Стивън Кинг
Злокобен танц (10)

3

Но да оставим всичко това настрана за момент и да си поговорим за чудовища.

Какво точно представлява чудовището?

Да започнем като приемем, че хорър историята, колкото и да е първична, по същността си е иносказателна, символична. Да приемем, че, както пациент на психиатърската кушетка, тя казва едно, а има предвид друго. Не казвам, че символизмът е умишлен — това би означавало художествено майсторство, към което много малко автори или режисьори в този жанр се стремят. Наскоро (през 1979 г.) в Ню Йорк се проведе ретроспекция на филмите на АИП, което обикновено се прави за автори на изкуството, докато тези филми могат да минат единствено за траш-изкуство. Въпреки голямата носталгична стойност на филмите, най-добре е ценителите на културата да ги пропуснат, защото да се твърди, че с бюджет 80 000 долара и при дванадесетчасов снимачен ден Роджър Корман несъзнателно е творил изкуство, е истински абсурд.

Алегоричният елемент присъства, само защото е неотменимо свързан с този жанр, вложен в него по условие и няма как да се избегне. Хорър жанрът ни привлича, защото позволява символично да се предадат неща, които ни е страх да заявим директно; защото ни дава шанс да изпитаме (точно така, да изпитаме, не да изтрием) емоции, които обществото очаква да държим под строг контрол. Филмът на ужасите е покана да се отдадем косвено на пропаднало, асоциално поведение, на безвредно насилие, на детински мечти за власт и да се оставим на най-малодушните си страхове. Може би най-важно от всичко е, че историята или филмът на ужасите позволява да се превърнем в част от тълпата, да се превърнем в истински туземци и да унищожим чуждия натрапник. Това никога не е правено по-добре или по-буквално, отколкото в краткия разказ на Шърли Джаксън „Лотарията“, където цялата идея за аутсайдера е символична, създадена единствено чрез черен кръг, очертан на лист хартия. Обаче няма нищо символично в пороя от камъни, с който приключва историята. Дори детето на жертвата се включва, докато умиращата майка крещи: „Не е честно, не е честно!“

Не е съвпадение, че повечето хорър истории приключват със сюжетен обрат, достоен за О. Хенри, който директно ви захвърля в бездънната яма. Когато гледаме хорър филм или четем страшна книга, ние никога не очакваме накрая всичко да се нареди. Напротив, постоянно сме в очакване да се потвърдят нашите съмнения, че всичко е на път да отиде по дяволите. Повечето разкази на ужасите предлагат изобилни доказателства в полза на тази теза, затова мисля, че никой всъщност не се изненадва, когато Катрин Рос все пак пада в ръцете на Степфордската мъжка асоциация в края на „Степфордските съпруги“ или когато героичният чернокож мъж е застрелян от шайката малоумни помощници на шерифа в „Нощта на живите мъртви“. Както се казва, всичко е част от играта.

А чудовищното? Каква е неговата роля в играта? Как го възприемаме? Ако не можем да го определим, можем ли поне да го илюстрираме с примери? Ето ви един наръч взривоопасни въпроси, приятели.

Да вземем например цирковите мутанти — хората, чиито телесни дефекти са изложени на показ под светлината на безпощадни прожектори. Печално известните сиамски близнаци Чанг и Енг например. Повечето хора в онези дни ги считали за истински чудовища и фактът, че всеки от тях водел отделен съпружески живот, им се виждал също тъй чудовищен. Най-язвителният, но и забавен американски карикатурист, един господин на име Родригез, е експлоатирал всеки възможен аспект от живота на сиамските близнаци в своята рубрика „Братя Езоп“ в списание „Нешънъл Лампун“, навирайки в лицето на читателя всяка малка странна подробност от ежедневните житейски нужди на неделимо свързаните — от интимния им сексуален живот, до тоалетните им навици и боледуването. Родригез отговаря на всеки въпрос, който ви е мъчил за живота на сиамските близнаци… и потвърждава най-мрачните ви догадки. Вероятно няма да сгрешим, ако кажем, че тези карикатури са доста дебелашки, но подобна критика би била безсмислена — все пак в онези дни списание Нешънъл Инкуайърър публикувало снимки на жертви на автомобилни катастрофи с разкъсани тела и кучета, които бодро похапват откъснатите човешки глави. И изобщо, списанието прави една сериозна забежка в областта на гнусното, преди да се върне към тихите води на популярната американска преса^[1].

