Стивън Кинг
Злокобен танц (45)

3

Преди да продължим с телевизионния хорър, където неуспехите са също тъй обичайни (но не толкова очебийни), ми се струва подходящо да приключим тук, като си зададем въпроса защо има толкова много лоши филми?

Преди да се опитаме да отговорим, нека чистосърдечно си признаем, че лошите филми изобилстват — не всички кокошки в страховития кокошарник са плодовити, ако ме разбирате. Вземете например „Майра Брекънридж“, „Долината на куклите“, „Авантюристите“ или „Кръвна линия“, за да споменем само няколко. Даже Алфред Хичкок се е излъгал да продуцира един от тия запъртъци и, за съжаление, това се оказва последният му филм — „Семейна история“ с Брус Дърн и Карън Блек. При това тези филми са само загатват реалните мащаби на този списък, който би запълнил сто, че и повече страници. Вероятно повече.

На човек му идва да възкликне, че тук нещо не е наред и може би това е вярно. Ако друга фирма — Американските авиолинии да речем или IBM, управляваше бизнеса си толкова зле, колкото „Туентиът Сенчъри Фокс“ при продукцията на „Клеопатра“, директорите им вече щяха да са уволнени и на социални помощи или пък акционерите направо щяха да разбият вратите и да дотътрят гилотината. Трудно е да се повярва, че едно голямо филмово студио може изобщо да се доближи до банкрут в тази страна, която обожава да ходи на кино — все едно да си представите някое голямо казино да фалира, след като изплати печалбата на един-единствен играч на зарове. И все пак, няма нито едно американско студио, което в разглежданите тук тридесет години да не е стигало ръба. Най-фрапиращият пример трябва да е Метро Голдуин Майер, чийто знаменит лъв почти беше замлъкнал за цели седем години. Едва ли е случайност, че в този критичен период, когато MGM се отдалечиха от нереалния свят на киното, за да поверят корпоративното си оцеляване на нереалния свят на хазарта (казино MGM Grand в Лас Вегас, един от най-вулгарните увеселителни центрове в света), единственият им успешен филм принадлежеше към хорър жанра — „Западен свят“ на Майкъл Крайтън, в който един умопобъркан Юл Бренър, облечен в черно и приличащ на кошмарния призрак на Великолепната седморка, призовава отново и отново противниците си да изтеглят револверите си. Но всеки, който го направи… губи. Юл си остава най-бързият стрелец, ако и да му хлопа някоя и друга дъска.

Нима това би било приемлив начин да се управлява една железница да речем?

Аз лично мисля, че не е, но все пак провалът на толкова много филми, продуцирани от големите студиа, ми се струва по-логичен, отколкото провалът на толкова много от онези филми, които „Вариете“ нарича „независимите“. Към момента на написването на тази книга три от моите романи са екранизирани: „Кери“ (кино продукция на Юнайтед Артистс, 1976 г.), „Сейлъмс Лот“ (телевизионна продукция на Уорнър, 1979 г.) и „Сиянието“ (кино продукция на Уорнър, 1980 г.). Във всеки от тези случаи считам, че с мен са се отнасяли добре и въпреки това най-ярката ми емоция, свързана с това преживяване, не е удоволствие, а облекчение. Когато си имаш вземане-даване с американската кино индустрия можеш да считаш, че си спечелил, ако накрая си покриеш разходите.

Веднъж щом имате възможност да погледнете как работи тази индустрия отвътре, осъзнавате, че това е истински творчески кошмар и ви е трудно да проумеете как добрите попадения като „Пришълец“, „Място под слънцето“ и „Откъсване“ изобщо се случват. Големите филмови студиа имат същия девиз като в армията: най-важното е да си покриеш задника. За вземането на всяко важно решение се консултират поне половин дузина души, така че нечий друг задник да бъде изритан, ако филмът се провали и двадесет милиона долара отидат на вятъра. Ако все пак се стигне до там, че да не може да се спаси собственият задник, то поне остава утешението, че и други ще споделят участта му.

Има, разбира се, филмови творци, които или не изпитват такива опасения, или чиято визия е толкова ясна и безкомпромисна, че страхът от провал изобщо не влиза в сметките им — Браян Де Палма например или Франсис Копола (когото месеци наред заплашвали, че ще го уволнят от снимките на „Кръстника“, но той въпреки това упорствал да изпълни собствения си замисъл за филма), Сам Пекинпа, Дон Сийгъл, Стивън Спилбърг^[1]. Факторът на режисьорския замисъл е толкова осезаем и реален, че дори когато режисьор като Станли Кубрик направи такъв влудяващ, перверзен и разочароващ филм като „Сиянието“, той все пак съдържа зрънце гений, което не може да се оспори или отрече.

Най-голямата заплаха за кино изкуството от страна на филмовите студиа, е посредствеността. Една такава партенка като „Майра Брекънридж“ си има своето съмнително очарование — като да гледаш на забавен кадър челния сблъсък между Кадилак и Линкълн Континентал. Но какво да кажем за филми като „Нощни криле“, „Козирог Едно“, „Играчи“ или „Кръстопътят на Касандра“? Тези филми не са лоши — не в смисъла на чудовищния робот или чудовищния тийнейджър — но са посредствени. Те са… мнях. Най-запомнящото се нещо от прожекцията на такива филми, е вкусът на пуканките. Те са от този вид, при който още по време на втората ролка ви се ще да се измъкнете за цигара.

