представя“, например, ни даде адаптации на няколко разказа на Рей Бредбъри (най-добрият сред тях вероятно „Бурканът“); една ужасяваща история от Уилям Хоуп Ходжсън, „Нещото в храсталака“; едно страховито включване от Джон Д. Макдоналд без свръхестествени елементи, „На следващата сутрин“; а почитателите на шантавите истории ще си спомнят епизода, в който полицаите изядоха оръжието на убийството — един агнешки бут (по мотиви от разказ на Роалд Дал).

Можем да си припомним „Те идват“, оригиналния, едночасов пилотен епизод на „Зоната на здрача“ и краткия френски филм „Случка при моста на Аул Крийк“, който беше излъчен от американска телевизия за първи път като епизод от „Зоната“ (тази адаптация на разказ от Биърс обаче не я излъчват, откак шоуто мина в национална синдикация). Друг разказ на Биърс, „Един от изчезналите“, беше излъчен по PBS през зимата на 1979 г. И като споменах PBS, те направиха и интересна адаптация на „Дракула“. Първоначално беше излъчена през 1977 г. с Луис Джордан в ролята на легендарния граф. Тази телевизионна драма успява да е едновременно мрачна и романтична, изпълнението на Джордан е по-убедително от това на Франк Лангела във филма на Джон Бадам, а сцените, в които Дракула пълзи надолу по стените на замъка си, са великолепни. Версията на Джордан също повече се приближава до същността на вампирската сексуалност, представяйки Луси, невестите и самия Дракула като създания, лишени от любов и обзети от чист сексуален нагон — при това смъртоносен. Това е по-въздействащо от скалъпената романтика във версията на Бадам, независимо от енергичното представяне на Лангела в главната роля. Джак Паланс също изигра Дракула по телевизията (отново сценарий на Матисън и продукция на Дан Къртис) и се представи доста добре, но аз все пак предпочитам версията на Джордан. Други телевизионни филми и продукции варират от незабележими (например неудачната адаптация, направена от NBC на „Жътвата“ от Томас Триън) до просто отвратителни — като Корнел Уайлд във „Водоливници“ (Бърни Кейси играе главният чудовищен водоливник, като да е хилядолетен Аятолах Хомейни) и Майкъл Сарацин в погрешно озаглавения — и погрешно изпълнен — „Франкенщайн: Истинската история“. Рискът от провал е толкова голям, че когато моят собствен роман, „Сейлъмс Лот“, беше адаптиран за телевизията, след като Уорнърс така и не успяха да го превърнат в кино филм, общият положителен прием ми донесе предимно облекчение. Имаше известна вероятност NBC да го превърнат в седмичен сериал и, когато и тази неприятна възможност ме отмина, облекчението беше пълно.

Повечето телевизионни сериали варират от налудничавото („Земя на гиганти“), до абсолютно безсмисленото („Семейство Чудовища“, „Ударен от мълния“). Сборните сериали в последните десет години имат добър замисъл, но са осакатени от разнообразни лобита вътре и извън телевизията. Принесени са в жертва на телевизионната догма, че драмата и мелодрамата могат да се оценят по достойнство, само ако зрителят е полузаспал. Сещам се за „Пътуване към неизвестното“, британски внос от студията Хамър. Някои от историите бяха наистина интригуващи, но АВС веднага даде да се разбере, че няма намерение да плаши зрителите си и сериалът бързо изчезна. „Разкази с неочакван край“, продуциран от Куин Мартин (негови са „ФБР“, „Беглецът“, „Нашествениците“, „Нова порода“ и бог знае още колко програми) беше интересен сериал, концентриран около психологическия хорър (в един епизод, сходен с идеята на „Съседската къща“ на Ан Ривърс Сидънс, един убиец вижда жертвите си, надигнали се от смъртта, на собствения си ТВ екран), но програмата беше прекратена набързо, поради нисък рейтинг. Същото впрочем е щяло да се случи и със „Зоната на здрача“, ако телевизионната мрежа не беше решила да упорства и да я запази.

В заключение, историята на телевизионния хорър и фентъзи жанр е кратка и жалка. Нека изключим магическото око и се обърнем към книжните рафтове. Искам да поговорим за някои истории, където всякакви наложени ограничения — дали поради незадоволителните декори или задушаващите телевизионни правила — са премахнати и авторът е имал свободата „да ви спипа“, както намери за добре. Това е стряскаща възможност и някои от тези книги откровено са ме плашили до смърт, колкото и да ми е било приятно да ги чета. Може би и вие сте изпитали нещо подобно… а може би тепърва ще изпитате.

Хванете ръката ми и елате с мен.