А какво да кажем за останалите циркови чудаци? Те също ли се явяват чудовища? Джуджета? Недорасляци? Брадатата дама? Дебелата дама? Човешкият скелет? Повечето от нас все някога са се озовавали на утъпканата, поръсена с дървени стърготини пръст, понесли хотдог или захарен памук, докато викачът ни е призовавал да влезем вътре, обикновено използвайки като примамка един от чудаците — Дебеланата в своята детински розова балетна пачка, татуирания мъж с драконова опашка обвита около врата му като най-изумителната примка на бесило или мъжа, който яде пирони, натрошени крушки и прочее скрап. Едва ли мнозина от нас са се решавали да се разделят с монетите за входа, за да видят тази странна пасмина, както и вечните фаворити Двуглава крава или Бебе в бутилка (аз пиша страшни истории от осемгодишен, но никога не съм посещавал цирк на мутанти), но повечето са изпитвали импулсивното желание да надникнат. На някои карнавали най-деформираното създание е изолирано само, най-отзад в мрака, сякаш е някакво изчадие от деветия кръг на Дантевия Ад. Държат го там, защото показването му е било забранено от закона още през 1910 г. Затова е изолирано в самотната си дупка и загърнато с парцали. Това е най-големият ненормалник и за някой и друг долар в повече човек може да застане на ръба на ямата му и да го гледа как отхапва главата на живо пиле и я изяжда, докато птицата още пърха в ръцете му.

Има нещо толкова привлекателно, но в същото време съвсем неприемливо и противно у мутантите, че единственият сериозен опит да бъдат използвани като главни герои във филм на ужасите става причина филмът да бъде набързо покрит и забравен. Става въпрос за „Изроди“ на Тод Браунинг, сниман през 1932 г. за студио Метро Голдуин Майер.

„Изроди“ е историята на Клеопатра, красива акробатка, която се жени за джудже. В най-добрите традиции на развлекателните комикси (на които по онова време все още им остават двадесетина години, преди да бъдат изобретени), нейното сърце е черно като полунощ в миньорска шахта. Тя не се интересува от джуджето, а от неговите пари. Точно като канибалистичните паячки от още неродените комиксови истории, Клео скоро се захваща с друг мъж, в този случай Херкулес, здравеняка на шоуто. Като самата Клеопатра, Херкулес поне на вид изглежда нормален, макар че в този случай ние симпатизираме на ненормалните герои на филма. Та тези двамата започват систематично да тровят дребничкия съпруг на Клео. Останалите мутанти откриват какво се случва и налагат неописуемо отмъщение на двойката. Херкулес е убит (говори се, че в оригиналния замисъл на Браунинг Херкулес трябвало да бъде кастриран), а красивата Клео е превърната в жена птица: покрита с перушина и без крака.

Браунинг прави грешката да използва истински мутанти във филма си, а за нас, зрителите, хорър филмите са приемливи, само ако можем да видим ципа на гърба на чудовището и сме наясно, че всичко е наужким. Кулминацията на филма, когато Живият торс, Безръкото чудо и сестрите Хилтън — сиамски близначки — наред с други свои колеги подскачат и пълзят през калта след пищящата Клеопатра, просто ни идва в повече. Дори някои от най-ревностните разпространители на филмите на Метро Голдуин Майер отказват да прожектират лентата, а в своята книга „История на хорър филмите“ (издателство „Кейприкорн Букс“, 1968 г.) Карлос Кларънс пише, че на една прожекция в Сан Диего една жена избягала от киното с писъци. След време филмът бил показан, но в толкова орязана версия, че един критик се оплакал, че няма представа какво гледа. Кларънс също пише, че филмът бил забранен в продължение на тридесет години в Обединеното кралство — държавата, на която дължим, наред с други неща, Джони Ротън, Сид Вишъс, групата Снивълинг Шитс („Подсмърчащите лайна“. — Б.пр.) и „чаровния“ обичай да се пребиват граждани от пакистански произход.

В наши дни „Изроди“ понякога се появява по специализираните ТВ канали и може дори вече да е излязъл на видеокасета. Но и досега си остава повод за разгорещени дискусии, спорове и коментари сред почитателите на жанра. И макар мнозина да са чували за филма, учудващо малко хора са го гледали.