Стивън Кинг
Злокобен танц (11)

4

Но ако за момента оставим мутантите настрана, какво друго би ни се сторило достатъчно ужасно, та да заслужи това вероятно най-старо клеймо „чудовище“? Какво ще кажете за всички онези странни злодеи в историите за Дик Трейси, вероятно най-добре представени от Флайфейс^[1], а също и от най-големия враг на Дон Уиндън, Скорпиона, с лице толкова ужасно, че винаги е покрито (разкрива го само понякога пред някой свой провинил се подчинен, който пък моментално получава инфаркт от страх и умира на място). Доколкото ми е известно ужасната тайна на Скорпионовата физиономия никога не е била разбулвана (простете глупавата шегичка), обаче безстрашният командир Уинслоу веднъж успя да свали маската на дъщерята на Скорпиона, чието лице се оказа отпуснатото мъртво лице на труп. Тази информация беше представена на бездиханния читател в курсив — отпуснатото мъртво лице на труп! — за по-голям драматизъм.

Вероятно „новото поколение“ комиксови чудовища са най-добре представени чрез създанията на Стан Лий в комиксите на Марвъл, където на всеки супергерой като Спайдърмен или Капитан Америка се падат по дузина страшилища: Доктор Октопод (познат на всички хлапета, почитатели на комиксите по света, като Док Ок), чиито ръце са заменени от придатъци, приличащи на цяла орда кръвожадни маркучи на прахосмукачка; Пясъчният човек, който си е жива ходеща пясъчна дюна; Лешоядът; Стегрон — динозавърът; Гущерът и, разбира се, най-страховитият от всички, Доктор Дуум, който в своите злокобни проучвания на забранените науки е бил толкова жестоко обезобразен, че се е превърнал в нещо като масивен дрънчащ киборг, загърнат в зелена мантия, надничащ през тънките процепи на шлема си, като през амбразури на средновековен замък и явно способен дори от камък да изцеди вода. Супергероите, които притежават и някаква чудовищна страна, явно не оцеляват дълго. Моят личен любимец, Пластичният човек (винаги придружен от своя безкрайно забавен и леко смахнат помощник Узи Уинкс), така и не намери своето място. Рийд Ричардс от Великолепната четворка е подобие на Пластичния човек, а един от хората му, Бен Грим (известен като Нещото) прилича на застинал поток лава, но те са по-скоро изключение от правилото.

Дотук споменахме карнавалните чудовища и комиксовите карикатури, но нека се опитаме да се приближим малко повече до действителността. Запитайте се какво според вас е ужасно или чудовищно в ежедневието ви — този въпрос не важи за лекарите и медицинските сестри, те са се нагледали на всякакви ужаси. Същото вероятно може да се каже и за полицаите и барманите.

Но за всички останали?

Да вземем телесната маса. Колко дебел трябва да е човек, преди да пресече линията, отвъд която човешката форма е толкова изопачена, че може да се нарече чудовищна? Не е достатъчно просто да сте човек, който си купува дрехите от магазин Гигант, нали? Или е така? Стигнали ли са хората с наднормено тегло до момента, когато не могат да ходят на кино или концерти, защото задните им части не се побират в стандартната седалка?

Надявам се разбирате, че не се опитвам да определя кога човек е прекалено дебел от медицинска или естетическа гледна точка, нито пък оспорвам нечие право да си бъде дебел. Не говоря за провинциалната дебелана, която виждате в летен ден да си прибира пощата със задник, стегнат в черни панталони, и корем, провиснал като превтасало тесто изпод незапасана бяла блуза. Не, говоря за такова състояние, което е пресякло всички граници на нормалното и се е превърнало в нещо, което, независимо от наличието или отсъствието на етиката, привлича погледа на безпомощния наблюдател и го разтърсва. Опитвам да си представя вашата — а и своята — реакция при вида на онези хора, които са толкова огромни, че се чудим как вършат неща, съвсем обичайни за всички останали — как минават през вратите, сядат в кола, ползват телефона в телефонна кабинка, навеждат се да си вържат обувките, вземат душ.

Вероятно ще ми кажете, Стийв, пак говориш за чудеса, дето се виждат само по карнавалите — за дебеланата в розовата й балетна пачка; за онези двама масивни близнаци, обезсмъртени в Книгата на Гинес, яхнали две идентични скутерчета и снимани, докато се отдалечават от камерата, така че задниците им стърчат от двете страни на моторчетата, сякаш са в безтегловност. Но аз не говоря за тези чудаци, които съществуват в своя собствен свят, където просто се прилага малко по-различна скала на нормалност — колко уродлив може да се чувства човек, дори да тежи двеста и петдесет кила, в сравнение с джуджета, хора без крайници и сиамски близнаци? Нормалността е социологическа идея. Сещам се за онзи стар виц за двамата африкански политици, които се срещнали с Кенеди и след края на срещата, единият казал на другия: „Какво смешно име — Кенеди!“. Пак в този ред на мисли е и онзи епизод от „Зоната на здрача“ за ужасно грозната жена, чиято пластична операция се проваля за кой ли път… и чак в края на епизода научаваме, че тя живее в бъдещето, където повечето земни жители приличат на гротескни хуманоидни свине и героинята, по нашите съвременни стандарти, е истинска красавица.

Говоря ви за дебелаците и дебеланите, които живеят в нашето общество — за двестакилограмовите бизнесмени, които рутинно си купуват по две места в самолета, вдигат преградата между тях и заемат и двете седалки. Говоря за жената, която си пържи четири хамбургера за обяд и ги изяжда, притиснати между осем хлебчета, заедно с килограм картофена салата със сметана и приключва тоя пир с половин галон сладолед, разнесен като глазура върху пай, достатъчен за цяло семейство.

