Ане Франк
Задната къща (91) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Сряда, 12 януари 1944 г.

Мила Кити,

От два дни Ели отново идва при нас. Мип и Хенк липсваха два дни, защото и на двамата стомасите бяха зле от лоша храна. Сега съм се запалила по танци и балет и упражнявам всяка вечер танцови стъпки. От един мамин светлосин комбинезон с дантела си уших супермодерна рокля за танци. Отгоре прокарах връвчица, която се събира над гърдите, а розова набрана панделка допълва всичко това. Напразно се опитвах да направя от гуменките си истински балетни пантофки. Схванатите ми крайници са на път да станат отново гъвкави както преди. Едно страхотно упражнение е това: седнала на земята да си хвана с две ръце петите и да вдигам краката си нагоре. Трябва да подлагам възглавница, иначе измъчвам много бедната си опашчица.

Тук четат книга, озаглавена „Безоблачно утро“. Мама я смята за изключително хубава — описвала много младежки проблеми. Помислих си малко иронично: „Я най-напред се позанимавай малко със своите собствени подрастващи.“

Предполагам, че според мама Марго и аз имаме с родителите си най-добрите отношения, които могат да съществуват, и никой не се грижи за децата си повече от нея. Но тя разсъждава така, като гледа само Марго, защото, струва ми се, сестра ми изобщо няма проблемите и мислите, които имам аз. Съвсем не ми се иска да доведа мама до мисълта, че при една от нейните щерки нещата стоят по-различно от това, което тя си представя, защото напълно ще се обърка, но пак няма да знае как да подходи другояче. Искам да й спестя неприятностите, които ще последват от това, особено пък, като зная, че за мене всичко ще си остане постарому. Така или иначе мама усеща, че Марго я обича много повече, отколкото я обичам аз, но си мисли, че това е въпрос на периоди. Марго е станала мила напоследък, изглежда ми съвсем различна отпреди. Вече не е раздразнителна и въобще не се отнася към мене като към малко дете, с което можеш и да не се съобразяваш.

Странно е, че понякога се виждам сякаш през очите на някой друг. Преценявам най-спокойно делата на някоя си „Ане“ и разлиствам книгата на собственото си битие, като че ли е на непознат човек. По-рано, у дома, когато все още не размишлявах толкова много, имах от време на време чувството, че нямам нищо общо с мама, Пим и Марго и винаги ще им остана чужда. Понякога влизах в ролята на сираче — дотогава, докато не започнех сама да се укорявам, че за всичко сама съм си виновна, след като се правя на страдаща, а пък винаги ми е било добре. После следваше период, в който се принуждавах да бъда любезна. Всяка сутрин, щом чуех стъпки по стълбите, се надявах, че това е мама, която ще ми каже „Добро утро!“, а аз ще й отвърна мило, защото действително се радвах, когато тя ме гледаше с обич. След това обаче заради една или друга забележка тя проявяваше враждебност към мене и аз тръгвах на училище без никакво настроение. На връщане към къщи я извинявах, като си казвах, че има грижи, влизах весело у дома и започвах да бърборя, докато всичко се повтаряше отново и аз напусках стаята със замислено лице заедно с училищната си чанта. Понякога решавах да се разсърдя, но като се връщах от училище, имах да споделям толкова много, че забравях намеренията си, и мама на всяка цена трябваше да изслуша моите преживявания. После пак идваше период, когато се ослушвах за стъпки пред вратата ми, чувствах се самотна и вечер обилно поливах възглавницата си със сълзи.

Тук всичко стана много по-лошо, с една дума — ти знаеш по-добре. Но сега Бог ми изпрати помощ: „Петер“.

Опипвам моето медальонче, целувам го и си мисля: „Какво ме засяга цялата тази бъркотия! Петер си е мой и никой не знае за това“. По този начин мога да надвия всяка караница.

Кой може да разбере какво има в душата на едно подрастващо девойче?