Ане Франк
Задната къща (10) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Сряда, 8 юли 1942 г.

Мила Кити,

Като че ли минаха години от последната неделя. Толкова нови неща се случиха, че сякаш светът се обърна наопаки. Но аз съм все още жива. Кити, и това е главното, както казва татко.

Да, наистина, аз още живея, но не ме питай къде и как. Ако започна от днес, мисля, че нищо няма да разбереш, затова ще се върна назад и ще ти разкажа какво се случи в неделя следобед.

В три часа (Хари току-що си бе отишъл, но щеше по-късно да дойде пак) някой позвъни на външната врата. Аз не чух звънеца, защото се излежавах мързеливо на слънчице върху един шезлонг на верандата и четях. След малко Марго излезе от кухнята много развълнувана. „Пристигна призовка от СС за татко — прошепна тя, — мама вече отиде при господин Ван Даан“. (Ван Даан е близък приятел и сътрудник на татко във фирмата.) Аз се изплаших ужасно — призовка, — всеки знае какво означава това: във въображението ми вече изплуваха концентрационни лагери и карцери и ние безпомощно оставяхме татко да бъде обречен на това. „Разбира се, той няма да отиде“, отсече Марго, докато седяхме в стаята да чакаме мама. „Мама отиде при Ван Даан, за да обсъдят дали да се преместим в скривалището ни още утре. Семейство Ван Даан ще бъдат с нас, така че ще бъдем всичко седем души“. Тишина. Не можехме да говорим повече, мисълта за татко, който, без да подозира нищо лошо, бе отишъл да посети възрастни хора от Еврейското благотворително старопиталище, очакването мама да се върне, топлината, напрежението, всичко това ни караше да мълчим.

Изведнъж отново се позвъни.

— Това е Хари — казах аз.

— Не отваряй — спря ме Марго, но не беше необходимо, защото чухме, че мама и господин Ван Даан говорят долу с Хари, после те влязоха и заключиха вратата след себе си. Ако се позвънеше, аз или Марго трябваше тихичко да слезем до вратата, да погледнем дали не е татко и да не отваряме на никой друг.

Марго и аз бяхме отпратени от стаята. Ван Даан искаше да говори насаме с мама. Когато двете с Марго останахме в нашата спалня, тя ми каза, че повиквателната била за нея, а не за татко. Аз се уплаших отново и започнах да плача, Марго е на шестнадесет години: значи откарват и такива млади момичета, и то сами. Но слава Богу, тя няма да отиде. Мама каза така, а и татко е имал това предвид, когато ми говореше за нашето отиване в скривалище.

Скривалище — къде ли може да бъде то — в града или в провинцията, в къща или в колиба, кога, как, къде…? Това бяха въпроси, които не можех да задавам и които непрекъснато изникваха. Марго и аз започнахме да опаковаме най-необходимото в ученическите си чанти. Първото нещо, което сложих, беше тази тетрадка с твърди корици, след това — ролки за навиване на коса, носни кърпи, учебници, гребен, стари писма; мислех за укриването ни и бутах най-големите глупости в чантата. Но не съжалявам, защото за мен спомените са по-важни от роклите.

В пет часа татко най-после се върна вкъщи; телефонирахме на господин Копхаюс, за да го помолим да дойде у нас още тази вечер. Ван Даан излезе и доведе Мип. Тя работи при татко от 1933 година и ни бе станала близка, както и нейният отскорошен съпруг Хенк. Мип дойде и взе обувки, рокли, палта, долно бельо и чорапи в чантата си, като обеща отново да се върне вечерта. След излизането й в къщата настана тишина; никой от нас четиримата не можеше да хапне нищо, беше все още горещо и всичко беше много особено. Давахме под наем нашата голяма стая на горния етаж на един господин на име Хаудсмит, разведен, около тридесетгодишен. Точно тази вечер, изглежда, той нямаше какво да прави, затова вися при нас до десет часа и ние просто не можехме да се отървем от него. В единадесет часа дойдоха Мип и Хенк Ван Сантен. И отново обувки, чорапи, книги и долно бельо изчезнаха в чантата на Мип и в дълбоките джобове на Хенк, а в единадесет и тридесет и те самите изчезнаха. Аз бях страшно уморена и въпреки че знаех — за последен път спя в моето легло, заспах веднага и не се събудих, докато мама не ме вдигна в пет и половина на следващата сутрин. За щастие горещината намаля в сравнение с неделя; през целия ден се сипеше топъл дъжд. Ние се навлякохме в дрехи, сякаш щяхме да нощуваме в хладилник, но единствената причина беше да вземем повече облекло с нас. Никой евреин в нашето положение дори не би и помислил да излезе от дома си с куфар, пълен с дрехи. Аз бях облякла две комбинезончета, три чифта гащи, рокля, а върху нея пола, жилетка, лятно манто, два чифта чорапи, затворени обувки, вълнена шапка, шал и други неща — още вкъщи щях да се задуша, но кой ти гледаше това.

Марго напълни ученическата си чанта с учебници, извади велосипеда си и подкара след Мип в неизвестна за мен посока. Все още не знаех къде ще бъде нашето тайно скривалище. В седем и половина и ние излязохме; трябваше да се сбогувам само с Мурти, моето коте. То щеше да намери добър подслон при нашите съседи. Това беше заръчано в писмо, адресирано до господин Хаудсмит.

В кухнята имаше половин килограм месо за котето, масата остана неразтребена след закуската, леглата също бяха неоправени; всичко оставяше впечатление, че сме напуснали къщата презглава. Но какво ни интересуваше впечатлението, което щяхме да оставим, ние искахме единствено да се махнем по-скоро, да се измъкнем и да пристигнем благополучно, нищо повече. Продължавам утре.

Твоя Ане