С постоянно нарастващата цена на филмовата продукция е все по-рисковано да заложиш всичко и да се втурнеш с главата напред. Дори и класен играч като Роджър Марис^[2], ако бъде подлъган да замахне твърде силно, ще пропусне топката и ще тупне като глупак по задник. Същото се случва и с филмите и аз бих се наел да предположа — макар и с известно колебание, все пак филмовата индустрия е непредсказуема — че повече няма да видим на екрана такъв колосален риск, какъвто Копола беше поел с „Апокалипсис сега“ или какъвто на Симино беше позволено да поеме с „Райските порти“. Ако някой само се опита, целият западен бряг ще бъде огласен от звука на рязко затварящите се чекови книжки на филмовите студиа.

Но независимите филми… какво става и с тях? Там със сигурност се рискуват далеч по-малки суми. Всъщност Крис Стайнбрънър, един веселяк и ревностен киноман, често ги нарича „дворни филми“. По неговото определение „Ужасът на Парти Бийч“ е такъв дворен филм. Същото важи за „Разяждащи бацили“ и „Тексаско клане“ на Тоуб Хупър („Нощта на живите мъртви“, направен от реално функциониращо филмово студио с достъп до телевизионни снимачни площадки в Питсбърг, не може да мине за „дворна продукция“). Това е добро определение за филми, дело на аматьори — талантливи или не съвсем — създадени с минималистичен бюджет и без гарантирано разпространение. Тези филми се явяват по-скъпият вариант на сценарий, написан без поръчка. Създателите им нямат нищо за губене и затова направо си залагат главата. И въпреки това, много от тези филми също са отвратителни.

Защо?

Заради експлоатацията, ето защо.

Тъкмо експлоатацията принуди Лугоши да приключи кариерата си, лутайки се из предградията, увит в пелерината си на Дракула. Пак тя е причина да съществуват „Нашествието на звездните създания“ и „Не поглеждай в мазето“ (повярвайте ми, докато го гледах, изобщо не се налагаше да си напомням, че това е само филм; бях съвсем наясно какво гледам, с една дума — мизерия). Създателите на нискобюджетни филми са привлечени основно към два жанра — секс и хорър, защото е толкова лесно да бъдат експлоатирани. Те се явяват онова лесно момиче, с което всички момчета в гимназията са излизали (поне веднъж). Дори добрият хорър понякога има безвкусен оттенък на карнавална сензация, но това усещане би могло да е измамно.

И ако независимите продукции са ни демонстрирали някои от най-големите филмови издънки (Ро-Манското армейско радио/машина за мехурчета), то пак на тях дължим и някои от най-неочакваните триумфални постижения. „Ужасът на Парти Бийч“ и „Нощта на живите мъртви“ са снимани с приблизително еднакъв бюджет. Разликата идва в лицето на Джордж Ромеро и неговата ясна идея какво представлява хорър филмът и какво се очаква да постигне. В първия филм чудовището напада момичета по време на пижамено парти и цялата сцена е смехотворна. Във втория една старица се взира късогледо в някакъв бръмбар на дървото, а после набързо го сграбчва и го изяжда. Чувате как устата ви едновременно се опитва да се смее и да крещи, което именно е забележителното постижение на Ромеро.

„Върколак в женското общежитие“ и „Деменция-13“ са направени с почти никакви средства. Тук разликата се осигурява от Франсис Копола, който създава почти непоносима атмосфера на нарастваща заплаха в своя черно-бял, забързано сниман и напрегнат филм, заснет в Ирландия по данъчни причини.

Може би не е никак трудно човек да се „влюби“ в най-фрапиращо лошите филми. За мен огромният успех на „Шоуто на Роки Хорър“ е показател за западащата критичност на средния кино зрител. Няма да е лошо да се върнем към основите и да си припомним, че разликата между лошите и добрите филми (както и между лошото изкуство или не-изкуството и доброто или превъзходно изкуство), е талантът и изобретателната употреба на този талант. Най-лошите филми имат свое собствено послание, което в общи линии ни предупреждава да не се занимаваме с други продукции на същите хора. Ако например сте гледали само един филм на Уес Крейвън, съвсем спокойно можете да решите да пропуснете всички останали. Хорър жанрът и така е мишена за всякакви критични нападки и откровено неодобрение. Глупаво е нещата да се влошават, като се правят филми, изпълнени с безсмислено насилие, чиято единствена цел е да ни бръкнат в джоба, а не е и нужно. Дори в киноиндустрията няма цена за качеството — не и когато Браян Де Палма е намерил начин да направи един добър страшен филм като „Сестри“ за някакви си 800 000 долара.

Причината за съществуването на всички тези лоши филми, струва ми се, е, че човек не знае, че ще са лоши, докато не ги види. Както вече споменах — на повечето критици не може да се има доверие. Полийн Кейл пише добре, а Джийн Шалит демонстрира известно, макар и доста повърхностно остроумие, но когато тези, а и всички други критици гледат хорър филм, те просто не разбират какво виждат^[3]. Истинският почитател е наясно. Той развива личната си база за сравнение в продължение на дълги, често болезнени периоди от време. Запаленият киноман е доста подобен на страстния почитател на арт галериите и музеите, а мнението му и гледната му точка се развиват на основата на тъкмо тази база за сравнение. За почитателите на хорър жанра филми като „Екзорсист 2“ са плявата, сред която може да се спотайва някой случаен бисер, открит в мрака на евтините киносалони: например любимият на Кърби МакКоули „Ритуали“ или моето лично ниско бюджетно откритие, „Капан за туристи“.

Човек не оценява сметаната, докато не изпие доста мляко, а може би и млякото не оценява, докато не попадне на вкиснато мляко. Лошите филми понякога са забавни, понякога дори може да са успешни, но единствената полза от тях, е да формират база за сравнение: да изтъкнат положителните качества чрез собствения си отрицателен чар. Да ни покажат какво да търсим, което при тях отчетливо липсва. Веднъж щом това бъде изяснено, става вече опасно, струва ми се, човек да се занимава с тези филми и затова те трябва да бъдат отхвърлени^[4].