Ане Франк
Задната къща (37) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Четвъртък, 10 декември 1942 г.

Мила Кити,

Господин Ван Даан се е занимавал по-рано с търговия на месо, колбаси и подправки. В кантората е бил нает заради познанията му в тази област. И сега той се показва откъм „саламената“ си страна, което далеч не ни е неприятно.

Бяхме поръчали много месо (разбира се, на черно), за да го консервираме, в случай, че изпаднем някога в трудни времена. Беше интересно да се гледа как парчетата месо най-напред минават през мелачката два или три пъти, как всички подправки се размесват в каймата и после тя с една тръбичка се пълни в червата. Наденичките опитахме веднага на обяд с киселото зеле, но суджукът трябваше най-напред добре да изсъхне и затова го закачихме на една пръчка, закрепена с две въженца на тавана. Всеки, който влезеше в стаята и видеше изложените салами, започваше да се смее. А и наистина си беше комична гледка.

В стаята цареше невъобразима бъркотия. Господин Ван Даан с цялата си дебелина (той изглеждаше много по-дебел, отколкото в действителност) обработваше месото, опасан с престилката на госпожата. Кървавите ръце, зачервеното лице и омазнената престилка му придаваха вид на истински касапин. Госпожата се опитваше да върши всичко едновременно: да учи холандски от една книжка, да бърка супата, да наглежда месото, да въздиша и да се оплаква от счупеното си горно ребро. Така е, когато възрастни дами правят идиотски гимнастически упражнения, за да се отърват от дебелия си задник!

Окото на Дюсел беше възпалено и той си го плакнеше до печката с отвара от лайка. Пим седеше на стол в снопчето слънчеви лъчи, проникващи през прозореца; подбутваха го ту на една, ту на друга страна, а той сигурно имаше ревматични болки, защото седеше доста изкривен и с разстроено лице наблюдаваше господин Ван Даан в ръцете. Приличаше съвсем на сакат старец от църковен приют. Петер се въртеше като пумпал с котката си из стаята; мама, Марго и аз белехме картофи и в края на краищата никой не вършеше работата си както трябва, защото гледаше Ван Даан.

Дюсел откри зъболекарската си практика. За да се посмееш, ще споделя с теб как премина обслужването на първия му пациент. Мама гладеше, а госпожа Ван Даан беше първата, която трябваше да се подчини на неизбежното. Тя седна на един стол в средата на стаята. Дюсел започна съвсем важно да си разопакова кутията с инструменти, помоли за одеколон като дезинфекционно средство и за вазелин вместо восък.

Той погледна в устата на госпожата, чукна един преден зъб и един кътник, при което тя всеки път се свиваше, сякаш умираше от болка, като издаваше нечленоразделни звуци. След продължителен преглед (поне за госпожата, защото в действителност той не беше по-дълъг от две минути) Дюсел започна да човърка в някаква дупчица. Но не, и дума не можеше да става, госпожата взе да размахва бясно ръце и крака и в един миг Дюсел изпусна инструмента, който… остана забит в зъба на госпожата.

Сега вече започна истинското представление. Госпожата се мяташе, пищеше (доколкото това е възможно с такова инструментче в устата), опитваше се да го измъкне от устата си и по този начин го забиваше все по-дълбоко. Господин Дюсел наблюдаваше театъра ледено спокоен, с ръце на кръста. Останалите зрители се смееха неудържимо. Това беше подло, защото зная със сигурност, че аз щях да врещя още по-силно. След много въртене, бутане, пищене и викане госпожата най-после извади инструмента и Дюсел продължи работата си, сякаш нищо не се бе случило.

Той направи това толкова бързо, че госпожата нямаше време да започва отново. При това имаше… помощници, както никога досега. Двама асистенти не са малко: господин Ван Даан и аз се справяхме добре. Всичко това приличаше на битова картина от Средновековието с название „Знахар по време на работа“.

Междувременно пациентката наистина вече изгуби търпение — трябвало да внимава за „своята“ супа и за „своето“ ядене.

Едно нещо е сигурно: госпожата няма много скоро да се подлага на преглед.

Твоя Ане