Ане Франк
Задната къща (115) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Сряда, 15 март 1944 г.

Мила Кити,

Пфу, малко да се освободя от тъжната картина на нашето положение!

Не чувам нищо друго освен: „Ако се случи това и това, ще имаме затруднения и ако еди-кой си се разболее, ще останем съвсем сами и тогава…“. С една дума, за останалото се досещаш — мисля, че вече познаваш жителите на Задната къща достатъчно, за да предположиш какви са техните разговори.

Причината за това „ако, ако“ е, че господин Кралер има призовка да отиде да копае. Ели е повече от настинала и вероятно утре ще си остане у дома, Мип още не се е излекувала от грипа, а Копхаюс е получил стомашен кръвоизлив и изпаднал в безсъзнание. Един наистина тъжен списък!

Складовите работници утре са свободни. Ако Ели си остане у дома, вратата ще бъде заключена и ние трябва да сме тихи като мушички, за да не ни чуят съседите. Хенк ще дойде да посети изоставените към един часа и ще бъде наистина като гледач в зоологическата градина. Днес следобед за пръв път от дълго време той сподели с нас новини от външния свят. Трябваше да ни видиш как сме седнали и го слушаме — приличахме страшно на картината „Когато баба разказва“. Той дърдореше какво ли не пред благодарната си публика, най-вече, разбира се, за храната, а след това за доктора на Мип, за когото ние го попитахме.

— Докторът? Не ми говорете за този доктор! Обадих се днес сутринта, медицинската му сестра вдигна телефона, помолих за рецепта срещу грип. Отговорът беше, че трябва да отида утре между осем и девет, за да взема рецептата. Ако си болен от грип в тежка форма, на телефона идва самият доктор и казва: „Покажете си езика и кажете а-а-а! Да, чувам ви, имате зачервено гърло. Ще ви напиша рецепта, господине, и можете да я поръчате на аптекаря. Приятен ден, господине!“ И — край! Лесна лекарска практика. Обслужване изключително по телефона.

Не искам да обвинявам докторите, в края на краищата човек има само две ръце, а сега напливът от пациенти е огромен, докато докторите са малко. Но все пак се посмяхме, когато Хенк ни предаваше телефонния разговор.

Мога да си представя как изглежда сега чакалнята пред лекарския кабинет. Вече докторите не гледат с пренебрежение на пациентите с обществени осигуровки, а на по-леките случаи и при това навярно си мислят: „Човече, какво търсиш тук, хайде назад на опашката, предимство имат тежките случаи.“