Ане Франк
Задната къща (144) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 9 май 1944 г.

Мила Кити,

Завърших приказката за Елен феята. Преписах я на красива хартия за писма, украсих я с червено мастило и приших листата един за друг. Всичко изглежда много красиво, но не е ли малко като подарък за татковия рожден ден? Не знам. Марго и мама са съчинили по едно стихотворение за рождения ден.

Господин Кралер днес дойде с новината, че госпожа Б., която по-рано работеше във фирмата, ще идва следващата седмица всеки следобед в два часа в канцеларията, за да си пие кафето. Представяш ли си? Тогава никой не може да се качва при нас и не могат да ни доставят картофите. Ели няма да яде с нас, ние не ще можем да ползваме тоалетната, не трябва да се движим и т.н., и т.н.

Започнахме да предлагаме най-различни начини, за да се отървем от нея. Господин Ван Даан бе на мнение, че едно добро разслабително средство в кафето й може би ще бъде достатъчно.

— Не — отговори господин Копхаюс, — моля ви, недейте, защото въобще няма да може да се отдели от онова място!

Гръмогласен смях.

— От онова място? — попита госпожа Ван Даан. — Какво означава това?

Последва обяснение.

— Винаги ли се употребява тази дума? — попита тя съвсем невинно.

— Представи си — разкисна се Ели, — че в „Де Байенкорф“^[1] попиташ за онова място, те изобщо няма да те разберат!

О, Кити, такова хубаво време е, да можех да изляза навън!