Ане Франк
Задната къща (139) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Сряда, 3 май 1944 г.

Мила Кити,

Най-напред новините на седмицата. Политиката е в застой; няма нищо, ама наистина нищо ново. Постепенно и аз започнах да вярвам, че ще има Втори фронт — съюзниците не могат да оставят руснаците да свършат цялата работа; между другото, и при тях в момента няма нищо ново.

Разказах ли ти, че Швабата го няма? От миналия четвъртък е безследно изчезнал. Сигурно вече отдавна е в котешкия рай, докато някой любител на животните прави от него вкусно печено. Може би някое момиче ще носи шапка от неговата кожа. Петер е много натъжен от изчезването на котарака.

От събота вече се храним на обяд в единадесет и половина, а сутрин, за да спестим едно хранене, минаваме само с купичка попара. Зеленчуци все още много трудно се намират: днес например имахме сварена загнила салата. Обикновена салата, спанак и варена салата — друго няма. Към всичко това и развалени картофи, та става чудесна комбинация!

Както можеш да си представиш, тук често казват с отчаяние: „Защо, о, защо е тази война? Защо хората не могат да живеят в мир? Защо всичко трябва да бъде разрушено?“

Този въпрос е естествен, но досега още никой не му е дал задоволителен отговор. Да, защо в Англия строят все по-големи самолети, конструират все по-тежки бомби и едновременно с това планират панелни къщи за възстановяването после? Защо всеки ден се харчат милиони за войната, а не се отделя пукната пара за здравеопазването, за изкуството, за бедните?

Защо някои хора трябва да гладуват, докато има излишъци от храна в други части на света? О, защо хората са толкова неразумни?

Не вярвам, че вина за войната имат само големците, политиците и капиталистите. О не, малкият човек също е толкова виновен, иначе народите отдавна да са се възправили срещу това безумство — войната! В човека има нагон към унищожение, нагон към убийство, смърт и ярост и докато не се промени нещо в цялото човечество, войната ще бушува, всичко, което е било строено, отглеждано и израснало, отново ще бъде разрушавано и унищожавано, след което хората ще трябва да започват всичко отначало.

Често падам духом, но никога не съм отчаяна; гледам на това наше укриване като на опасно приключение, което е романтично и интересно. Гледам на всяко лишение като на нещо забавно за описване в дневника ми. Решила съм да живея различно от другите момичета, а и по-късно да не съм като обикновените домакини. Това наше укриване е добро начало на един интересен живот и затова в най-опасните моменти се смея на комичното в тях.

Млада съм и притежавам още много неоткрити качества, млада съм и силна, и изживявам това голямо приключение; то все още продължава и аз не трябва да се оплаквам по цял ден. Дадено ми е много — жизнерадост, ведрост и издръжливост. Всеки ден чувствам как се развива вътрешният ми живот, как освобождението приближава, колко са добри хората около мен, колко интересно е нашето преживяване! Защо тогава да бъда отчаяна?