По време на едно бизнес пътуване в Ню Йорк през 1976 г. видях един дебелак, който се беше заклещил във въртящата се врата на входа на книжарница Дабълдей на Пето Авеню. Огромен и обилно изпотен в своя раиран син костюм, той изглежда плътно беше запълнил триъгълното пространство на вратата. Към охраната на книжарница се присъедини един полицай от улицата и двамата бутаха и пъшкаха, докато вратата започна да се движи, малко по малко. Накрая тя се завъртя достатъчно, за да освободи господина. Интересно, дали зяпачите, които се събраха да наблюдават спасителната операция, се различаваха особено от онези, които се струпват около викачите по панаирите… или от тълпата, която в оригиналния филм на Юнивърсал се събра, след като чудовището на Франкенщайн се надигна от лабораторната си маса.

Чудовищни ли са дебелите хора? А жените с окосмяване над горната устна или някой с голям родилен белег? Никой уважаващ себе си провинциален карнавал не би наел такива хора, техните особености са твърде обичайни в онзи свят. Ами ако някой има по шест пръста на ръцете или общо шест пръста на двата крака? И такива се срещат доста често. Или, да се приближим още повече към нашето собствено ежедневие, какво ще кажете за човек с много тежка форма на акне?

Обикновените пъпки не са голяма работа. Даже най-красивата мажоретка се сдобива с някоя и друга пъпка на челото или в ъгъла на апетитните си устни. Но то и обичайното затлъстяване не е голяма работа — аз говоря за абсолютно неконтролируемите случаи на акне, които приличат на нещо извадено от японски филм на ужасите, пъпки върху пъпки и повечето зачервени и гнойни.

Точно като чудовището от „Пришълец“ и тази гледка може да ви откаже от пуканките… само дето това не са специални ефекти.

Може би все още не съм засегнал вашата идея за чудовищното в реалния живот и може би няма да успея, но поне за момент се замислете за нещо толкова просто като това човек да е левичар. Разбира се, дискриминацията срещу тези хора винаги е била налице. Ако сте посещавали училище или колеж с малко по-модерни чинове или банки, знаете, че са пригодени изключително за представители на дясноориентирания свят. Повечето образователни институции поръчват някой и друг чин за левичари като символичен жест и това е всичко. Освен това, по време на контролни или писане на съчинения в час, левичарите се отделят в единия край на стаята, за да не ръчкат с лакти своите по-нормални съученици. Обаче тук не става дума просто за дискриминация. Дискриминацията е разпростряла своите пипала нашироко, но корените на чудовищното са още по-обширни и дълбоки. Левичарите сред бейзболистите винаги са считани за странни птици, независимо дали е така или не^[2]. Френската дума за „ляво“, присвоена от латински, е „la sinistre“, откъдето идва английската дума „sinister“^[3]. Според старото суеверие дясната ти половина принадлежи на Бог, а лявата на Онзи Другия. Така че спортистите леваци винаги са били подозрителни. Майка ми беше левичарка и разказваше на брат ми и мен как в училище учителят пляскал лявата й ръка с линията, за да я накара да прехвърли писалката в дясната. Разбира се, веднага щом учителят й обръщал гръб, тя връщала писалката в лявата си ръка, защото с дясната можела да изписва само едри детински завъртулки — съвсем същите се получават, когато някой от нас се опита да пише с това, което в Нова Англия се нарича „слабата ръка“. Малцина сред нас като Брануел Бронте (талантливият брат на Шарлот и Емили) могат да пишат ясно и четливо с двете ръце. Брануел Бронте бил дотолкова способен да ползва и двете си ръце, че можел да пише две отделни писма едновременно. Интересно, дали можем да определим такава способност като чудовищна… или гениална?

В интерес на истината, почти всеки умствен или физически човешки дефект все в някакъв момент от историята е бил считан за чудовищен — тук влиза „вдовишкият връх“ — V-образната форма на линията на косата точно в средата на челото (която някога се считала за надежден признак, че даденият човек е магьосник), брадавици по женското тяло (наричани. „вещерски цицки“) и най-тежката форма на шизофрения, заради която някои страдащи от това заболяване са били провъзгласявани за светци от една или друга църква.

Чудовищното ни запленява, защото гъделичка консерватора в строг костюм, който се крие у всеки от нас. Ние приветстваме идеята за чудовищното, защото тя утвърждава реда, който хората жадуват. В този ред на мисли, смятам, че нас ни ужасяват не самите умствени или физически дефекти, а липсата на ред, която те демонстрират.

Покойният Джон Уиндам, вероятно най-добрият научнофантастичен автор на Англия, обобщава тази идея най-точно в своя роман „Какавиди“, (издаден в САЩ под заглавието „Прераждане“). Тази история разглежда идеята за мутациите и отклоненията по-добре от всяка друга англоезична книга издадена от Втората световна война насам, струва ми се. В дома на младия герой на романа висят серия надписи, предлагащи най-строги напътствия: „Човек е този, който е божие подобие“, „Пази неосквернено паството господне“, „В чистотата е нашето спасение“, „Да бъде благословено нормалното“ и най-показателен от всички: „Пази се от мутанта!“^[4] Все пак, когато говорим за чудовищното, ние изразяваме своята вяра в нормалното и опасенията си от мутанта. Писателят на истории на ужасите е ни повече, ни по-малко агент на статуквото.