Ане Франк
Задната къща (131) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 14 април 1944 г.

Мила Кити,

Настроението тук все още е напрегнато. Пим достигна точката на кипене, госпожа Ван Даан лежи с простуда и шумно духа носа си, господин Ван Даан е бледен, защото няма цигари, Дюсел, който трябва да жертва много от удобствата си, прави забележки и т.н., и т.н.

Няма съмнение, че в момента не ни върви. Тоалетната тече, а кранът превърта, но благодарение на многото ни приятели и едното, и другото скоро ще бъдат оправени.

Понякога съм сантиментална, сама знам, но… тук понякога има място и за сантименталност. Когато двамата с Петер сме седнали някъде сред боклуци и прах върху твърд дървен сандък, прегърнати, един до друг и той си играе с моя къдрица, когато навън птиците чуруликат, когато дърветата се раззеленяват, когато слънцето мами навън, а небето е съвсем синьо, о, тогава, тогава искам толкова много неща!

Тук не се вижда нищо друго освен недоволни и намусени физиономии, не се чува нищо освен въздишки и недоизказани оплаквания; изглежда, сякаш изведнъж всичко тук е тръгнало на зле. Всъщност нещата са такива, каквито сам ги направиш. Тук, в Задната къща, никой не дава добър пример, всеки трябва сам да надвива лошото си настроение. „Веднъж да се свърши“, чува се всеки ден.

Работата, надеждата, любовта и куражът ми — всичко това ми дава опора и ме прави добра.

Определено мисля, Китенце, че днес съм малко превъртяла, а не зная защо. Всичко е объркано, несвързано и понякога сериозно се съмнявам, че по-късно някой ще се интересува от моите драсканици.

„Откровенията на едно грозно, малко патенце“ ще бъде заглавието на тази глупост. Господата Болкестайн или Хербранди^[1] наистина няма да имат много полза от моя дневник.