Стивън Кинг
Злокобен танц (47)

2

Вероятно най-добрият телевизионен хорър сериал е „Трилър“, излъчван по NBC между септември 1960 г. и лятото на 1962 г. — всичко на всичко два сезона и доста повторения. Това беше времето преди телевизията да се сблъска със засилващите се протести срещу изобразяваното насилие. Този протест започна с убийството на Джон Кенеди, засили се с убийствата на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг и накрая принуди телевизионния формат да се превърне в поле за сладникави комедийни сериали — нека историята отрази, че накрая драматичната телевизия окончателно се предаде и се отцеди от каналите, като си припяваше: „На-нааау на-нааау!“

По времето на „Трилър“ имаше други ТВ програми, които бяха истински кървави бани. Беше времето на „Недосегаемите“ с участието на Робърт Стак в ролята на невъзмутимия Елиът Нес, където неизброими гангстери намираха своята ужасна смърт (1959–1963); „Питър Гън“ (1958–1961), „Стотицата на Кейн“ (1961–1962) и още доста други. Беше време, когато цареше телевизионно насилие. Ето защо, след колебливи тринадесет седмици, „Трилър“ можа да се превърне в нещо повече от имитация на „Алфред Хичкок представя“, което явно е бил началният му замисъл (сред ранните епизоди имаше сюжети от типа на: неверен съпруг се опитва да хипнотизира жена си да се хвърли от една скала; опит да се отрови леля Марта и с парите от наследството да се изплатят натрупаните дългове от хазарт и прочее скучновати теми) и да заживее собствен мрачен живот. За известно време — между януари 1961 г. и април 1962 г. — за към петдесет и шест от общо седемдесет и осемте си епизода, това шоу беше единствено по рода си и телевизията не ни е предлагала нищо подобно оттогава.

„Трилър“ се излъчваше под формата на антология (същото важи за всяко ТВ предаване в областта на ужаса и свръхестественото, което се е радвало на поне умерен успех) с водещ Борис Карлоф. Карлоф е работил в телевизията и преди това, малко след като хорър вълната на студио Юнивърсал от тридесетте години се е изчерпила и преминала в серия комедии в края на четиридесетте. Тази негова по-ранна програма е излъчвана за кратко през есента на 1949 г. по начинаещия ТВ канал на АВС. Първоначално озаглавено „С участието на Борис Карлоф“, преименувано на „Театър на мистериите с участието на Борис Карлоф“, шоуто не бележи особен успех и е спряно. По тон и усещане обаче то е изключително близко до „Трилър“, който се появи единадесет години по-късно. Ето накратко сюжета на един епизод от „С участието на Борис Карлоф“, който спокойно може да е взет от „Трилър“:

Един английски екзекутор твърде много се наслаждава на работата си, за която му плащат по пет гвинеи на обесен затворник. Той изпитва истинско удоволствие от звука на прекършения врат, от безпомощно размятаните ръце. Когато бременната му съпруга открива истината за неговата професия, тя го напуска. Двадесет години по-късно екзекуторът е извикан да изпълни присъдата на някакъв младеж, което той прави с удоволствие, макар да има тайно доказателство за невинността на осъдения… Едва тогава той се изправя лице в лице с бившата си жена, която му казва, че току-що е убил собствения си син. Вбесен, той я удушава и сам е осъден на смърт, а петте гвинеи за обесването му са платени на нов екзекутор^[1].

Сюжетът е сроден с един епизод от втори сезон на „Трилър“. Там екзекуторът е французин, обслужва гилотина вместо бесило и е представен по-скоро като положителен образ, чиято работа не е попречила на отличния му апетит — той е истински гигант. Призори един ден му предстои да екзекутира особено зъл убиец. Престъпникът обаче не е изгубил надежда. Неговата дама си е спечелила симпатиите на екзекутора и двамата злосторници се надяват да се възползват от една стара вратичка в закона, според която, ако екзекуторът умре в деня на екзекуцията, осъдените на смърт за този ден се освобождават (честно казано, не знам дали такова правило наистина е съществувало, както американския закон, че не може един и същи човек да се съди два пъти за едно и също престъпление, или е измислица на Корнел Улрич, сценарист на този епизод).

Дамата сервира на екзекутора закуска, богато подправена със силна отрова. Той хапва до насита, както винаги, и тръгва към затвора. По средата на пътя усеща първата пронизваща болка. Остатъкът от епизода е чист образец за кръвосмразяващо напрежение, демонстрирано чрез постоянно прехвърляне на картината между килията на осъдения и екзекутора, мъчително напредващ по парижките улици. Екзекуторът, явно изряден човек, е решен да изпълни задълженията си.

