Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Het Achterhuis, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод от нидерландски
- , 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Mummu (2015)
Издание:
Ане Франк. Задната къща
Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944
Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов
Редактор: Теодора Станкова
Anne Frank
Het Achterhuis
©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland
Printed with previously unpublished material
© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод
© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица
© ИК „Пан“, 2003
Формат 16/56/84
Издателска къща „Пан“ ООД
Предпечат ЕТ „Катерина“
Печат „Балкан прес“ АД
ISBN: 954-657-464-3
История
- — Добавяне
Сряда, 16 февруари 1944 г.
Мила Кити,
Днес Марго има рожден ден.
В дванадесет и половина Петер дойде, за да разгледа подаръците, и остана да си поговорим много по-дълго от необходимото — нещо, което никога не е правил досега. На обяд отидох да донеса кафето, а след това и картофите, защото поне веднъж в годината ми се искаше да поглезя Марго. Минах през стаята на Петер, той веднага събра нещата си от стълбите и аз го попитах дали да затворя капака на тавана.
— Затвори го, ако обичаш — отвърна той. — Като се връщаш, почукай и ще ти отворя.
Благодарих му, качих се горе и цели десет минути се рових за най-дребните картофи в голямата каца. От това ме заболя кръстът и ми стана студено. Разбира се, не почуках, сама отворих капака, но въпреки това той услужливо ме пресрещна и пое тенджерата.
— Дълго избирах, но по-дребни не намерих — казах аз.
— Търси ли в голямата каца?
— Да, всичко прерових.
В това време стоях в долния край на стълбата, а той преценяваше съдържанието на тенджерата, която още държеше в ръце:
— О, тези са чудесни! — каза той и добави, когато я поемах от ръцете му: — Моите поздравления!
При това ме погледна с такъв топъл и нежен поглед, че и на мене ми стана топло и мило на сърцето. Забелязах добре, че иска да ми каже нещо хубаво, но тъй като не можеше да произнесе дълго похвално слово, изрази думите си с поглед. О, така добре го разбрах и му бях страшно благодарна. И сега още ми е приятно, като си спомня думите и погледа му.
Щом слязох долу и мама каза, че трябва да донеса още картофи, сега пък за вечеря. С готовност тръгнах отново нагоре. Когато влязох в стаята на Петер, се извиних, че трябва още веднъж да го безпокоя. Бях вече на стълбата, когато той скочи, застана между стълбата и стената, хвана ме здраво за ръка, както вече стоях на стълбата, и се опита да ме спре, като каза:
— Аз ще отида!
Отговорих, че наистина не е необходимо и че този път няма нужда да избирам дребни картофи. Това го убеди и той пусна ръката ми.
— С какво се занимаваш?
— С френски — беше отговорът.
Попитах го дали мога да погледна урока, измих си ръцете и седнах срещу него на дивана.
Скоро след като му обясних нещо по френски, се заприказвахме. Той ми каза, че след войната иска да отиде в Холандска Индия[1] и да живее там в плантация. Говори как живеят в неговото семейство, за черната борса и за това, че е некадърник. Отвърнах му, че има силно чувство за малоценност. Той заговори също и за евреите. Щяло да му е много по-лесно, ако бил християнин или ако след войната станел християнин. Попитах го дали ще се покръства, но той отговори отрицателно. След войната никой нямало да знае дали е християнин, или евреин, беше отговорът.
Нещо ме бодна в сърцето; беше жалко, че в Петер все още има капчица непочтеност. После приятно си поговорихме за татко, за човешките знания и за много други неща — вече не си спомням точно за какво. Тръгнах си едва в четири и половина.
Вечерта той каза още нещо, което ми хареса. Говорехме за една филмова звезда, чиито снимки му бях подарила и вече година и половина висяха в стаята му. Той я харесваше много и аз предложих да му дам още снимки и на други филмови звезди.
— Не — отвърна той, — предпочитам да си остане така. Гледам всеки ден тези снимки и те са ми станали като приятели.
Сега ми е ясно защо винаги притиска Муши към себе си. Естествено и той също има нужда от малко нежност.
Щях да забравя още нещо, което той ми каза:
— Не се плаша от нищо освен от собствените си недостатъци. Но и това ще преодолея!
Това чувство за малоценност у Петер е доста силно. Така например той все си мисли, че е глупав, а ние — умни. Ако му помагам по френски, благодари ми хиляди пъти. Непременно ще му кажа някой ден: „Престани с тези приказки! Ти знаеш английски и география много по-добре от мене!“