Ане Франк
Задната къща (138) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 2 май 1944 г.

Мила Кити,

В събота вечерта попитах Петер какво мисли — дали трябва да кажа на татко за нас. След кратко колебание той дойде до заключението, че трябва. Зарадвах се, това показва, че има чисти чувства. Веднага, когато слязох долу, отидохме с татко да донесем вода и още на стълбите казах:

— Татко, ти сигурно се досещаш, че когато сме насаме с Петер, не седим на метър разстояние един от друг. Мислиш ли, че е лошо?

Татко не отговори веднага, после каза:

— Не, не мисля, че е лошо, Ане, но в това ограничено пространство трябва да си предпазлива.

Той каза още нещо в този смисъл, след това се качихме горе. В неделя сутринта ме извика при себе си и каза:

— Ане, още веднъж размислих — аз веднага се изплаших, като чух тези негови думи; — това, което ми каза за Петер и теб, тук, в Задната къща, не е хубаво. Аз смятах, че вие сте само приятели. Петер влюбен ли е?

— О, естествено, че не е — отговорих аз.

— Ти знаеш, че ви разбирам много добре, но трябва да сте въздържани. Не отивай толкова често горе, не го разпалвай повече, отколкото трябва. Мъжът в тези неща е винаги активният, жената може да го възпре. Навън, когато си свободна, е съвсем друго, виждаш други момчета и момичета, можеш да излезеш, да спортуваш, да се занимаваш с разни неща. А тук, тук сте прекалено често заедно, искате да излезете, а не можете. Тук се виждате всеки час, всъщност — непрекъснато. Бъди предпазлива, Ане, и не го вземай прекалено на сериозно!

— Не правя това, татко, но Петер е порядъчно и мило момче!

— Да, но той няма силен характер, лесно може да се влияе както за добро, така и за лошо. Надявам се да остане добър, защото е такъв по природа!

Ние поприказвахме още и се разбрахме, че татко ще разговаря с него.

В неделя следобед на тавана Петер ме попита:

— Говори ли с татко си, Ане?

— Да — отвърнах аз, — ще ти разкажа. Татко не мисли, че е лошо, но казва, че тук, където сме така натясно, лесно може да се появят сблъсъци.

— Но ние се разбрахме да не се караме; аз ще внимавам да бъде така.

— Аз също, Петер, но татко не говореше за нас. Той е смятал, че сме просто приятели. Мислиш ли, че сега вече не можем да бъдем?

— Аз мога, а ти?

— Аз също. Аз и на татко казах, че имам доверие в тебе. Доверявам ти се, Петер, така напълно, както на баща си, и вярвам, че си достоен за това доверие, нали?

— Надявам се. (Беше много смутен и се изчерви.)

— Аз вярвам в тебе, Петер — продължих аз. — Вярвам, че имаш добър характер и ще напреднеш в живота.

След това говорихме за други неща, по-късно казах:

— Зная, че когато излезем оттук, няма да се интересуваш повече от мен!

Той пламна:

— Не е истина, Ане, о не, не трябва да мислиш така за мен!

Точно тогава ме извикаха.

Татко е разговарял с Петер и той днес ми го каза:

— Татко ти мисли, че това приятелство може да се превърне във влюбване. Но аз отговорих, че ще се въздържаме.

Сега татко иска по-рядко да отивам вечер горе, но аз няма да го послушам. Не само понеже ми е приятно при Петер, но и защото казах, че му имам доверие. Вярвам му и искам да му докажа, че му се доверявам, а не мога да направя това никога, ако от недоверие оставам долу.

Не, ще отивам при него!