Той стига затвора, пада на земята по средата на двора и буквално тръгва да пълзи към гилотината. Затворникът междувременно е изведен, облечен в подходяща бяла риза с отворена яка (сценаристът явно е любител на „Повест за два града“) и двамата се срещат на ешафода. Вече съвсем на края на силите си екзекуторът успява да заложи главата на крещящия затворник в гилотината над кошницата, преди сам да падне мъртъв.

Осъденият на колене, с навирен задник — досущ като пуйка, която си е заклещила главата в оградата — започва да крещи, че е свободен, свободен, чувате ли, ахахахахахаха! Докторът, който е трябвало да удостовери смъртта на затворника, сега се оказва в позиция да направи същото за екзекутора. Той опипва китката на мъжа за пулс и не го открива, но когато пуска ръката му, тя пада върху лоста на гилотината. В следващия миг острието профучава надолу, а екранът потъмнява, като ни оставя с увереността, че е въздадена все някаква форма на справедливост.

В началото на сериала „Трилър“, просъществувал две години, Карлоф беше на шестдесет и четири години и с разклатено здраве. Заради хронични болки в гърба се е налагало да носи окачени по себе си тежести, за да може изобщо да стои изправен. Някои от тези негови увреждания са възникнали още при снимките на „Франкенщайн“ през 1932 г. По тази причина той не се появява във всеки епизод — много от епизодичните актьори в „Трилър“ са съвсем незабележими и по-късно успешно прогресират до пълно безличие (един от тях, Реджи Налдър, изигра вампира Барлоу в телевизионната версия на „Сейлъмс Лот“, продуцирана от CBS), но почитателите на сериала помнят няколко забележителни изпълнения на Карлоф (например в епизода „Странната врата“). Присъствието му беше все така завладяващо, това не се беше променило. Лугоши може да беше приключил кариерата си в бедност и унижение, но Карлоф, с изключение на един-два погрешни избора, като версията на „Франкенщайн“ от 1970 г., си замина, както се беше появил — като истински джентълмен.

Продуциран от Уилям Фрай, „Трилър“ беше първият телевизионен сериал, който се възползва от онази съкровищница на идеи, скрити в старите издания на списание „Странни истории“. Дотогава паметта им беше поддържана жива само в сърцата на почитателите и чрез няколко издадени сборника с меки корици и антологиите на Аркам Хаус с ограничен тираж. От гледна точка на хорър почитателите едно от най-важните предимства на „Трилър“ е фактът, че сериалът все повече разчиташе на писатели, публикували тъкмо в ония евтини списания с ужасии — писателите, които през двадесетте, тридесетте и четиридесетте години са извели хорър жанра от нишата на Викторианско-Едуардовските истории за призраци, където той е бил затънал от доста време, и са го насочили към съвременната идея за съдържание и въздействие на историите на ужаса. Робърт Блох беше представен с „Гладно стъкло“, история, в която огледалата в една стара къща крият злокобна тайна; адаптацията на „Гълъби от ада“ на Робърт Хауърд, една от най-добрите хорър истории на века, си остава любимият епизод за мнозина почитатели на сериала^[2]. Сред другите епизоди се открояват „Перуката на мис Девор“, в който една червена перука магически поддържа една актриса млада… до последните пет минути от епизода, когато тя губи перуката си и всичко останало. Сбръчканото, хлътнало лице на мис Девор, младежът, който се клатушка надолу по стълбите на западналото южняшко имение с брадва, забита в главата („Гълъби от ада“); онзи тип, който вижда лицата на околните превърнати в чудовищни гротески, когато си сложи специален чифт очила („Измамниците“, също по разказ на Блох) — това може да не са примери за изтънчено изкуство, но в рамките на „Трилър“ те осигуряваха онези неща, които почитателите на хорър жанра ценят над всичко друго — сносна история, комбинирана с откровеното желание зрителят да се изплаши до припадък.

Години след излъчването на „Трилър“ една продуцентска фирма, свързана с NBC — телевизионната мрежа, която излъчваше сериала — придоби правата за три разказа от моя сборник „Нощна смяна“, излязъл 1978 г., и ми предложи да напиша сценариите. Един от разказите беше „Ягодова пролет“, в който се разказва за сериен убиец психопат от типа на Джак Изкормвача, който тормози един потънал в мъгли колеж. Около месец след като предадох сценариите, ми се обади някакъв младок от отдел „Стандарти и практики“ на NBC (разбирай Цензурата). Ножът, с който моят убиец нападаше жертвите си, трябвало да отпадне. Ножовете били твърде фалически символ. Аз предложих в такъв случай да го направим удушвач. Младокът ентусиазирано се съгласи. Аз затворих със самочувствието на голям умник и превърнах изкормвача в удушвач. В крайна сметка обаче „Стандарти и практики“ изхвърли целия епизод с все удушвача — окончателното им мнение беше, че историята е твърде противна и страховита. Предполагам нито един от тях не е гледал Патриша Бари в „Перуката на мис Девор“.