Ане Франк
Задната къща (140) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 5 май 1944 г.

Мила Кити,

Татко е недоволен от мене; той смята, че след нашия разговор в неделя автоматически е трябвало да престана да ходя всяка вечер горе. Той не иска подобно „натискане“. Не мога да понасям тази дума, достатъчно неприятно беше да се говори за това, а защо той иска сега да направи всичко още по-неприятно? Марго ми даде добър съвет; ето какво приблизително искам да му кажа:

„Мисля, татко, че ти очакваш обяснение от мен, ще ти го дам. Аз съм те разочаровала, очаквал си да съм повъздържана, искаш сигурно да бъда такава, каквато трябва да бъде една четиринадесетгодишна девойка. Но грешиш!

Откакто сме тук, от юли 1942 година допреди няколко седмици, не ми беше никак лесно. Само ако знаеш колко съм плакала нощем, колко нещастна съм била, как самотна съм се чувствала, тогава ще можеш да разбереш защо искам да отивам горе.

Не постигнах за един ден това да мога да живея без подкрепа от мама и от когото и да било друг; много тежка борба и сълзи бяха нужни, за да стана така независима, както съм сега. Може да ми се смееш и да не ми вярваш, все ми е едно; зная, че съм самостоятелен човек и не се чувствам ни най-малко отговорна пред вас. Казах ти само, защото мислех, че иначе ще ме сметнеш за притворна, но за делата си съм отговорна само пред себе си.

Когато имах трудности, вие всичките, и ти също, си затваряхте очите и ушите, не ми помогнахте, напротив, чувах само упреци, че вдигам толкова шум. Аз вдигах шум, за да не бъда непрекъснато тъжна; аз бях дръзка, за да не се вслушвам непрекъснато във вътрешния си глас. Играх тази комедия всеки ден в продължение на година и половина, не се оплаквах, не излизах от тази своя роля, с нищо не се издадох, но сега, сега битката приключи. Аз победих! Независима съм и тялом, и духом, нямам нужда вече от майка си, от тази борба излязох силна.

Сега, когато съм прехвърлила трудното, когато зная, че битката е приключена, искам да вървя сама по своя път по-нататък — по пътя, който мисля, че е правилен. Вие не можете и не трябва да ме смятате за четиринадесетгодишна, от всички тези неприятности станах по-зряла; няма да съжалявам за делата си, ще постъпвам, както смятам за добре.

Не можете да ме уговорите да не отивам горе, можете или да ми забраните всичко, или да ми се доверите изцяло и да ме оставите на мира!“