Ане Франк
Задната къща (124) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Сряда, 29 март 1944 г.

Мила Кити,

Вчера вечерта по радио „Орание“ министър Болкестайн говори за това, че след войната ще се събират дневници и писма от военните години. Разбира се, всички веднага се разприказваха за моя дневник. Представи си само колко интересно би било да издам роман за Задната къща! По заглавието хората ще мислят, че е детективски роман.

Но сега сериозно. Сигурно ще е забавно десетина години след войната да разкажем как ние, евреите, сме живели тук, какво сме яли и говорили. Макар че аз ти разказвам много неща за нас, ти все пак познаваш само една малка част от живота ни.

Например не знаеш колко много се страхуват жените от бомбардировките. Или че в неделя, когато 350 английски машини изсипаха половин милион килограма бомби над Аймаюден^[1], къщите потрепваха като тревички от вятър. Или колко епидемии има тук. За всичко това ти нищо не знаеш и ще ми е нужно да прекарвам цял ден в писане, ако трябва да разказвам всичко с подробности. Хората се редят на опашки за зеленчуци и за всевъзможни други неща, лекарите не могат да отиват при болните, защото на бърза ръка им задигат колата, стават много кражби с взлом и обири, и започваш да се питаш какво е прихванало холандците, та изведнъж станаха така крадливи.

Малки деца по на осем и единадесет години чупят прозорци на жилища, влизат и крадат каквото намерят. Никой не смее да напусне и за пет минути дома си, защото, ако те няма, и вещите ти няма да ги има. Всеки ден във вестниците има съобщения за награди, ако се върнат открадната пишеща машина, персийски килими, електрически часовници, платове и т.н., и т.н. Свалят уличните електрически часовници, измъкват и последната жичка на телефоните от кабините. Настроението на хората е лошо: всеки е гладен, дажбите за една седмица се свършват за по-малко от два дни с изключение на заместителя на кафето. Дебаркирането на съюзниците се проточва, немците изпращат мъжете в Германия. Децата се разболяват или са недохранени, всички ходят окъсани и със стари обуща.

Да ти сложат подметка струва на черно седем гулдена и петдесет; при това повечето обущари не приемат клиенти или трябва да чакаш четири месеца, докато си прибереш обувките, които често междувременно са изчезнали. Едно нещо е хубаво, че колкото по-лоша става храната и по-строги мерките срещу населението, толкова повече зачестяват и саботажите срещу властта. Службата за хранителното разпределение, полицията, държавните чиновници, всичко това или прави нещо да помогне на съгражданите си, или ги клевети, за да ги вкара в затвора. За щастие само малък процент от холандците са на погрешния път.