Ане Франк
Задната къща (33) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Четвъртък, 19 ноември 1942 г.

Мила Кити,

Както всички предполагахме, Дюсел е много добър човек. Той, разбира се, одобри това, че ще дели стаята с мен. Аз, да си кажа честно, не съм твърде щастлива от това, че чужд човек ще използва моите неща, но трябва да се прави добро на хората и затова с удоволствие ще направя тази малка жертва „Важното е да можем да спасим някого, другото няма значение“ — така казва татко и е напълно прав.

В първия ден, когато дойде, Дюсел веднага ме заразпитва за всевъзможни неща, например: кога идва чистачката, какви са часовете за къпане, кога може да се ползва тоалетната. Може да ти е смешно, но всичко това не е така просто в едно скривалище. През деня не трябва да вдигаме шум, за да не ни чуят отдолу, а когато има и чужд човек, като например чистачката, трябва да сме още по-внимателни. Аз обясних всичко това подробно на Дюсел, но едно нещо ме учуди, а именно, че той много бавно загрява; пита за всичко по два пъти и пак не го запомня. Може би това ще премине и той е така объркан само поради изненадващата промяна.

Иначе върви добре. Дюсел ни разказва много за външния свят, който вече така дълго ни липсва. Неговият разказ бе тъжен. Безброй приятели и познати са вече откарани към ужасяващото местоназначение — концлагера. Всяка вечер минават зелени и сиви военни коли, немците звънят на вратите и питат дали там живеят евреи. Ако има, веднага се откарва цялото семейство, ако няма, продължават по-нататък. Никой не може да избегне злата участ, ако не се е укрил някъде. Често обикалят със списъци и звънят само там, където знаят, че ще приберат богата плячка. Случва се да се заплаща откуп — по толкова и толкова на човек. Прилича на лов на роби, както е било едно време. Но това не е шега, прекалено драматично е, за да е така. Понякога виждам вечер, в тъмното, редица добри, невинни хора да вървят с децата си, вървят и все вървят, командвани от онези типове, които ги бият и измъчват, докато не паднат. Никой не е пощаден: старци, бебета, бременни жени, болни, всички, всички вървят в този поход към смъртта.

Колко ни е добре тук, колко ни е добре и колко е спокойно!

Целият този кошмар можеше да не ни засяга, ако не се страхувахме така много за всички, които ни бяха скъпи и на които не можем да помогнем.

Чувствам се виновна, че лежа в топло легло, докато някъде навън немците блъскат или вече са съборили на земята най-добрите ми приятелки. Плаша се, като мисля за всички, които са ми били така близки и които сега са предадени на най-злите палачи на света.

И то само защото са евреи!