Ане Франк
Задната къща (108) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Четвъртък, 2 март 1944 г.

Мила Кити,

Днес бяхме с Марго в мансардата. Въпреки че заедно с нея удоволствието не бе такова, каквото очаквах, все пак тя усеща повечето неща като мене.

Докато миехме чинии, Ели започна да говори с мама и с госпожа Ван Даан за своето малодушие. Какво ли пък ще й помогнат те двете? Знаеш ли какво я посъветва мама? Трябвало да мисли за всички хора, които страдат по света! Какво ще ти помогне да мислиш за нещастието, след като самият ти си нещастен? Това попитах и аз и отговорът беше: „Ти не можеш да имаш мнение за тези неща!“

Ама че са тъпи и глупави тези възрастни! Като че ли Петер, Марго, Ели и аз не изпитваме същия страх като тях, а срещу това помага само майчина обич или обичта на много, много добър приятел. Но тези майки тук не проявяват и капка разбиране към нас. Може би госпожа Ван Даан ни разбира малко по-добре от мама. О, така исках да кажа на бедната Ели нещо, което зная от собствен опит, за да й помогна. Но татко се намеси и ме избута настрана. Колко са глупави всичките! Ние не може да имаме мнение! О, те са ужасно модерни! Да нямам мнение! Казва се: „Затваряй си устата!“, но „Нямай мнение!“ — такова нещо не съществува. Никой не може да забрани на някого да има свое мнение, колкото и млад да е той.

На Ели, Марго, Петер и мен ще помогне само една голяма и предана обич, която тук няма да получим. И никой, особено пък някой от тези тъпоумни същества тук, не може да ни разбере, защото сме много по-чувствителни и много по-развити в мисленето си, отколкото някой от тях въобще може да предполага.

Мама пак непрекъснато роптае — тя явно ревнува, тъй като аз сега разговарям повече с госпожа Ван Даан, отколкото с нея.

Днес следобед успях да бъда с Петер и си приказвахме поне 45 минути. Беше му много трудно да говори за себе си и бавно намираше думите. Разказа, че родителите му често се карат за политика, цигари и какво ли не още. Толкова се стесняваше! Аз му разказах за моите родители. Петер защити баща ми: каза, че той е „мъж на място“. След това поговорихме за двете семейства; той остана много учуден, че ние не харесваме родителите му.

— Петер — казах аз, — знаеш, че съм откровена, защо да не ти кажа? Та ние виждаме техните недостатъци.

Между другото, му казах още:

— Петер, бих искала да ти помогна, може ли? Ти тук си като между чук и наковалня и зная, макар да не го казваш, всичко това все пак дълбоко те засяга.

— О, добре, ще се възползвам от помощта ти.

— Или може би по-добре да отидеш при татко, той няма да каже никому и ти можеш спокойно да му кажеш всичко.

— Така е, той е истински другар.

— Ти го харесваш много, нали?

Петер кимна и аз продължих:

— Е, и той те харесва!

Петер ме стрелна с очи и се изчерви; наистина беше трогателно колко го зарадваха тези няколко думи.

— Мислиш ли? — попита той.

— Да — казах аз, — личи си по това, което се изпуска да каже от време на време.

Петер също като татко е „мъж на място“.