Ане Франк
Задната къща (75) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 29 октомври 1943 г.

Мила Кити,

Пак имаше шумни караници между господин и госпожа Ван Даан. Това стана така: вече ти писах, че парите на семейството са на свършване. Веднъж преди известно време Копхаюс споменал за някакъв свой близък кожухар; тогава на господина му хрумнало все пак да продаде коженото палто на госпожата. То беше от заешки кожи и носено седемнадесет години. За него получи 325 гулдена — изключително голяма сума! И така госпожа Ван Даан искаше да запази парите, за да си купи след войната нови дрехи, и на мъжа й бяха нужни много усилия, за да я убеди, че парите са извънредно необходими за домакинството. Подобни крясъци, викове, тропане с крак и оскърбления трудно можеш да си представиш. Беше много страшно. Моето семейство стоеше със затаен дъх долу на стълбата, за да разтърве биещите се, ако е необходимо.

От всички тези писъци, плачове и изнервяне съм станала така напрегната и чувствителна, че вечер си лягам с плач и съм благодарна, ако понякога мога да съм поне половин час сама.

Господин Копхаюс пак отсъства. Стомахът му го мъчи. Той самият не знае дали кръвотечението вече е спряло. За пръв път беше много потиснат, когато ни каза, че не се чувства добре и си отива вкъщи.

Аз, общо взето, съм добре, освен че нямам никакъв апетит. Непрекъснато чувам: „Ах, как зле изглеждаш!“ Трябва да кажа, че много се стараят да ме поддържат в що-годе добро здраве. За тази цел влизат в употреба гроздова захар, рибено масло, таблетки от мая и калций.

Боя се, че невинаги мога да владея нервите си, особено в неделя се чувствам в плачевно състояние. Тогава настроението в къщата е потискащо, сънливо и тегне като олово. Отвън не се чуват дори птичките, само една смъртна и притесняваща тишина обгръща всичко, тази тягост се впива в мен и сякаш ще ме отвлече в дълбок подземен свят.

В такова време татко, мама и Марго ме оставят на мира и аз се лутам от стая в стая, по стълбата нагоре и обратно и се чувствам като пойна птичка, чиито криле грубо са подрязани и която в пълен мрак се блъска в пръчките на тясната си клетка. „Навън, на свеж въздух и веселие!“ — вика глас в мене. Аз дори не му отговарям, лягам на дивана и заспивам, за да убия времето, за да намаля тишината и ужасния страх, защото те не могат да бъдат премахнати.